Какво научихме за алкохолизма

Първото нещо, което разбрахме, бе, че алкохолизмът е един от древните проблеми на човека. Действени методи за лечението му се появяват едва наскоро. Лекарите днес знаят значително повече за този проблем отколкото предшествениците им само от преди две поколения. Те започват да определят проблема и да го проучват в детайли. Макар все още да няма „официално приемлива дефиниция” на алкохолизма, повечето от нас считат, че той може да се определи като „физическа потребност с резултат психическа зависимост”.
Става т.е. въпрос за това, че чувстваме непреодолима физическа потребност от алкохол, а не сме способни да контролираме желанието си, което е в противовес с всички разумни човешки норми. Ние не само, че бяхме неудържимо зависими от алкохола, но и често прибягвахме към него във възможно най-неподходящите случаи. Не знаехме кога /и как/ да спрем пиенето. Често дори ни липсваше и здрав разум въобще да не започваме да пием.
Бидейки алкохолици, ние от опит разбрахме, че е ужасно трудно, и волята, колкото и силна да е тя в други отношения, не е достатъчна да ни отклони от алкохола. Ние опитвахме да се въздържаме и да не пием да период от време, да отбягваме някои питиета, давахме тържествени обещани, сменяхвахме вида на напитките ,стремяхме се да пием само в определени часове. Но всичките ни планове се проваляха. Никога не устоявахме. Винаги се връщахме към алкохол, рано или късно, дори и тогава, когато искахме да сме трезви и съзнателно предприемахме всякакви разумни мерки против него.
Преминахме през периоди на пълно отчаяние, когато дори считахме себе си за душевно болни. Започнахме да се презираме заради това, че погубваме таланта и способностите си, че причиняваме страдание на семействата и близките си. Често, ние изпадахме в самосъжаление и заявявахме, че нищо на света не може да ни помогне.
Сега вече се усмихваме на тези спомени, но по онова време поради горчивия и тъжен собствен опит не ни беше до смях.