|
И Н А
ЧАСТ ПЪРВА
В която се разказва за една напълно случайна среща
между двама непознати – жена и мъж - която вместо да продължи
пет минути се проточва над два часа
и която запалва пожар в женската душа,
оценен от властите за пет лева.
- Извинете,… Аполон?
- А, подминали сте го. Трябва да се върнете две пресечки, да влезнете в лявата
и след десетина метра се вижда. Там наистина обслужването е от класа.
- Благодаря Ви.
Поех надолу, но скоро се обърнах. Видях човека с белите обувки, който ме упъти,
да се загубва в навалицата. Погледнах си часовника – беше точно 15 часа в този съботен следобед. Все забравях, че нарочно го давах 5 минути напред. Бавно закрачих обратно към уговореното мястото. Знаех само, че имам среща с един висок и носещ бели маратонки мъж.
След повече от два часа той ме изпрати до спирката на тролея и ми подаде ръка за довиждане. Ръцете ни се срещнаха, но аз нямах никакви сили и най-вече желание да си отделя ръката от неговата. След дълги секунди той ме прегърна и целуна по косата, а аз се промуших в последния момент през затварящите се врати. Загледах през задното стъкло да го зърна и видях, че и той ме гледа и това продължи, докато разстоянието ни стопи.
Като в сън си припомнях всичко, което ми се случи през тези два часа. Как го разпознах от раз, а не по белите му маратонки, как се запознахме и как той ми подаде десницата си. Подаде я с длан, сочеща надолу и прикован поглед в моите очи. Тези очевидни признаци на властен и волеви човек никак не се вързваха с детското му държане и непрестанната употреба на жаргони. В неговите думи липсваха уводите, заобиколките и неяснотите. Тръгваше открито към целта, като елегантно и с финес я достигаше. Когато разговора ни тръгна на сериозна тема – първо за писатели, а после за художници разбрах, че пред себе си имам не само ерудиран и достоен събеседник, а един чаровен мъж, за когото винаги съм мечтала.
Мъчно започнах да отделям поглед от лицето му и когато срещах неговия поглед, горещите вълни следваха една след друга. Този мъж неудържимо ме обсебваше с държанието си, с гласа си, с неподправения си смях, с чувството за хумор и с всеки свой жест.
- Извинявай Ина, но не искам аз да бъда причината да си изпуснеш срещата.
Още в началото той ме предупреди, че предпочита да говори на “Ти” с непознати,
но аз се обръщах към него ту на “Ти, но по често на “Вие” и той с усмивка ми припомняше, че вече сме се запознали. Бях му казала в началото, че имам работа в 17 ч.
- За една бройка да забравя да ти дам книгата. Как се казва твоята приятелка?
Казах му, той разтвори книгата, написа нещо на първата страница и ми я подаде с
думите:
- Много съжалявам - нося само една книга, иначе с удоволствие бих ти подарил
и на теб моите мисли.
- Може би някой друг път...
- Защо не? Стига да имаш желание.
- Имам... Ако искаш другата събота тук по същото време...?
- Обещавам, ще бъда тук Ина. Другата събота по същото време.
Погледна ме в очите, срещна моя поглед и остана там, а аз...
- Всички билети и карти за проверка! Вашето билетче?
- Извинете, колко лева е глобата? – смутолевих изненадана.
- Пет лева!
Бях забравила да си купя билет, камо ли да го продупча . Подадох пет лева на
една дебела жена, държаща в лявата си ръка някаква карта. Зад нея един огромен мъж взе банкнотата и ми подаде един билет, на който бе отпечатано с големи букви “Глоба – пет лева”.
ЧАСТ ВТОРА
В която се разказва как на срещата идва дубльорка,
която обаче за нула време се превръща във фаворитка,
за две кафета Ла Ваца с по две сметани
и как неусетно може два часа да се изнижат
много по-бързо от пет минути.
Тя ме заинтригува истински чак когато разкри своите задълбочени познания, и то в стихотворна форма, из дълбините на старогръцката митология. Дотогава просто си разменяхме по две-три остроумни реплики на седмица в клуб Политика към дир.бг, а в последно време си пишехме и лични бележки, до които другите участници нямаха достъп. В тях вече започна да си проличава нарастващ интерес и любопитство към другия. Така се изниза цяло лято, когато тя изведнъж ми съобщи, че е прочела в интернет-страницата на Ззлоба мои произведения.
Страницата на Ззлоба бе една от малкото български по онова време, създадени професионално и с любов, като той с охота качваше на нея не само своите литературни творби, а и такива на свои познати и приятели. Със Ззлоба се сприятелихме веднага във Форума*, защото и двамата имахме близки схващания за политиката в България след 1989 г., а също и за международната такава. Тогава го запитах дали може да постави в своята страница моя роман, после някои мои разкази, после втория ми роман и аз вече изпитвах задоволство, че почти цялото мое литературно творчество свободно може да се чете в нета.
Та Сайтс /така и беше ник-нейма/ без никакъв повод изведнъж ми съобщи, че не само е прочела мои литературни творби, но направо е възхитена от тях и ме помоли, ако имам още някой екземпляр от романа си, да и го подаря с автограф. Аз разбира се и отговорих да не ме будалка, но тя веднага ми изпрати една обширна бележка с направен от нея обстоен и доста професионален разбор на романа ми и то все в
*форум – клуб Политика към дир.бг.
положителна посока. Накрая ми бе написала своето истинско име и ме питаше за моето.
Е, вече нямаше как аз да не се разкрия пред нея, а тя веднага ме попита дали в събота ще бъда свободен в 15 ч., защото тя тогава щяла да бъде в София.
“Значи Сайтс не е софиянка?” се учудих аз, но и отговорих, че приемам да се видим. Запитах я как ще се разпознаем, а тя ми написа: “Аз имам дълга коса на вълни. Но ти как изглеждаш?”. “Аз съм висок и ще бъда обут в бели маратонки” бе моя отговор.
Нарочно отидох десетина минути по-рано на срещата със Сайтс, като от страни разглеждах всички момичета и жени, които стояха и имаха дълги коси на вълни. Но такива на мястото на срещата липсваха. Малко след 15 ч. аз, с вид на шляещ се безделник, бавно приближих, спрях се и извадих цигара, но не можах да я запаля...
- Извинете, Вие ли сте АПОЛОН, т.е. Емил? – ме сепна женско гласче.
Още преди да мога да разгледам женския глас, отривисто отговорих:
- Да, аз съм. А Вие сте...?
- Аз съм приятелка на Сайтс, която ми се обади, че колата и се е развалила и
ме помоли аз да взема от Вас някаква книга.
- И се казвате...?
- Извинете, че не се представих – казвам се Ина.
- Ина, Ирина или ...? – я запитах с усмивка.
- Ина, просто Ина. Надявам се да нямате нищо против да пийнем нещо
ободряващо отсреща в кафенето?
Разговарях с момиче, което спокойно можеше да мине и за жена. За първи път се
затрудних да определя възрастта на някого. Загледах я с открито любопитства в лицето и установих, че тя спокойно можеше да бъде както на 33 годни, така и та 18. Беше висока над един и седемдесет, имаше къса коса, носеше фини очила, облечена бе в стилен костюм и притежаваше приятно усмихнато лице. Но това, което ме порази от раз бе нейното необикновено голямо чело и открит поглед.
- Да, и без това времето е пред нас. Тогава нека да се запознаем официално.
Казвам се Емил и предлагам да си говорим на Ти, щом вече се познаваме.
Ръцете ни се срещнаха и аз си отбелязах на ум, че тя доста по-дълго от нормалното не си отдели ръката от моята. Един до друг закрачихме, но не в неловко мълчание, защото Ина веднага започна да ми предава извиненията на Сайтс, да ми осведомява за телефонния разговор между тях, откога те двете се познават и все в този дух, като спомена мимоходом, че чак след два часа трябвало да бъде някъде.
Седнахме на сянка на единствената свободна маса. Веднага при нас цъфна една висока и кльощаво-гърдеста сервитьорка, подаваща ни менюто на заведението. То беше доста обемисто и вдъхващо респект, за разлика от самото заведение, което си беше една най-обикновена сладкарница в София.
Не дадох време на сервитьорката да си отдалечи, нито на моята компания да се потопи в това префънцунено дебело меню:
- Ина, аз ще си поръчам едно кафе, ако е Ла Ваца с две сметани и повече
захар плюс чаша нектар от праскови или кайсия, стига да е на Флорина. А ти какво желаеш?
- Същото, само вместо нектар ще си поръчам минерална вода с много лед.
И тя погледна развеселена първо към мен, а после към очите на изправеното със силен минижуп момиче, което кимна с глава, взе си обемистия албум и фръцна дупе.
Да разговаряш с Ина беше удоволствие, защото тя не беше само отличен слушател, но всичките нейни изречения завършваха с точка. Логиката и беше безкомпромисна, убедителна и не будеше в нейния събеседник никакво желание за спор. Бързо въртяхме темите и аз със съжаление разбрах, че и Ина участва в клуб Политика, но колкото и да настоявах да ми каже под какъв ник пише, тя не ми каза, а само загадъчно се усмихваше.
- Даже преди месец ти ме нападна в една моя тема, като си послужи с някои
остри думи, защото...
- Не може да бъде! Кажи в коя тема? – инстинктивно я прекъснах аз и
продължих:
- Извини ме, че така те прекъсвам, обаче просто не ми се вярва.
- Не ти се вярва, но е истина. Не Ви се сърдя, но защо трябва да използвате
цинизми, когато започват да Ви се губят доводите? Просто си казвате своето мнение и го защитавате. Нали всеки има право на свое мнение или в България още не е настъпила демокрацията?
Мъчех се да си спомня с коя от клуба съм спорил не много лицеприятно преди месец, но ядец – паметта точно сега ми изневеряваше. А аз винаги съм се гордеел с моята слонска памет, мама му стара! Усмихнах и се с възможно най-прелестната усмивка, като си поставих ръката върху нейната. Тук е мястото да отбележа с дебели букви, че нейните ръце и по-точно дланите бяха толкова фини, изящни и прелестни, че сякаш бяха издялани от длетото на Роден и притежаваха такава бяла кожа, която човек може да види най-много един-два пъти през живота си.
- Моля, моля, ама ти пак започна официалния тон. Защо премина на Вие?
Или искаш още един път да се запознаем? Малко ми е мъчно веднага да премина на Ти, та ние се познаваме от няколко минути...
- Мъчно ли? Това второ лице множествено число винаги е било за мен една
бариера, една граница, едно ограничение, което отбелязва като шамандура докъде можеш да влизаш в морето.
Ина отново ме гледаше мълчалива право в очите. Сега и аз я загледах в очите и продължих:
- Отделно Вие винаги те задължава да си подбираш изразните средства при
разговор и да не се откланяш и на микрон от общовъзприетите бутафорни хипотези по щекотливи въпроси, които вълнуват всички. Кара те също да бъдеш неискрен, фалшив и да играеш роля на някой, който всъщност не си ти. За да те възприемат околните като крайно възпитан и лъскав еснаф, но същевременно кухо и без свое мнение и позиция парвеню. Точно такова, за каквото желаят майките да омъжат своите дебели щерки.
Лелей, как го из рецитирах само! На един дъх и с нарастващо амплоа. Два пъти
дръпнах от цигарата и изпуснах дима високо над нас.
Бях забелязал вече, че Ина не понася цигарите. Съдбата ми беше предопределила скоро да узная и за други неща, които не понася тя или по-точно, не одобрява или не употребява. Но засега бях чат само за цигарите и за едно мое вътрешно усещане, че тя май лапва по мен. Показах и с очи как на съседната маса една майка в стремежа си да защити детето си от присъствието на една пчела, искаща да опита от сладоледа, се превръща в убийца. Ина ме погледна въпросително.
- Никой няма право да отнема живот, създаден от Господ. Насекомите и всички
земни твари са безопасни за човека, докато той сам не започне да ги предизвика...
В този момент се чу кански рев. Пчелата вече беше ужилила детето, то пищеше, а
майката бе сграбчила с една салфетка горката пчела и я мачкаше между пръстите си с блеснали от мъст очи.
И двамата не откъсвахме поглед един от друг, мълчейки. Но това мълчание бе привидно, защото аз като че ли долавях нейните мисли, а и бях сигурен, че и тя чете моите. Някъде в далечината една камбана отчетливо се обади пет пъти и развали магията.
- Ей, ама ти ще закъснееш. Нали каза, че в 17 часа трябва да отидеш...
- Има време...
- Ставаме. Не искам аз да съм причината да нарушаваш своите задължения.
Тръгнахме към спирката, тролея дойде и тя си подаде ръката. Поех нейната топла и нежна длан и тя остана в ръката ми като птица, намерила най-после желаното гнездо. Преди тролея да затвори вратите Ина се отдръпна от мен, аз се опитах да я целуна по косата, но нищо не се получи. Тролеят потегли, а тя бе застинала на задното стъкло и ние впихме погледи един в друг, докато разстоянието ни стопи.
ЧАСТ ТРЕТА
В която се разказва за един телефонен разговор в понеделник,
за бавно течащо време,
за това как си закъснял, въпреки че отиваш половин час по-рано на среща,
за една превързана набързо лява длан,
за направата на нова превръзка с последващо прималяване
и за едно внезапно изчезване.
Времето до следващата събота минаваше бавно, защото Ина не ми излизаше от главата - направо ме беше обсебила изцяло.
Неделята по някакъв начин я превалих, но понеделника ми взе здравето. Нещо ставаше с мен! Постоянно си гледах часовника или набирах нейния телефонен номер, но не смеех да натисна зелената слушалка. Нямах някаква спешна работа в офиса и затова нервно разлиствах напосоки любимия ми вестник 24 часа, на когото отдавна бях решил кръстословицата. Ужким се зачетох в някаква политическа прогноза, но след време се усетих, че пред очите ми е Ина, че срещам нейния открит поглед, че се държим за ръце и...
Скочих като ужилен:
- Мамка му е прасе – какво става с мене? – извиках на глас и продължих:
- Я се стегни бе, хашлак! Ако толкова искаш да я видиш или чуеш, просто и
звънни!
Размислих над последното си предложение, видях че двете стрелки на стенния
часовник още малко и ще се залюбят в най-високата точка и набрах нетърпеливо нейния номер.
- Здравей Емил. – чух веднага след първия сигнал.
- Здравей Ина... – отвърнах изненадан аз, но и бая смутен. Лелей, защо поне
предварително не бях запалил цигара!
- Емил знаех, че ще ми се обадиш и така се радвам да те чуя. Така се радвам
също, че отделяш от твоето свободно време за мен.
- Ина, аз...- с пресъхнал глас започнах аз, но...
- Знам, знам. Вече си ми надписал книгата. В събота ще се видим, Емил. Но
времето минава толкова бавно...
Знаеш ли, точно това исках да ти кажа и аз. Отделно исках да ти чуя гласа и
да ти кажа, че... – вече окопитен се включих в разговора.
После си повтарях на ум целия наш телефонен разговор през оставащите часове
на понеделника, а после и през вторника, и през..., докато най-сетне половин час по-рано в събота не цъфнах на така чаканата от мен среща с Ина. Огледах се, за да се стоваря на някоя свободна и закътана маса, но я зърнах зачетена в някакви бумаги. Ненадейно тя си вдигна погледа, видя ме и ми махна с ръка.
- Здравей Емил. – Усмихната ми подаде ръката си тя.
- Здравей Ина. – Я поздравих, но не и пусках ръката.
- Няма ли да седнем?
И двамата бяхме прави, на една педя разстояние. Осезателно почувствах нейния
фин парфюм, аромата на косата и, на тялото и, но... Застанах зад нея, придърпах и стола и отговорих:
- Моля, заповядай.
След което седнах до нея. Тя прибра набърже книжата и аз съзрях, че лявата и
длан е превързана, но някак прибързано, и то не с бинт.
- Ей, Ина, какво си пострадала?
- А, нищо, ще ми мине. – смутолеви тя, като си спусна лявата ръка в скута, под
масата.
Разговорът ни потръгна необичайно леко, като всеки един от нас с мъка отделяше погледа от очите на другия. Изведнъж Ина ме попита ни в клин, ни в ръкав:
- Емил, би ли ме придружил до тоалетната?
- Разбира се, иска ли питане? – моментално отговорих и станах.
Тя си взе чантата и поехме по стълбите към втория етаж, където беше
въпросното място. Стигнахме и аз застанах отстрани, за да я чакам.
- Не, ела с мен. – продума тя.
- Щом желаеш, идвам.
Влезнахме, Ина отвори първо женското отделение, а после и мъжкото – нямаше
никой.
- Прилошава ли ти от кръв Емил?
- Не! – веднага излъгах аз.
- Тогава помагай.
Тя си запретна левия ръкав и започна да развързва някаква черна превръзка.
Помогнах и в развързването и после за нейното сваляне. Отдолу започна да се показва обикновено хартиена носна кърпичка. Необикновеното бе, че тя беше в червен цвят. Ина се опита да я отлепи от ръката си, но тя бе засъхнала. Подложи я под чешмата и когато засъхналата кръв започна да се размива, тя със замах отлепи от ръката си хартиената превръзка.
На мен изведнъж започна да ми прилошава, защото се откриха две дълоки тънки
и дълги рани, от които започнаха веднага да кървят.
- Емил, ако обичаш, отвори чантата и ми дай парфюма.
Ина стискаше със зъби, но продължи да излива течността от шишенцето върху
лявата си длан.
- Сега моля те извади от чантата комбинезона и го разкъсай на ленти, за да се
превържа.
С тази задача за малко за не се справя, но чак когато настъпих с крак единия му
край, а с две ръце напънах върху другия, женското бельо се подчини на желанието ми. Повторих операцията, докато се получиха достатъчно дълги и тесни ленти. Ина направи с остатъка нещо като тампон, напои го с Пето Авеню и го притисна към раните. С моя помощ се бинтова. Чак тогава си свалих якето, пуснах студена вода и си облях обилно лицето няколко пъти. Прималял, се свлякох бавно на пода, като си подпирах гърба в стената. Погледнах към нея – тя също се бе свлякла на пода. Тениската ми от пот беше цялата мокра. Станах, напълних си шепите със студена вода и я поръсих върху лицето на Ина. Тя отвори очи, аз си съблякох фанелата, напъхах я в нейната чанта и си облякох якето на голо. Бавно станахме, безмълвни излязохме и поехме към местата си. Помогнах и да седне с думите:
- Ще ме извиниш за пет минути.
Бях видял на идване една аптека. Купих йод, риванол, кислородна вода, марли,
памук и два вида бинт. Върнах се при Ина и с облекчение забелязах, че белотата от лицето и изчезва. Подадох и пликчето, тя видя какво има вътре, благодари ми без думи, като си постави ръката върху моята.
- Ти защо ме излъга, че не ти прилошава, когато гледаш кръв?
- Защо, на теб не ти ли прилоша? – с грейнали очи я контрирах, като и галех
ръката.
- Емил, не трябва да се лъже.
- Да, ама ако не бях излъгал, ти нямаше да се справиш никога сама.
- А, не бъди сигурен.
- Сега вече ти лъжеш!
И двамата се засмяхме искрено и на висок глас. Нуждаехме се от този смях, за да
можем да извадим и захвърлим на майната си преживяната от нас неприятност.
- Сега отивам отново там, но сама. А ти ми поръчай минерална вода с много
лед.
Ина взе медикаментите и запраши по стълбите. Останах със себе си и веднага
ме налетяха размисли. “ Та това са дълбоки и опасни рани от нож. Кой изрод може да посегне на такова красиво момиче? Дано да ми падне този ненормалник в ръцете – ще го пребия!” Някой път Господ чуваше моите молби и ги изпълняваше. Други път ме пазеше, както беше и в този случай. Защото ако се бяхме изправили сега очи в очи с този “ненормалник”, аз със сигурност щях яко да отнеса пердах, а може би не само пердах.
- Емил, да се поразходим. Виж какъв прекрасен залез е над нас. – Ина бе
застанала права зад мен, като със здравата си ръка почти ме бе прегърнала.
- Желанията ти са закон, на който винаги ще се подчинявам, моя Богиньо!
Оставих банкнота на масата, включваща щедър бакшиш и хванати за ръце,
потеглихме към залязващото огнено-бакърено небесно светило.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
В която се разказва за внезапното изчезване на Ина,
за моята среща със Сайтс,
за истинското лица на тази жена
и как трябва да се действа с такава жена,
за да изтръгнеш истината от нея,
запознаването ми с за майката на Ина и доктор Агнес
и оставането ми насаме с болната Ина.
Този път не се уговорихме кога ще се срещнем отново. Защото още по пътя към залязващото слънце неусетно се бяхме прегърнали толкова силно, но същевременно и толкова нежно, че не се отлепихме един от друг цяла вечност. Бушуващите токове от моето тяло свободно преминаваха в нейното, а Ина насочваше своите амперажи право в сърцето ми.
Още на другия ден сутринта я потърсих по мобилния, но вместо нея се обади телефонен секретар. Десетки пъти този ден проклинах шибания неутрален информатор, защото вместо да чуя любимия ми глас, телефонния секретар с роботски тембър ми повтаряше един и същ изтъркан шаблон. Това продължи и на следващия ден. Вече не бях на себе си! Тогава се сетих за Сайтс, която без да иска ме запозна с Ина. Веднага и позвъних:
- Здравей, как си?
- О, я каква изненада. Здррравей.- каза тя със силно заваляно “Р”, което и
струваше ужасно усилие.
- Кога ще те видя най-после? - За миг се сепнах, че това е гласа на Ина, която
трудна изговаряше звука “Р”, докато не разтърсих глава и не се осъзнах, че отсреща е Сайтс.
- Се`иозно ли гово`иш? Нали се виждаш с Ина, за какво съм ти аз? Плюс това
толкова бъ`зо ме забрави мен, твоята сест`а!
- Ако съм те забравил, нямаше сега да те търся...
- Знам, знам. Но долавям т`евога в гласа ти, тъ`сиш ме май за помощ, нали?
- Бе ти всичко знаеш май.
- Позна! – чух продължителен смях. – Имаш късмет, че ме нами`аш в София и
точно сега имам свободно време. След половин час те чакам там, където имахме с`еща, но вместо мен дойде онази.
- Става. – отговорих озадачен аз и продължех – Тръгвам веднага.
- Аз също. – и връзката се разпадна.
Познах я веднага по предизвикателната поза, с която се беше закичила. Краката и
бяха преметнати един връз друг и хищнически привличаха погледите на всичко мъжко, което минаваше около нея. Беше в някаква бяла пола тип мини, ама от най-мини. Деколтето на блузката и беше напълно в унисон с полата. Пред нея имаше две чаши – едната празна, а другата до половината пълна с Кампари.
- Сядай! - изкомандори ме веднага, щом ме видя. – На Кампа`и ли ще бъдеш
като мен или на нещо още по-така...?
- Здравей Сайтс. – я поздравих сядайки. – Днес си адски готина – да не си се
разгонила нещо с този корем?
Знаех, че е бременна в петия месец, но тя беше седнала така, че не и личеше.
Беше ми казала, че е забременяла само за да изпита какво е това жена да ражда, като набързо беше забърсала с халка човекът, който след време щеше да стане баща на детето и. Поръчах си кафе с две сметани и чаша Спрайт с лед.
- Някъде да виждаш шкембе по мене, а? – злобно и светнаха очите.
Сайтс всячески избягваше думите, съдържащи буквата “Р”. Има доста хора,
които изпитват мъчнотия с тази буква, но все пак им се разбира приказката. Но при Сайтс случаят беше безнадежден. Тя не само не валяше тази буква, а изобщо не можеше да я произнася.
- Не, разбира се. Виждам само половината от твоите цици и толкова от белите
ти прашки.
- А така те искам – да виждаш само това, което аз искам д`угите да виждат. –
радост замени злобата в очите и.
- Слушай сега. Кажи ми нещо за Ина и по-точно къде е тя? – знаех вече, че тя
не понася Ина.
След като бе разигравала и унижавала своите приятели от клуб Политика към дир.бг Палача и Ззлоба и те и бяха писали, че изобщо не са очаквали от нея такива долни постановки, тя най-безочливо им беше съобщила, че номерата им са погодени не от нея, а от Ина.
За мен си остана и да ден днешен открит въпроса какво свързваше тези две жени, че не можеха просто една без друга. Ина съвсем бегло ми беше дала обяснение по тези въпроси след настоятелно мое питане: “Палача и Ззлоба бяха писали на Сайтс, че изобщо не са очаквали от нея такива курвенски номера, а тя най-безочливо им беше съобщила, че ги разигравам аз. Разказа ми как Палача я разкрил и и дал бележките от Ззлоба за Ина, а после тя го подтикнала да каже на Ззлоба, че Ина е тя.”
Спомних си, че докато ми разказваше тази случка, Сайтс избухна в необикновен прилив на смях. Никога Няма да забравя думите й: “И най-смешното бе, когато дадох разпечатките от бележките на Ина, за да ги прочете! Да я бе видял тогава как ме гледаше!!!”
Сега Сайтс злобно подхвърли:
- Ина ли, която п`едизвика Фотев и си получава най-`едовно от него
заслуженото? Кажи ми, не е ли всъщност забавно, не се ли кефиш от нейните `ани, които Фотев и нанася напълно заслужено?
- Фотев ли? Кой е пък този образ?
- Абе, не се п`ави, че не знаеш. Тя не те ли светна за Фотев?
- За първи път чувам това име. – съвсем искрено отговорих аз.
- Хахоген от клуб Политика е Фотев, чат ли си вече? Ама ми кажи честно, не
ти ли стана гот, като и видя последните `ани от ножа на Фотев? Лично на мен действията на Фотев много ми допадат, защото...
- Знаеш моето отношение към нея, затова си подбирай думите пред мен. Та те
попитах къде е сега Ина? – прекъснах нейната изпълнена със злоба тирада.
- Ще ти отгово`я, ако ми е кеф, а този твой тъп въпрос изобщо не ме кефи.
- Е, и мене довечера няма да ме кефи, когато съобщя на Палача и Ззлобата, че
ти си ги премятала, а после си си измила ръцете с друг. Знаеш, че те и двамата не понасят мръсниците, нали?
- Какво, замяна ли ми предлагаш? – Сайтс се извърна към мен, като заби поглед
в очите ми.
- Наречи го както искаш, но сега ме заведи при Ина, ако искаш твоята
мерзавска тайна да си остане такава и в бъдеще. Не ме карай да ползвам и други методи, които съвсем няма да ти харесат.
Сигурно Сайтс ужасно много си проклина, че ми беше писала преди дни свои откровения относно своите “истински приятелски чувства” към Ина и сега отлично знаеше, че в компа ми седяха на съхранение тези нейни бележки, които ги знаех наизуст:
...........
saits
27.10.03 11:02
Аз ти обещах нещо и си изпълних обещанието.
И за туй са обещанията- да ги даваме с мисълта,
че изпълнени ще са от нас.
Сигурно е разстроена!? Знае ли човек как ще го понесе…Ха-ха-ха!!!
Казах ти да не се занимаваш с нея, да ме слушаш друг път.
И да не забравя, едва ли ще се оневиниш пред Ина, няма как.
Гадна съм, нали? А казвала ли съм ти, че ми харесва?
А ако пак си решил да правиш разпечатки и да ме топиш, надай се!
Това е един тъп ход с цел да ме наклеветиш и да се оневиниш.
Колко жалко, че прибягваш до такива средства!
Като всеки пропаднал и отчаян човек. Ха-ха-ха-ха!
Не знаеш къде живее, не можеш даже и т’ва- да изтичкаш с надеждата да ти повярва.
Друг път да ме слушаш. Тя не е за теб. Не е!
А да ти кажа ли нещо по-весело? Аз ще стана за нея онзи човек,
който през цялото време е искал да я спаси,
да й помогне и предпази от копелето, което си.
Споко! Няма да ти направи нищичко, слабохарактерността й е пословична. Та такива мити работи.
saits
Получена: 09.11.03 19:49
ОК. Ся ве4е ще обръщаме страницата,
онази дет непрочетена била е
и наказани ще бъдем за туй, че да го сторим
желали не сме.
Война ще има за властта и тоз
който на трона остане, той ще я има.
И тоз който вземе трона, властта му не само ще има,
но и властта му, но и главата.
Тогаз в-ки ще осъзнаят, че шега с него не бива.
Мигар в заточение да е бил, той помни
зарад кой там е бил и зарад кой се е върнал.
Всеки своя дан ще има,
наказаният- без утеха непощаден,
помогналият- богат и възнаграден
Но преди това близките ще са уведомени за
онзи, който от трона свален ще бъде и ве4е свалян от него.
Ха-ха-ха!
ПС: До ся 4етох в политиката кво е ставало тука. Мн сте прости бе-е-е-е!!!
Ха-ха-ха! Ся ще се обадя и на майчето на кралицата, 4е да й кажа, 4е свалена ще да е от трона. ха-ха-ха!!!
: saits
Получена: 09.11.03 19:50
Ся ще банна и Академия в Дир4ето, 4е прякора й да е невалиден ве4е.
Мале, 4е сте прости!
..............................
- Келне`л – плаща! - извика тя, стана права и ме погледна въпросително.
Ставайки, платих на келнера и двамата се насочихме към изхода.
С такси пристигнахме до дома на Ина.
- На вто`ия етаж живее тя. Можеш и сам да отидеш.
- Мога, но ти ще дойдеш с мен, за да не се окажа после преметнат от теб.
Таксито ще те изчака две минути.
Нямаше къде да мърда – тръгна с мен. На втория етаж тя позвъни. Показа се една
жена:
- Здравей... Виждам, че си с кавалер, заповядайте. – ни покани жената.
- Само той ще влезне. Плюс това не е мой кавале`л, а е кавале`л на твоята
прек`асна дъще`ля. - Сайтс се обърна и без да се сбогува с никого от нас, изчезна.
- Значи Вие сте Емил? – жената ми протегна ръка. – Приятно ми е да се
запознаем - Мария. Лошото сега е, че Ина не е много за виждане...
- И на мен ми е приятно да се запознаем. – стиснах съвсем леко нейната ръка.
Тя ми направи път, аз влезнах, като я изчаках да затвори вратата. Но тя така и не
успя да я затвори, защото един младеещ мъж се появи отнякъде, изгледа ме продължително, докато се разминавахме. Устоя на моя поглед, както и аз на неговия, и след като си кимнахме доста хладно, си взе довиждане с майката на Ина. Съдбата беше предопределила отново и отново да се видя с този човек, с така наречения ник 249...
Влезнахме в една полутъмна стая – бяха спуснати тежки плюшени пердета. В ъгъла на едно огромно легло върху две възглавници се виждаше бледото лице на Ина. Очите и бяха затворени. До нея на стол седеше жена, която като ме видя, стана. Беше доста висока, а бялата престилка и стоеше като на манекенка.
- Емил, това е наша близка лекарка.
- Приятно ми е – Емил.
- Приятно ми е – Агнес.
Майката на Ина постави един стол до леглото и за мен. Тримата седнахме, а аз не
отделях поглед от най-любимото ми лице. Погледнах въпросително лекарката, която съвсем стегнато и професионално ми обясни, че Ина е изпаднала в дълбока емоционална криза, резултат от многобройните нападения върху нея. От нея разбрах, че Ина има не само рани на лявата си ръка, а и на краката, на талията и на лявата гръд, където кърви издълбано с нож едно огромно Ф. Агнес ми направи знак с очи да я последвам и ние отидохме в хола, където на масата имаше различни безалкохолни напитки и празни чаши. “Доста хора са идвали при Ина?” констатирах аз.
- Емил, сега Ина се нуждае от спокойствие и почивка, но най-вече от сигурна
опора и разбиране от човека, който е до нея.
Значи тя знаеше за нашите отношения, а следователно и майката на Ина е
посветена в тях. След като запалихме по цигара с Агнес, започнах да вземам по-дейно участие в разговора, но с големи усилия от моя страна, тъй като основно говореше майката на Ина. Скоро разбрах, че тя се притеснява от мен, защото засегна най-различни теми. За нея беше важно да говори, за да не си проличи нейното смущение.
- Моля да ме извините, че трябва да отида да видя Ина.
Влезнах тихо в нейната стая, седнах безшумно до нея на леглото и посегнах да я
погаля. В този момент тя отвори очи и ме видя. Радостна ме придърпа с дясната си ръка върху себе си. Зарових глава в косите, прегърнах я и скоро почувствах да ме парят нейните сълзи.
ЧАСТ ПЕТА
В която се разказва за първа целувка,
за един гаден номер на Фотев,
за едно временно бягство от София,
за една отдавнашна молба от Ззлоба
и за прегръдки в падащия студ
Чак след три дни позвъних на Ина – така ме беше посъветвала Агнес.
- Не е ли вече време да се видим?
- Разбира се, Емил. Даже имам предложение да излезем извън София. Какво
ще кажеш?
- Как какво? Разбира се – да.
- Тогава ти предлагам да дойдеш до нас и оттук ще тръгнем с моята кола.
- Не искаш да се возиш вече в BMW, така ли?
- Не, за разнообразие, пък и моята е къде-къде по-бърза и голяма от твоята.
- И каква марка е?
- Ауди осем...
- Сериозно? – ми се изплъзна от устата.
- Идвай и ще се увериш сам. Но да знаеш, че ти ще шофираш.
Позвъних на вратата, където живееше Ина, врата се отвори и аз я видях същата,
каквато си я помнех от първата ни среща. Малко смутен и подадох розата, която бях взел за нея. Тя я взе, каза “Прекрасна е!”, приближи се до мен с грейнало лице и потърси устните ми. Целунахме се. За първи път нашите устни се докоснаха и се сляха. Времето престана да тече, защото ние вече летяхме над облаците, а вятъра бучеше в ушите ни.
- Няма да те каня да влизаш – веднага потегляме.
И отново се притисна до мен. След цяла вечност чух нейния глас.
- Само да кажа на мама, че тръгваме.
Заслизахме по стъпалата прегърнати, но скоро и двамата спряхме, всеки търсейки
устните на другия. След няколко ненаситни целувки вече бяхме на улицата. Забелязах една тъмносиня лимузина Ауди 8. Ина ми подаде ключовете, като първо изключи алармата. Приближихме до колата, наведох се да отворя вратата до шофьора и видях Ина да гледа нещо залепено на предното стъкло. Изведнъж тя се свлече на земята. Веднага я взех на ръце, а погледа ми се спря на предното стъкло. От там ме гледаше един некролог с имената и снимка на Ина. Фотев не искаше да остави Ина и един ден на спокойствие.
- Емил пусни ме, нищо ми няма.
- Ти на това нищо ли му викаш...
Тя се изскубна от мен, отлепи некролога и влезна в колата. Потеглихме, само и
само да сме по-далеч от това място. В пълно мълчание изминаха няколко минути, докато аз спрях пред едно заведение и се върнах с една бутилка вода. Махнах капачката и Ина жадно отпи.
- Слушай, още утре ще потърся мои познати от Корона Инс. От декември 1998
година, когато убиха Иво, се разделихме, но с някои от тях още се виждам чат-пат. Ще поискам да го смачкат този Фотев...
- Сайтс ли ти е казала за него?
- Да.
- Безнадеждно е Емил. Обикновени мутри не могат да се справят с него.
Стигнахме до Златната рибка над Панчерево. Там Ина ми разказа как от няколко
години този Фотев я е преследвал първо психически, като подробно ми обясни какви номера и е погаждал спрямо нейния приятел Ззлоба. Научих, че Фотев на всичкото отгоре е и гениален хакер, като е определял срещи между тях с бележки, как Ззлоба е отивал на тези срещи, но никой не е намирал и как целта на Фотев е била да ги скара. А от последно време са започнали и физически посегателства. На моя въпрос защо така действа Фотев и какво в същност той цели и най-вече защо тя не потърси помощ от полицията Ина не искаше да отговори.
Един спомен изведнъж изплува в съзнанието ми:
- Аполоне, можеш ли да помогнеш на една много близка моя позната? – ме
беше попитал чрез бележка преди години Ззлоба.
- Разбира се. Нали затова сме приятели Георги? За какво става дума?
- Един пълен идиот, един хаховец тормози тази моя приятелка, като е стигнал
вече и до физическа разправа с нея.
- Казвай ми коя е тя, дай ми неин телефон или нейния адрес мамата ще му
разгоня на този копелдак.
- Добре. Ще ти изпратя нейните имена и телефон утре по мейла. Ти всъщност
знаеш за кого става дума, защото си виждал нейните рисунки на моята страница в нета.
Отлично обаче помнех, че Ззлоба никога не ми изпрати данни за това момиче,
нито пък спомена някога повече за нея в нашите разговори.
...
Отдавна поръчката Шаран на керемида бе изконсумирана, отдавна си бяхме облизали пръстите от тази вкусотия и сега падащия студ от планината ни караше да потреперваме. Ина бе настояла да седнем отвън на най-близката маса до водата, откъдето се виждаше езерцето с водопада и една пътечка, виеща се нагоре, откъдето идваше реката. Бях я прегърнал, а тя все ми повтаряше, че е отчаяна и ако не съм аз, отдавна да е отишла някъде надалече – просто да изчезне, където и видят очите. Чувствах трепетите от спазми по нежното и тяло и още по-силно я обгръщах с ръце, докато студът победи и ни подгони към София.
ЧАСТ ШЕСТА
В която се разказва за Ина и нейната депресия,
за тайното прочитането на една кореспонденция,
за ново бягство от София
и за “вричане”.
Не можех да живея, без да я виждам и ден. Любовта ми се разпалваше до болка и от факта, че Ина страдаше душевно и физически от този Фотев, за когото полицията не знаеше нищо, а моите познати от Корона Инс ме предупредиха да не го предизвиквам. Вече съжалявах, че си бях върнал пистолета в полиция. А бях един от първите, на които Полицията раздаде пистолет с разрешително. Как нямаше да ми дадат оръжие, след като ми казаха условието – или ни спонсорираш с петстотин долара, или молбата ти за оръжие остава за вечни времена на трупчета. Та лично с майор Стефчов отидохме да закупим някаква канадска радиостанция, т.е. аз да я платя в кеш. Така и никога не видях какво купих, но още същия ден се разхождах с унгарски пистолет АП на кръста и с разрешително за неговото носене в задния джоб.
На обяд, без да и се обаждам, позвъних на вратата на Ина. Мария ме посрещна с посърнало лице, макар и да го прикриваше с усмивка, предназначена за мен. Подадох и букет цветя и попитах мога ли да предам другия букет на Ина.
- Емил, знаеш врата. Влизай.
Влезнах при Ина, която спеше, а леглото и беше затрупано от принтирани листи.
Не исках да я будя, поставих цветята във вазата и леко седнех на леглото и. Тя дишаше тежко и не се събуди от моето сядане. Започнах да разглеждам един лист и веднага разбрах, че това е кореспонденция, извадена от дир-а. Бързо подредих листите и ги зачетох с не скрито любопитство. Запознавах се с тайни, не предназначени за мен, но не ми пукаше, защото познавах и тримата автори – Сайтс, Ззлоба и Палача. Пликът с листата имаше подател пловдивски адрес.
Свърших с четенето и понечих отново да започна същата процедура, за да запомня по-щекотливите реплики, които тримата си разменяха, но не успях в това си намерение:
- Емил, здравей. Кога си пристигнал?
- Здравей, мила Ина. – веднага я прегърнах, а тя сънена ме привличаше все по-
надолу към себе си, в леглото.
- Хей, ставай и да изчезваме на някъде, навита ли си?
- Да, само за това мечтая. Да изчезна от тук!
Тя стана, а аз се замаях от сладострастния женски аромат, който излъчваше
нейното топло тяло и я проследих с поглед до врата.
Бяхме с Ауди-то. Наистина бе по-бързо, мощна и най-вече комфортно от BMW- то ми. Този път поехме към Витиня, като ми правеше кеф да ускорявам на втора чак до 100 километра. Заговорихме с Ина тя ми спомена, че наближава рожденния ден на Георги. Каза ми също, че е купила от един много добър художник подарък, но ще трябва двамата да надпишем картичката, придружаваща подаръка
- Кажи ми все пак какъв подарък си купила за Георги?
- Света Неделя. Иконата е изографисана върху камък. Когато наближи празника на Ззлоба, ние с Ина отидохме на Шипка 6, откъдзето купихме една картичка уникяат и двамата я надписахме. На другия ден аз изпратих по Спиди колетчето за Варна.
Никоя кола не ми се опря до градчето. Настанихме се в хотела и веднага поехме към манастира, за който знаех отдавна, но така и не бях намерил време да посетя. Посрещна ни отец Йоан и след като ни разказа историята на тази обител, съществуваща над 700 години, аз то помолих да ни чете за здраве. После Ина го помоли да ни чете за любов и тук стана интересно.
- Става дума за венчавка ли?
- Не, за любов.
- Значи няма да се жените?
- ...
- Разбирам, ще ви чета за вричане.
Силата на тази дума ме покруси. Отец Йоан ни прекръсти и започна да чете
молитвата за нашето вричане. Така пред лицето на Господ ние бяхме вече вричани един на друг. После разбрахме, че тази дума всъщност означава обещание. А през нощта, върху огромното легло в хотелската стая, най-после изконсумирахме желанието на нашите тела. В същия дух, но вече в София, изминаха няколко щастливи седмици за нас двамата. А още по-точно е да се каже, че те бяха и останаха единствените ни такива.
ЧАСТ СЕДМА
В която се разказва за изчезването на Ина,
за Данаил и Цафо и
за проклятието над Ина, разказано от г-н 249
След толкова много щастие вече втори ден вместо гласа на Ина отново чувах по мобилния онзи с роботския тембър. На другия ден отидох в тях. Мария ме посрещна с пребледняло лице. Вместо да видя Ина, висях един непознат.
- Емил, това е наш роднина, журналист. Казва се Данаил В.
Вече не бяхме непознати с непознатия. Той ми съобщи, че от три дни Ина е
изчезнала. На мен ми се подкосиха краката. Запалих цигара и казах:
- Да тръгваме.
Данаил не ме попита къде ще отиваме, но веднага изрази готовност да дойде с
мен. Обадих се на Цафо, че след половин час при него. Цафо сега държеше за прикрите една гостилница, но беше един от най-приближените хора на Иво Карамански. Още щом ме видя, Цафо ме сряза:
- Ако ще ми говориш за Фотев, забрави.Той не е за нашата лъжица уста.
В колата Данаил ми каза да карам към офиса на един негов приятел.
В офиса ни посрещна човека, който видях в дома на Ина, когато за първи път
отидох там и който започна да пише в клуб Политика под ник 249... Този мъж се оказа бизнес партньор на Ина. Сега вече, след като видях обзавеждането в този над 100 квадрата офис в центъра на София разбрах защо Ина притежава Ауди 8. Това бе офис на преуспяващи хора.
След като 249 разбра, че аз не съм още напълно запознат с причините за ситуацията около Ина, той помоли Данаил да ме въведе в нея:
- Преди доста време бащата на Ина преметва Фотев в една сделка с огромна
сума, като и до ден днешен не му е върнал парите, а и няма никакво намерение да му ги върне, защото е от голямото “добро утро” в подземния и легалния свят. Независимо че той изоставя Ина и майка и на произвола на съдбата и не му пука за тях, Фотев започва да си връща на дъщеря му, като си мисли, че бащата на Ина ще се трогне и ще му върне кинтите. Този тормоз над Ина продължава вече много време, като първо бе на психическа основа, а сега вече Фотев и нанася все по-жестоки рани по тялото. Когато разбрах за неволите на Ина аз веднага долетях от Щатите, то не можах да предпазя Ина от този изверг Фотев. На всичкото отгоре за назидание Фотев ми прекъсна кореспонденцията със Ззлоба.
За съжаление Данаил бе извикан по мобилния и аз не можах да му задам никакъв въпрос. След като той ни се извини и си тръгна, ние с господин 249 останахме сами. Една строго облечена госпожа влезна и постави пред всеки от нас по чаша нектар и кафе.
- Днес ми се обади Фотев. – без заобиколки ми заразправя 249. – Ина е
при него и сега само един Господ знае къде е и в какво състояние се намира. Всъщност Фотев си иска парите вече не от баща и, а от нас - от мен и от Ина. Плюс това той иска и пълно подчинение от теб в интернет-а. Ще направя всичко възможно да събера тази огромна за нас сума, като даже ще поискам и заем от моя баща. Но ще трябва на всяка цена да спасим Ина, затова прави всичко, какво ти заповяда Фотев, ако не искаш този изрод да ни изпраща Ина на части...
- Тате, тате, днес изкарах шестица по немски! – едно хлапе на около 15-16
години влезна с грейнало лице при нас, като се хвърли на врата на баща си. – Сега вече ще си изпълниш обещанието. Хайде да отиваме в магазина за Байк-ове.
Почувствах се излишен и след като си разменихме визитни картички с 249, аз си тръгнах с една огромна ледена буца в гърдите.
Дълго се въртях в леглото и все не можех да заспя. Новините за Ина, които узнах, се бяха настанили като пиявици в съзнанието ми и не ми даваха никакъв шанс за отпускане и сън. Колкото и да премислях и анализирам ситуацията, аз първо трябваше да имам повече информация за този гадняр Фотев. Противно ми беше, че трябваше да изпълнявам и то без прикословно неговите заповеди и прищевки, но по никакъв начин не трябваше да му давам повод да страда моята Ина. Чак към призори заспах и веднага попаднах в царството на кошмарите.
ЧАСТ ОСМА
В която се разказва за
петък – ден на майстора
за един офис на жълтите пъвета,
за Чълчъл-и и Джак Даниълс
и за решението на 249 да влезне в дир-а.
Дните минаваха не само бавно, но и бяха изпълнени с едно ново неприятно състояние за мен. Никога досега не бях се чувствал безпомощен, т.е.да не мога да направя нищо, за да си върна Ина. Досега винаги съм се борил в живота и с живота, досега винаги съм скачал на всеки, който даже и с поглед ме погледне по-така. А сега това мъчително чувство на безпомощност ме съсипваше ден след ден. Крепеше ме любовта и най-вече факта, че Ина е още жива.
Все по-често мислех за господин 249, който ми вдъхваше доверие с неговия открит поглед и с взетото решение на всяка цена да намери откупа, който по-всяка вероятно струваше главата на Ина. А тя съвсем бегло и мъгляво ми бе отговаряла на въпросите, свързани с нейния бизнес. Само веднъж беше малко по-словоохотлива:
- Емил, доста години работя на равни начала с един мой втори или трети
братовчед. Нашите фирми имат широк спектър предмет на дейност. Като почнеш от вътрешна търговия, та можеш да стигаш чак до строежи на хотели не само в България.
За мен днес бе ден на майстора – така наричах всеки петък, когато сядах зад
бюрото сутрин. И за да не остане някой с впечатление, че съм заклет ранобудник ще добавя, че обикновено се събуждам делник към девет часа. Вече бях решил цялата кръстословица в любимия не само на мен, а и на целокупния български народ вестник 24 часа. Тамън бях помолил едно лъскаво маце, което играеше ролята на пенкелер към фирмата, за още едно кафе, но този път с три сметани, когато телефона иззвъня по същия начин, по който звъни и домашния телефон, когато си полягам на диванчето. С две думи, имах предчувствие кой ме търси.
- Здравей. Как си днес с времето?
- Точно днес времето ми е в излишък, нали съм майстор? – закачих аз г-н 249.
- Много не те разбирам, но ако имаш време, мини да пием по един Джак
Даниълс. Пък и вече наближава 12 ч., така че няма опасност англичаните да ни упрекнат, че не спазваме техните вековни традиции. – не ми остана длъжен той.
- Ако ми кажеш, че са ти останали и от онези Чърчъл-и, дългите и дебели пури
които пафкаш, веднага тръгвам.
- Точно това направи тогава, защото не само един Чърчъл те чака. Чао.
На вратата се сблъсках с лъскавото маце, като кафето се разля баш в хилавото и
деколте, а тя писна като попарена от вряло олио.
Тичай веднага да си подложиш циците на студена вода, че иначе има
опасност да ти увехнат! – не се стърпях да я клъцна аз, като благодарих на провидението, че ме предпази от горещата течност.
Отново се намирах в шикозния огромен офис на пъпа на столицата. Панасоника
не се чуваше, но за сметка на това се чувстваше осезателно негово въздействие върху температурата. След като с кеф и по всички светско-еснафски маниери отстраних целофана, загрях пурата на клечка кибрит и срязах нейния запушен край с лъскавия тютюнджийски холандски комплект на 249, я запалих. Какво блаженство! Задържах дима в устата си, почти целия после бавно го изпуснах към тавана, а една съвсем мъничка порцийка от него изкарах през носа си.
- Наздраве! – и с 249 докоснахме чашите си с двата пръста уиски.
Вече седнали в кожените трончета, той мина веднага по същество:
- Емил, не знам дали Ина ти е загатнала, но ние с нея сме като брат и сестра.
Отделно сме някакви далечни роднини и се знаем още от деца. Но защо “като”, ние сме направо брат и сестра! И така се случи, че ето толкова години работим заедно и бих добавил - успешно. Взаимно се допълваме, а знаеш, че днес човек мъчно може да има вяра на непознати. Така и не разбрах защо тя проявява огромна слабост към чатовете в нета, като в свободното ни време постоянно ми разправяше за някои от нейните опоненти и най-вече какви теми се разискват в различните клубове. Разправяше ми надълго и на широко също с какви различни ник-ове пише и за най-известните участници в различните клубове, като в центъра на вниманието и бе клуб Политика.
Тук той отдели време за пурата си, като аз не останах по-назад от него.
- За тебе ми е говорила доста неща, но според мен неин любимец е Ззлоба.
Знам, че сте приятели с него. Ти как мислиш, какъв човек е Ззлоба?
- Означава ли това, че ти не пишеш в някой клуб?
- Никога досега не съм писал, защото се стремя свободното време да
посвещавам на семейството си. Та кажи ми нещо за Ззлоба. Знам, че сте се и виждали двамата.
- Казва се Георги и почти веднага, когато влезнах за първи път в този клуб,
станахме не само съмишленици, а и приятели.
- Как така приятели?
- Георги беше направил една майсторски изпипана страница в нет-а, където
поместваше стихотворения, разкази, картини на познати и непознати. И така стана, че почти всички мои литературни творби той качи на своята страница. Естествено, след като го помолих.
- И заради това го почувства приятел ли?
- Не само заради това. Аз не бях много чат в тази техника и често го молех за
указания и съвети. Отделно Георги пишеше, а и още пише де, смислени теми, има правилно и най-вече реално и правдиво отношение не само към политическите проблеми, а и към други събития, които понякога вълнуват всички ни. Ако искаш моето мнение по този въпрос трябва да ти кажа, че Ззлоба е един умен човек с неизброими положителни качества, а също и човек, на когото винаги можеш да разчиташ, защото никога няма да те изостави или предаде. Та така станахме приятели с него, а когато се видяхме двамата в София, дето се казва, направо се прегърнахме. Едно е да познаваш човек само във виртуалния свят, а съвсем друга и в реалния.
Чувствах, че 249 ме слушаше с внимание, на като че ли моите отговори не го задоволяваха.
- Сега ще ти обясня защо те разпитвам за Ззлоба. От години Ина е очарована от
него и все е искала да му помогне по някакъв начин. Колко пъти ми е казвала, че човек като Ззлоба се ражда веднъж на хиляда години, а тя всъщност никога не го е виждала. Аз като прагматик обаче си мисля, че не е нормално Ина да иска да помогне просто по морални принципи на някого. Поне в бизнеса не е така.
249 стана и разля отново по два пръста Джак Даниълс. Кубчето с лед в чашата ми
леко започна да плува.
- Не знам доколко добре познаваш вътрешния мир на Ина, но тя винаги е била
малко податлива на чувствата си, проявявала е мекушавост и доверчивост към околните, особено ако са в нужда. Даже бих добавил, че понякога е неуверена в себе си. Затова смятам, че на нейното мнение не може винаги да се разчита.
- Прав си за съжаление, май за нея всеки човек е добър. Но аз знам какво се
случи между Ина и онази нейна приятелка Сайтс и въпреки подлостта и мерзостта на последната, Ина и прости и отново държи да бъде приятелка с нея. Дори я покри пред Другият от клуб Политика и се опита да изглади нещата в това отношение, като се видя лично с него.
Спомних си какво ми бе написала тази двулика и отровна змия Сайтс за този случай:
..............
saits
Получена: 30.09.03 13:36
Врътката с Другият стана, защото знаех, че той ще каже на Ззлоба, че са се видяли. Мн е дълго и не е за писане тук.
А иначе разбрах, че е различен и по Ина доста дръпната беше на темата. Не коментира нищо по тел., но беше резервирана, което пак е показателно.
Да и не само ръката й е пострадала, има и ожулване при бъбрека. Значи Фотев се опитал да я намушка там, но мобилния от колана й е бутнал удара настрана и е станал хоризонтален. Самите й дрехи са поели силата и сега има само лек белег.
Имаше и синини.
..........
- Добре си уловил тези нейни слабости, които тя проявява най-вече заради
своята човечност. Виж сега за какво те извиках. Предлагам ти да ме свържеш със Ззлоба, всъщност с Георги, да ме представиш за неин брат, за да мога аз лично да се уверя какъв човек е той и защо Ина толкова настоява да му се помогне. Отделно искам да разбера дали Ззлоба има случайно някаква роля в ситуацията около Ина...
- Ти чуваш ли се какво говориш бе? – не издържах аз. – Аз ти се подписвам, че
Георги е един точен, коректен и достоен за уважение човек. Той във всичко това има участие колкото аз и ти, добре го запомни това.
- Чудесно е така да защитаваш приятеля си, не се пали. Ако наистина Георги е
такъв, какъвто ми го обрисуваш, защото твоето мнение се покрива с това на Ина, ще му помогна. Защото аз вярвам, че тя отново ще бъде между нас и ще се зарадва страхотно, ако разбере, че съм изпълнил това отдавнашно нейното желание, и то без самата тя да знае. Един вид ще я посрещна с ценен подарък. Но тези неща за Ззлоба искам лично сам да проверя. Отделно имам и други възможности, защото такива са изискванията на големия бизнес.
249 стана, погледна си масивния часовник, постави ръка на рамото ми и като се
усмихна, съобщи с тържествено-подкупващ тембър:
- Позволи ми да те поканя на обяд в Къщата с часовника. Позволи ми също
още две неща. Първо, да ти подаря тази кутия с така любимите ти Чърчъл-ки и второ – изпълнявай всички прищевки, заповеди и нареждания от онзи ненормалник Фотев. Мисля, че с това привършихме деловата част.
- Е, как няма да се съглася с теб, като ме подкупваш по такъв мил начин? –
поех пурите от него, той ми направи път да мина пръв през вратата и ние се понесохме по жълтите павета към един от най-тузарските ресторанти в София.
ЧАСТ ДЕВЕТА
В която се разказва за причините,
довели до някои необяснимости в характера на Ина,
за Бейлис,
за едно стихотворение,
за едно куче от породата Боксер
и най-вече за потайностите в дир.бг.
Дните се изнизваха неусетно, но аз не преставах да мисля за Ина. Все повече и повече започвах да проумявам някои неща от нейния личен живот. Бавно и постепенно разбирах каква светла личност е тя и защо винаги гледа да помага на хората около нея. Тя по този начин изкупваше минал свой грях. Обаче до тази нейна тайна се бяха домогнали злобни и отмъстителни хора като Сайтс и онзи жесток хахо с псевдоним Фотев. Но този епизод от живота на Ина не само не намали моите чувства към нея, а напротив! Вече бях напълно решен да помогна, да направя всичко, за да може Ина да се измъкне невредима и отново да настъпят онези наши безгрижни дни на взаимна радост.
С 249 поддържахме почти постоянна връзка, защото ни свързваше една обща кауза. След обяда ни с него в онзи лъскав ресторант бяха изминали няколко седмици. Днес ме бе поканил в офиса си не само да поговорим. Той изяви желание да започне да участва в клуб Политика в дир.бг. След като ми предложех няколко вида напитки, за изненада и на мен, аз се спря на Бейлис. Отпивайки и двамата от тази почти дамска, но фина напитка, му обясних как да се регистрира във форума, като той си избра за ник цифрите на своето кю.
Господин 249 завърши регистрацията на ника си и ме погледна въпросително.
- А сега какво?
249 се отмести и ме остави пред компютъра LG LM50 CRUH1. Помогнах му да влезе в дир-а и клуб Политика.
- Това е Венко – посочих му една от темите на първа страница. - Той не е от нашите.
- От нашите ли? Какво означава това? - погледът на 249 ставаше все по-
въпросителен.
- Слушай сега на кратко, за да можеш по-бързо да се ориентираш. Във форума
сме се разделили на седерасти и антиседесари. Седерастите обикновено са със сини никове и са привърженици на СДС, Щатите и ненавиждат Русия. От нашите, т.е. антиседесарите почти никой не членува в никаква партия и това вбесява останалите. Защото не сме ограничени от никакви партийни поръчения и други партийни щуротии.
- Кажи ми набързо основните фигури от двата лагера.
- От нашите по-крайни са Ззлоба, Щирлиц, Палача, Биг Еър, аз и...
- А от сините?
- От сините най-слепи са Добрата, Реалиста, Хлебаров, Мими и Лили,
Антикомуниста, Венко...
- Обаче не може да няма умерени и такива с центристки възгледа, нали?
- Да кажем такива са 1984, Демография, Фраер и други, но трябва да знаеш, че
когато гостувах на Венко два дни миналото лято от люти виртуални противници ние с него станахме първи приятели в живота. Искам да ти кажа, че нашите политически различия не влияят на отношенията ни, когато се виждаме.
- Ясно.- отговори кратко 249, протегна се към тефтерите и си записа
нещо.
- А къде е ник-а на Сайтс?
Посочих му темата, в която тя ми бе откраднала ник-а и пишеше от мое име.
- Но тя няма такива познания, за да направи този золум... Не може да го направи сама. А кой ти върна ник-а после? - 249 изговори всичко това бавно. Погледът му прехвърли още няколко теми и се спря на спора ни с Академия за това какво е есе и какво не е.
- Ина. Тя издейства да си върна ник АПОЛОН без точка.
- Защо тя е спряла да пише? - 249 прочете на глас последните изречения от постинга и.
- А това тук не и е истинската фамилия. Защо се е криела?
- Беше получила няколко бележки от Ззлоба да го направи, но аз говорих с Георги и се оказа, че не знае нищо.- побързах да добавя аз.- Отделно в клуб Литература Фотев я бе погнал.
- Искам да ми дадеш всички никове на Ина, под които е писала, както и тези, под които е писал лично Фотев. Както и съответните теми. - 249 ми остъпи мястото си пред комп-а.
- Ина първоначално започва да пише в клубовете на дир.бг под ник cvete_dimanova, dotz_dimanova, memorandum, Abagard, а на края пишеше под ник Академия.
След около час 249 препрочиташе тлъсто тесте листа с разпечатки от клубовете на Дир-а и ги подреждаше по дати, прецизно и последователно.
- А сега, Емо, трябва да подредим всички налични бележки и хората от цялата тази бъркотия.
Беше минала една седмица, откакто 249 бе се появил в Политика. На вратата на апартамента ми се позвъни. Когато отворих, там стоеше 249 с няколко папки . В ръцете си още държеше телефон LG G5400, откъдето допреди минути се бе обадил, че идва. Той ми върна онзи жест, като от изброените от мен напитки избра Бейлис.
Отворихме заедно първата папка и зачетохме, после втората...
- Аз… просто не вярвам! Не мога да допусна, че Ина нищо не е казала нито на
мен, нето на теб за всичко това! Май ни е нямала доверие или нещо я е възпирало!
249 се отпусна смазан на дивана. По лицето му се четяха сенки на разочарование и умора.
- Ти знаеше ли за всичко това, Емо?
- Не. – отговорих аз, предполагайки единствено интуитивно за какво говори
249, посегнах към един от листата и се зачетох.
“Съдбата на Слънцето”
Бях гост на слънцето вечер една
и въпреки, че лицето му грееше
усетих по него, че има петна,
но явно само да разкаже
не смееше то.
За туй го попитах и то си призна:
“Тъй много желаех да дам
на всеки от себе си лъч поне светлина…
Посочвах аз пътя, огрявах пътеки…
И чак когато залязвах разбрах –
своята улица от толкова чужди, уви, не успях.
Дали някой друг ще се сети за нея?”
* * *
Посърнах в този момент осъзнал,
че всички очакват от него да свети,
но никой искра топлинка
да е дал на слънцето тъй и не се е досетил…
Свърших с прочит на абзаца от писмо на Zzloba до Данаил В. и имах чувството че всичките ми кошмари се стоварват върху ми. Нямах никакво желание да дочета всичко до край и взех произволно друга папка с надпис “Сайтс- Другият” от масичката.
Прехвърлих няколко страници, от които не разбрах почти нищо, докато не видях няколко подчертани текста от 249. Погледът ми се зачета върху уговарянето на среща между Другият и Сайтс. Другият я увещаваше да се видят на една от срещите на Политика, като й обещаваше, ако тя не иска може да не се разбира коя е в действителност. След няколко страници вече си бяха уговорили твърдо среща за пицария Хът. Денят бе същият през септември, в който за първи път бях срещнал Ина.
Прелистих още няколко листа и целият ме изби пот. Имах чувството, че се задушавам и че не ми достига въздух. Оставих папка настрана. Колко бях предупреждавал Ина да внимава със Сайтс, колко й бях казвал, че тя е змия , на която трябва да й се размаже главата, а тя все ми казваше, че и в нея има нещо добро! Разтрих с ръце слепоочията си и се опитах да не мисля за няколко минути. Почувствах на рамото си ръката на 249, която се опитваше да ми даде някаква увереност.
- Погледни сега тук. - 249 взе една друга папка от множеството и ми я подаде. На нея със същият маркер дебело бе написано “Сайтс: Палача + Дзвера”. Не понечих веднага да я разлистя, защото голямото ми любопитство вече не беше толкова голямо. През няколко листа ръката на 249 отново бе подчертавала пасажи и изречения ту писани от Сайтс, ту от Палача. Между тях намерих и една разпечатана снимка на мъж с куче от породата Боксер в снега.
- Накарах Сайтс да ми я разпечата тази снимка от архива си, макар да я бе сложила и на десктопа.- мекият, но строг глас на 249 ми отговори автоматично на въпроса, който още не му бях задал. Видях на снимката лицето на мъжа, който пишеше в клуба с ник Палача. Не можах да си обясня приятелско-интимните отношения между него и гадинка като Сайтс. Още няколко страници минаха бързо през ръцете ми, където се натъкнах на някаква инструкция от Палача към Сайтс за намирането на някаква врачка, с името и адреса на врачката.
- След като се запознаеш с текстовете, Емо, ще разбереш, че те са много повече от познати, бих казал, дори и от приятели. Сайтс го е лъгала, лъгала е като последна курветина, а той е бил плътно до нея и с нея. Погледни след още няколко листа, да, точно там. Дал й е паролата си за своя профил, за да може Сайтс да прочете кореспонденцията му със Ззлоба.
След тези думи на 249 се замислих. Палача ме бе предупредил по мейла, че се е опарил от Сайтс и да внимавам за вируси прикрепени към *.jpg файлове. А в същото време, когато бременната пловдивчанка ми окупира ник-а АПОЛОН и всички в дир-а разбраха това, Палача се застъпи за нея в моята тема, че може и да не е тя. Направо и се е слагал, като е знаел , че Сайтс ще прочете неговата защита към нея:
“момченцата не трябва да се бием с момиченцата, а да си ги бием ей така за кеф .. причина винаги ще се намери. Ама нека и те от време на време да вземат въздух де ... бъди малко по-жалостив ... кво толкова пък един ник ... може пък и да не ти го е взелатя .... хаххахаа”
“Тя не може да изговаря добре ррррррррррррррррррр” –бе написал отговор Ззлоба в бележка кратко и ясно до Палача.
- Когато Ина разбра от Сайтс за станалото, тя се обади на Ззлоба от вкъщи. – продължи 249. - Дойде задъхана и плачеше. Не може
|
ИНА
