Съжалявам, че вдигам по-стара тема, но искам да споделя някои текущи разсъждения по въпроса - донякъде провокирани от обучението за работа с ХИВ-позитивни, в което имах честта да участвам тези дни.

Доколкото съм запозната, психосоциалният подход (към хората изобщо, не само към ХИВ-позитивните) е едно цялостно направление в медицинската практика, с което се родее съвременността. Първоначално този модел възниква в контекста на психичното здраве - в резултат на редица събития, с които сега няма да ви занимавам. Основната му идея обаче е била да се конфронтира с чисто медицинския подход, който третира човека просто като "болнично легло" и диагноза, която трябва да бъде атакувана с медикаменти. Един доста суров и нехуманен модел, който действа по простата логика: болен си, отиваш в болница и ти дават хапчета, ако ти мине, те пускат, ако не ти мине, те държат там, за да не пречиш на останалите - "какво тук значи някаква си личност"... За това, че зад "легло №26" стои живо човешко същество, което има личност, достойнство, емоции, страхове, потребности и т.н. на никого не му е хрумвало докъм 20 век.

Едва през 50-те години постепенно почва да се заражда психосоциалната идея (успоредно с холистичния подход в медицината) - така започват да се появяват първите извънболнични центрове, а правото на хората (независимо от диагнозата си) да имат нормално качество на живот и да получават цялостна "грижа за душата" (и то в собствената си общност), се признава и легитимира дори от законодателството.

В България за психосоциални грижи се говори доста отскоро, а идеята си пробива път особено трудно, поради липсата на чисто материални ресурси - и то нямам предвид само липсата на пари за нужните бази и персонал, но и начинът, по който материалната мизерия върви в комплект с емоционална мизерия (въпреки че не съм съвсем сигурна кое поражда другото). В контекста на тази мизерия се действа на принципа "Радвай се, че си жив и не ме занимавай с глупости" - ква душа, кви пет лева!

Тук не е трудно да се сетим за Маслоу и прословутата му пирамида - трябва първо да сме здрави и сити, тоест физически да оцелеем, пък чак тогава идват "глезотии" като души, чувства и прочие. И въпреки напъните психосоциалното мислене да пробие и да се наложи (хеле вече сме и европейци, не може така, трябва да докажем, че не сме толкова примитивни) - все пак средностатистическият доктор (и което е по-лошо - средностатистическият човек) разсъждава по "медицинския" начин - и нито на едната страна й хрумва да предложи по-хуманно отношение, нито на другата - да си го поиска. Шизофрения, хепатит, рак, ХИВ - няма значение диагнозата - жив ли си - жив си. Ако има хапове - взимай и заминавай. Ако няма - оправяй се. Толкоз. Ква душа, кви пет лева!?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите