Ето ти малко истинск истории. Не са писани от хората в клуба, но са реални:
Историята на Моника:






Аз съм на 15 години и моят най-добър приятел е ХИВ-позитивен. Бяхме много близки и една нощ експериментирахме, а след като го направихме той ми каза, че е позитивен. Бях му много ядосана и бях уплашена. Казах на майка ми и тя ме заведе веднага да ми направят тест. За съжаление се оказа, че съм ХИВ-позитивна. Отидох в стаята си и плаках с дни. Единственото друго нещо, за което се притеснявах, беше моето семейство и баща ми, че те ще се срамуват от мен.






Историята на Ралина:



Аз съм 24-годишна жена. Като бях на 10 години, ми беше детегледач братовчедът на най-добрия ми приятел и се случи така, че бях брутално изнасилена от него няколко пъти за една вечер. Две години след изнасилването накрая успяхме да заведем дело срещу този човек и го осъдиха да лежи в затвора само 3 години. Три месеца след като го вкараха в затвора майка ми я посетиха от местната здравна служба и казаха, че човекът, който ме е изнасилил, има положителен тест за ХИВ, и че ще бъде добра идея ако и мен ме проверят. Е, минаха две седмици и тази бомба ми се стовари върху главата. Моят тест също излезе положителен, а тогава бях на 12 години. Заради липсата на информация ме принудиха да не ходя в гимназията, защото не ме допуснаха до тяхното общество. Сега гордо мога да заявя, че съм майка на 6-годишно здраво детенце!






Историята на Клара:






Моят пръв приятел се казваше Стийв. Точно преди 20-тия ми рожден ден моите родители се разболяха от рак и чух от моите приятели, че Стийв се е разболял. Тъкмо беше станал на 20 години и отидох на неговото погребение.



Три месеца след като и двамата ми родители починаха, излязох с Даниел. Той познаваше мен и Стийв от училище. Една вечер в един нощен клуб той ми каза, че Стийв е починал от СПИН. Аз му се сопнах, че никой не е познавал Стийв по-добре от мен и че той е щял да ми каже. Даниел ме посъветва да отида да ми направят тест. В нощта, след като бях отишла да ми вземат кръв, го попитах “И какво ще стане ако тестът ми е положителен?”, а той каза “Надявам се, че не е”.



Е, три дни по-късно животът ми сякаш свърши. А бях толкова сигурна, че тестът ми ще е отрицателен... Обадих се на снаха ми да дойде да ме вземе, новините бяха лоши. Казах на бившите си приятели и реакциите им бяха толкова лоши, че нямаше начин да бъдат по-лоши. Бях третирана, сякаш съм знаела за ХИВ статуса на Стийв, но тогава съм била едва на 17 години. Дете, това съм била. Даниел, мойт приятел, каза на родителите си, и всичко свърши, бях самичка и нямах нищо.



Историята на Мария:



Днес е 12-ти Ноември 2003 г. Можете да ме наричате Мария. Искам да споделя историята си. Аз съм 18-годишно момиче, родено с ХИВ. Чела съм някои истории на жени, които дават живот на здрави деца... но никога не съм чувала за тези, които раждат ХИВ-позитивни бебета. Аз не съм запозната, за разлика от Вас, как точно съм инфектирана. Взех решението да не питам, тъй като вече няма значение.



И двамата ми родители бяха ХИВ-позитивни. Майка ми почина когато бях едва 3-годишна. До днес аз не знам какво е да имаш майка. Мога да усетя болката, която тя е чувствала, като е знаела, че някой ден няма да я има, за да ме гледа как раста. Израстнах без да знам защо взимам лекарства и защо посещавам болницата всеки месец, или защо ми взимат кръв...докато един ден баща ми ми съобщи. Той все още е жив и живее като ХИВ-позитивен, на 65 години е. Било е трудно за баща ми да ме отгледа, без самият той да знае кога ще си отиде. Но Господ е бил добър към мен и моето семейство. Помня как веднъж, като бях на 7, баща ми получи пристъп вкъщи, аз се обадих на 911 и те дойдоха. Бях толкова уплашена, когато те влязоха сърцето му беше спряло и те трябваше да го върнат към живота.



Докато растях, аз се превръщах в жена самичка. Баща ми не знаеше как трябва да ме възпита като жена. Поемах отговорности. Беше най-трудно докато бях тийнейджър. Беше трудно да разбера защо и как, и защо аз и моето семейство. Ходех на църква редовно. По това време не бях на лекарства, тъй като те ме караха да се чувствам по-зле отколкото по-добре. Не казвах на доктора си и на баща ми, че не ги вземам. Което не мога да кажа, че е добра идея, но просто исках да контролирам живота си. Не зависи от твоя доктор колко дълго ще живееш или колко болен ще бъдеш. Така минаха 18 години от живота ми. Следващата седмица ще стана на 19.



На 13 срещнах моя приятел, с когото съм и до днес. Казах му една седмица след като го срещнах и той ми каза, че ме обича и това няма значение. Вече 5 години сме заедно, вече сме големи и знаем колко сериозни могат да бъдат последствията от моя ХИВ. Но с божията помощ ще продължим да живеем нормален живот.



Историята на Тес:



Здравейте, казвам се Тес и съм майка на три деца. Това е моята история.

Бях само на 14 когато се омъжих за американец който беше на 38 години. Заради нашето положение бях принудена да се омъжа много млада. Малкото което знаех за него беше, че е женкар и наркоман. Това беше доста лошо за мен, но аз го обичах въпреки всички тези неща. Две години след сватбата аз събрах кураж и го напуснах. Вече имахме две деца когато установих, че нещата няма да се променят. Две години след като го напуснах разбрах, че е много болен, но никога не съм мислела, че е ХИВ-серопозитивен. След като той почина, брат му ми каза, че е бил серопозитивен още когато сме се запознали. Бях шокирана, защото бях бременна пак от новия ми приятел. Мислех, че това е края на света за мен. Не знаех какво да правя. Не само бях уплашена за себе си, но и за бъдещото си дете. Бях толкова уплашена, че не отидох да си направя тест, но през месец май тази година имах тежка пневмония и така разбрах какво точно става с мен. Срамувах се. Моите Т-клетки бяха 26 и се уплаших, защото лекарят ми каза, че ще умра. Не се страхувах от смъртта, а от това, че мога да оставя самички трите си деца. Сега съм на терапия. Имам малко пари за лекарства, но голямо желание да

живея заради децата си. Иска ми се хората да бъдат по-внимателни с другите и да мислят за чувствата си. Тъжна съм, защото имам деца без баща и моето семейство не пожела да направи нищо за мен. Получавам силата си само от Бог... и съм щастлива ако живея още един ден.




Историята на Ейми:



Казвам се Ейми и разбрах, че съм ХИВ-позитивна на моя двадесет и шести рожден ден. Имах голямо петно на гърдата, което продължаваше да се увеличава. Ходих при 7 различни лекари и никой не можеше да каже какво е това. Приеха ме в болница, правиха ми снимки, и все още това беше мистерия. Отидох при хирург на 28 декември 2004 год. – моят 26-ти рожден ден. Той каза на мен и майка ми, че това е нещо, което се нарича Саркома на Капоши и се открива само при крайна фаза на пациенти със СПИН. През декември ми направиха тестове за ХИВ и хепатит, но никой не ми каза резултатите. Мислех си, че липсата на резултати е добра новина и съм негативна. Не беше така. Просто лекарите не се свързаха с мен, за да ми кажат резултатите.

Спомням си как мислех, че това е само кошмар и скоро ще се събудя. Семейството ми седеше и тъгуваше за мен. Всички вече мислехме, че съм умряла. Помня как баща ми изплака: “Моето скъпо дете”. Това беше първата вечер, в която го видях да пие. Те плакаха като ранени животни, а аз бях в шок, не можехме още да преодолеем новината. Сега като размишлявам разбирам защо съм била толкова болна през последната година. Приеха ме в болница, косата ми падаше, имах обриви по цялото тяло. Лежах месеци наред без никаква енергия в себе си. Бих дала всичко само да мога да се изкъпя и да се нагримирам. Лекарите казваха, че е стрес, аз знаех, че е по-сериозно, но не мислех че е СПИН.

Отидох при специалист по инфекциозни заболявания и той ми вдъхна надежда. Каза ми, че това вече не означава смъртна присъда, а е само хронично заболяване, и със здравословен начин на живот и терапия мога да остарея нормално. Какво?! Бях толкова изненадана. Направиха ми изследвания и Т-клетките ми бяха 15, а вирусният ми товар 750,000. Почти си бях заминала. Започнах с комбинация от Sustiva и Truvada, заедно със Bactrim и Zithromax. Вече месец и половина съм на терапия и Т-клетките ми се покачват! Миналата седмица бяха 160, а вирусният ми товар 2,100. Докторът вярва, че скоро вирусният ми товар ще бъде неоткриваем, а клетките-над 200 след няколко месеца.

Върнах си живота. Записах се да уча, тичам с двете си кучета, работя, спортувам и се наслаждавам на живота отново! Дори имам срещи. Моят поглед върху живота е такъв: обичайте както никога преди, танцувайте сякаш никой не ви гледа, вярвайте в себе си. Щастлива съм, че имам семейство което ме подкрепя, приятели. Не се ядосвам, тъжна съм, но не ядосана. Когато танцувам на сватбите на децата си ще знам, че съм живяла!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите