|
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА: "ОБРАЗЦОВИЯТ ГЕЙ" - може ли да се търси идеален "гей-архетип"?
(Продължение)
Ето тук вече според мен се задействат "механизмите" на архетипа, който определя преценките на различните типове гей. Архетипът съдържа в себе си "всичко", той е идеалната "норма", но мнозина гейове поради непълноценност не могат да се вместят в нейните изисквания. Ние не сме съвършени, но ние поне трябва да се стремим към съвършенството; някои обаче като чуят това се озлобяват…
Защо ли? Ето защо.
Защото вероятно са объркани и вероятно защото не знаят какво точно искат, а особено много - защо го искат. Не става дума за гей-овете, а за всички хора, но това важи и за гей-овете - които, да признаем, все пак трябва да са хора. Но както мнозина само… "формално носят името човек", та така е и с гей-овете - някои от тях едва ли заслужават да се нарекат "гей". Не че не го искат, а не е по силите им да бъдат - и затова стават отрепки…
Гей-архетипа не е по силите на всички гей-ове - в това няма нищо чудно. Не може просто "току-така" да си… "образцов гей", нима някой смее да твърди това за себе си с чиста съвест?! Никой също така не може да се нарече "образцов човек". Тогава какво има тук за "сърдене" или пък за озлобеност?!
Какво е "образцов гей" ли? Ами съвсем не е трудно за разбиране: той най-напред е… "образцов", тоест пълноценно живеещ човек. Такъв човек ако не разбира напълно, то поне е интуитивно отдаден на великото тайнство на живота, един вид има силен усет за него. Животът предявява към всички нас, независимо дали сме гей или не, огромни изисквания, на които трябва да сме верни, на които трябва да отговорим. Как обаче ще стане това, ако сме си втълпили, че… стоим по-високо от самия живот, тоест че… можем да си правим каквото ни се иска с него?!
За да бъдеш пълноценно живеещ човек, а пък също и гей, който не е чужд на тайнството на живота, най-напред трябва останеш верен на неговия първичен порив. Такъв човек не си втълпява гибелната идея, че "мога да си живея както искам", защото наистина така не може. Може, разбира се, но животът, самият живот жестоко ще ти отмъсти - независимо дали някога ще осъзнаеш, че това, което си получил от него, е именно отмъщение, а не… "благодеяние". Като не разбираш живота истински и пълноценно, няма как да разбереш какво точно си получил от него, дори няма да си убеден, че всъщност страдаш, а не се наслаждаваш на живота си. Ето защо толкова много хора, а сред тях и гей-ове, безмълвно страдат, вместо да се наслаждават на своя живот, а при това (и това е именно коварното!), са си втълпили, че всъщност "това и е животът", че от "живота трябва да взема всичко, което той ми дава", че "да живееш не е кой знае колко трудно"… Губи се отговорността на живеещото пред живота - ето това е фаталното, очакванията на такъв човек по тази причина са мизерни, на него му липсва критерий да различи "кое трябва да правя" от "това и така не си заслужава". Фаталното е в това, че независимо от нашата слабост да поемем върху плещите си великата отговорност да си жив и живеещ, то от нас все пак се иска да бъдем "ОБРАЗЦОВИ", а пък който не е такъв, него го наказват, наказва го… самият живот поради това че не му дава от несметните си богатства. Ако пък такъв човек не разбира изобщо това че е "наказан", а си втълпява, че "живее" или че дори "се наслаждава на живота", то си е за негова сметка, казах, че такъв човек сам си е виновен, че има мизерни очаквания спрямо живота, поради което и живее мизерно. Каквото искаме (независимо дали съзнаваме точно, че това именно искаме, заслужава си да искаме, дали разбираме ЗАЩО го искаме и заслужава ли си то да бъде искано…), това и получаваме, "ЩЕ СЕ ДАДЕ НА ОНЯ, КОЙТО ИСКА", "ЩЕ СЕ ОТВОРИ НА ОНЯ, КОЙТО ХЛОПА", нали така е казано във Великата книга на живота? Щом като си си позволил лукса да искаш мизерни неща от живота, щом не разбираш, че животът не ни е даден "САМО ЗАРАДИ ТОВА ИЛИ ОНОВА", а заради САМИЯ ЖИВОТ в неговата истина и пълнота, то недей тогава да виниш някой друг, че ти… всъщност и не живееш, а само си си въобразил, че живееш. Има ли нещо за чудене тука? Нима всичко не е пределно ясно?!
Та така стоят нещата и с "ОБРАЗЦОВИЯ ГЕЙ", и то не просто че той е "ОБРАЗЦОВ ЧОВЕК", ами защото защото такъв ИСКА ДА Е ЧОВЕК, не е забравил, че това е неговата мисия на тази земя и висша отговорност пред живота. "Образцовият човек" не е свръхчовек, а е ЧОВЕК, но на мнозина това не е по силите - защото не умеят да го искат силно и съкровено. Същото е и с това да си ГЕЙ, при това "образцов" (а не отрепка!), защото да си гей е начин на живот, не нещо друго, не просто това, че обичаш в секса… "еди какво си", или пък че ти е приятно… "да го вкарваш или да ти го вкарват". Тези, които си мислят, че само това е да си гей, всъщност… "сами си го вкарват", и то не "просто така", "в оня смисъл" или буквално, а… фундаментално: живеят така, че всъщност не живеят, поради което тъкмо… "си го вкарват сами", това е фаталното и… неприятното. Ама стига вече съм говорил тези баналности, които всеки всъщност усеща, нека да се заема с нещо… "по-практично" и дори "полезно"….
(Макар че някой може ли точно да каже кое НАИСТИНА е "практичното" и… "полезното"?!)
Ето че се случи едно "СЪБИТИЕ", което коренно промени моите намерения не само по повод на тази глава, но и на цалата книга. За какво става дума?
Когато един мой познат прочете главите на моята книга дотук, той се почувства задължен да ми каже, че аз пиша тази книга по негово убеждение не за друго, а за да изразя мъката си, че самият аз не съм… гей, най-малкото пък… "образцов". Аз се замислих върху неговите думи, и пожелах "разяснения": все пак заинтригуван бях силно (да оставим настрана това "какъв съм" или "защо съм такъв", казах, че това изобщо не е важно, аз не пиша в тази книга "за себе си", а за друго!). Човекът, който ми каза това, е "мислещ", аз го уважавам и държа на неговото мнение, и затова съвсем добросърдечно пожелах да ми отговори на молбата; а тя беше: "не разбирам защо така казваш, обясни?". Знам, че той е гей, сигурен съм в това, а и той е достатъчно наивен за да не го крие, казал го е на толкова много хора. Той каза, че е… "фройдист", и че всичко е просто, ето думите му: "Ами ти искаш да си отмъстиш на "гейовете", понеже и ти безсъзнателно си копнеел да си като тях (всички сме бисексуални, но някои нямат сили да го признаят дори пред себе си!), а искаш да си отмъстиш, понеже… много ти се е искало да се чукаш с мъже, но никой не те е пожелал или пък дори ти е отказал ако ти си го желаел; по тази причина ти си насъбрал "злост" спрямо тях (на безсъзнателно ниво, разбира се!), и за да си "отмъстиш" за това че са те пренебрегнали, си седнал да пишеш книгата си, един вид само за да "изсублимираш"насъбралата ти се сексуална енергия, която не си успял да "изразходваш по предназначение"; ето затова си се отдал на "философстване" за това кой е "истински гей" и кой не е ("истински" за теб се оказва само оня, който въпреки всичко би благоволил… "да те изчука" или пък "да ти даде"!), а "необразцов" или "педал-отрепка" за теб е оня, който гордо те е подминал и не е благоворил да задоволи дълбоките ти еротични копнежи". Аз се удивих на тези думи, те, въпреки всичко, показват необичайно силен талант за психоаналични обобщения, а вече знаех, че моят виртуален познат е… математик по образование!!! Сами виждате, че е крайно интригуващо неговото разбиране, аз го привеждам тук само защото сам намирам огромен смисъл в него независимо дали то е "вярно" или не; зная, че е тъпо СЕБЕ СИ да правиш "герой" на своята книга, при това книга, която претендира все пак да е… "научна" (психологическа или дори философска), макар че, известно е, всичко пишещи само това правят: себе си да описват и заради себе си да пишат книгите си, това е нормално. Аз също се замислих и ние започнахме кореспонденция с този все пак интересен човек, който имаше достойнството да ми каже така директно мнението си, въпреки че с него много бегло се познавахме, а той беше прочел книгата ми от мрежата и едва тогава се сетил за мене, тоест че това съм аз, А.Г. Той се оказа крайно "словоохотлив", написа ми доста писма и то за учудващо кратко време, разкри ми тайни, за което аз даже не подозирах. Аз го провокирах с нови и все по-нови въпроси (все пак той се оказа "златна мина" за мен, изследователя на "гей-културата"!), той отговаряше най-стрателно, явно имаше сам нужда да изкаже "болката си" (всички ние имаме болка за изказване и за изразяване, но постъпваме глупаво като непрекъснато потискаме или крием душевните си болки - за разлика от телесните, за които така често говорим или се оплакваме един на друг!). Аз му казах веднъж не желае ли да ми бъде… "пациент", а той ми отвърна, че сам е… "терапевт", и то много добър, при това "истински", а не "самозванец", макар че… "психоанализата ми е само хоби", призна си най-накрая. Аз още по-силно се впечатлих, но му казах "ребром": а нима ти не знаеш, че "терапевтът" тъкмо СЕБЕ СИ не може да лекува, на себе си не може да помага, и поради това и той се нуждае от ДРУГ ТЕРАПЕВТ? Той ми отвърна само, че знае това, и че ще… помисли сериозно по предложението ми. Мисли "дълго", цели… четири дни, а в резултат аз получих от него едно удивително писмо, което ме накара да променя коренно книгата си: например тази глава беше написана по съвършено друг начин в сравнение с този, в който я четете сега (аз мога при желание от някой да публикувам тази глава, а и други след нея, и то в първоначалния им вариант, който вече бях написал дълго преди да започна кореспонденция с този интересен човек-гей). Аз се удивих на писмото му (което с негово съгласие ще приведа по-долу без да променя и дума в него!), защото по непонятна за мен причина това писмо всъщност точно отговаряше на замисъла на моята книга, но при това най-лаконично изразяваше ИДЕЯТА й. Това и за мен, признавам, е непосилно да се разбере: това е един вид направо… "чудо": този човек мислеше точно "КАТО МЕН САМИЯ", стига аз да бях… гей, а не просто психолог и философ!!! При това беше написал писмото си така, както… аз бих искал да го напиша, стига да имаше за какво да пиша (това ще го разберете едва след като прочетете писмото му, не сега). Стоях два дни с… "отворени уста" от удивление, а след това седнах и коренно промених написаната вече глава на книгата си. Сметнах дори, че едва ли е необходимо изобщо да я "донаписвам" и даже "издавам" след публикацията на това писмо - та то я правеше излишна!!! Попитах го най-напред съгласен ли е… да публикувам писмото му като част от книгата, като "пример" за това, за което аз така тромаво само "умувам", а той го е преживял. Той каза (ето това негово най-лаконично писмо): "НЕ, ТВЪРДО НЕ, ТИ РАЗБИРАШ ЛИ КАКВО БИ ОЗНАЧАВАЛО ТОВА ЗА МЕНЕ?!?!". Аз се опитах да разбера и дори ми се струва, че разбрах. След това обаче започнах да го моля и да "увъртам": "ДОБРЕ ДЕ, ЯСНО, НО ТИ НИМА МИСЛИШ, ЧЕ ПРЕЖИВЯНОТО ОТ ТЕБ НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ СПОДЕЛЕНО С НИКОЙ, ЧЕ ТО ТРЯБВА ДА СЕ КРИЕ, НИМА ТО НЯМА ДА Е ПОЛЕЗНО И ЗА ДРУГИ КАТО ТЕБ, КОИТО СА ГЕЙ?!?!". Моят виртуален познат мисли дълго на моето предизикателство ("дълго" за него са… само два дена!) и ми каза, ми писа това: "ЗНАМ ЧЕ ТРЯБВА, НО НЕ НАМИРАМ СИЛИ ДА ГО НАПРАВЯ: ТА ТОВА Е ЖИВОТЪТ МИ, МАМА МУ СТАРА?!?!". Почувствах се неудобно, наистина беше така, почувствах се много нахален, почти като… журналист, а журналистите, ако някой не знае това, са най-нахалните и безскупулни хора. Замълчах и започнах да чакам (ние с него си пишем вече всеки ден, дори по три пъти на ден понякога обменяме "мейли"!). Не чаках дълго, след един ден получих това съобщение: "ПРАВИ КАКВОТО ЗНАЕШ С ПИСМОТО МИ, СЧИТАЙ ЧЕ ТО ВЕЧЕ ОТ МИГА НА ПОЛУЧАВАНЕТО МУ ОТ ТЕБ Е СТАНАЛО ТВОЯ СОБСТВЕНОСТ, НО, МОЛЯ ТЕ САМО ТОВА, БЪДИ КОРЕКТЕН И ДИСКРЕТЕН, РАЗБИРАШ ЛИ?!?!". Отдъхнах си, и му писах това: "БЛАГОДАРЯ, РАЗБИРАМ, ЩЕ БЪДА, НЯМА ДА ТЕ ПОДВЕДА ИЛИ "ИЗЛОЖА", РАЗЧИТАЙ НА МЕН, НЕ СЪМ… ЖУРНАЛИСТ!" (и той има същото мнение за… клетите журналисти, нали казах, че е мислещ човек, а двама мислещи - нека и аз сам да се похваля щом никой не ме хвали и само всички ме ругаят! - не могат да не стигнат до удивително сходни преценки за нещата!). И се реших, въпреки безпокойствата си, да публикувам това многозначително писмо… вместо вече написаната глава: ЗАЩОТО ТО КАЗВА ВСИЧКО ОНОВА, КОЕТО АЗ САМИЯТ БИХ ИСКАЛ ДА КАЖА АКО ГО БЯХ РАЗБРАЛ ТАКА ДОБРЕ, ТОЕСТ АКО ГО БЯХ ПРЕЖИВЯЛ САМ. Написах и му изпратих тези свои думи, обозначаващи решението ми, той отвърна "ДА, ДОБРЕ, НЕДЕЙ САМО ДА МЕ ХВАЛИШ ТОЛКОВА ДЕ!…" и аз едва тогава натиснах клавиша за публикуване на тази глава в интернет. Ето го, имайте предвид, че този човек се нарича ЕМИЛ, и той определи писмото си като своя "изповед":
"Здравей, скъпи приятелю!
Ето, започвам своята "изповед" пред теб, това е моята "лична история", която все пък държа да я знаеш и имаш предвид, защото един вид в нея съм… "съвсем гол", душевно само, разбира се, но това е по-истинската голота…
Аз по образование съм… математик , занимавам се обаче с… психология, по-точно с… психоанализа, дори се опитвам да я "практикувам" (това е моето… "хоби"!) ако не върху други хора, то най-вече върху себе си, припомням ти това, но имай предвид, че ти в случая ме интересуваш лично, а не… "професионално-хобарско", ако така може да се каже. Надявам се, че това за теб като психоаналитик ще е твърде интересно…
Много ми е трудно да говоря за себе си, да се представям, затова ето какво реших да ти кажа…
Възможността да се запозная по-добре с теб ме подтикна да се замисля върху това: а кой и какъв съм… аз самият? Стори ми се, че щом други хора понякога ме питат да им кажа нещо за тях самите, то дали аз имам правото да си позволявам да им отговарям, ако пък, от друга страна, тъкмо себе си не зная достатъчно? Ето затова се замислих още веднъж сериозно относно това кой съм аз самият и "колко струвам" като личност, много съм мислил по това, а в резултат ти пиша това писмо, защото, както е устроен човекът, той и себе си разбира само като го сподели с друг човек, макар и парадоксално, но така е! Мисля, че като разбереш за мен как стоят нещата, това по обиколен път ще ти помогне и на теб за твоята книга, пък и за теб самия: чрез доверие един към друг хората си помагат най-добре!
Но оттук нататък,моля те, не ме разглеждай вече като… "самоук-психолог", какъвто съм си, каквито сме всички ние, а като ЧОВЕК и личност като теб, който има също нужда да сподели с теб нещо, което го мъчи…
Надявам се, млади мой (и то само… виртуален засега!) приятелю, това да не те наскърби, дано не ти и развали приятното настроение, дано, макар че не съм много сигурен в това…
Ако пък искаш даже не чети това писмо, ами го унищожи, твоя си работа, аз в случая един вид те… "използвам", и то без да те питал дали си съгласен, затова постъпи както сърцето ти пожелае…
А пък ако го приемеш като опит за сближение от моя страна, то пак няма да сбъркаш, да, признавам, така е, макар че, както ще видиш, това е толкова неумел опит, че той може да доведе до резултат, точно обратен на желания: много често при "психоанализите", които си позволявам да правя, се получава точно това! Но пък, мили приятелю (впрочем, мога ли да използвам думата "мили" спрямо теб?), от човека се иска само да бъде искрен и да не мисли за последиците, за това как ще бъде разбрана неговата искреност. Аз в случая съм "анализираният", а ти… "анализаторът", нали позволяваш да направим този опит, аз ще разказвам, а от теб се иска само да… кимаш с глава, и да чакаш края на "историята" ми, т.е. всичко онова, което ми е на сърцето или пък ми е натежало, да си го излея пред теб? Но ти ги знаеш тези неща, нали сме един вид… "колеги"!?
Тъкмо това е удобен случай да разбереш "на живо" и да усетиш как се чувствам, имайки такова "хоби" (а това е твоя професия), което сам съм си избрал, което е доста трудно, но което въпреки всичко обичам (затова ми е "най-любимото хоби"!)…
Но ще те моля за едно: когато моята история завърши, то да ми кажеш поне няколко думи за нея, защото ако замълчи "психоаналитикът" (в случая това ще бъдеш ти!), то анализираният се чувства страшно "кофти", все едно че е направил непростима глупост, и това понякога може да доведе до страшни усложнениянали така е, професионалисте?! Макар че сам прекрасно знаеш това, ти го припомням и апелирам: обещай ми да ми напишеш поне няколко думи, усещам, че май не обичаш да пишеш… дълги писма, ти пишеш обаче… цели книги (то и не си заслужава човек да пише такива писма, аз обаче така съм "развратен" от писане на дълги писма че сам не мога да се понасям заради това!), затова, моля ти се, напиши поне няколко реда за това как си възприел всичко, а? Моля те, обещай ми!?
Ако пък решиш да ми отвърнеш на жеста и сам направиш своята… "изповед" пред мен, то това ще означава само че към мен си почувствал доверието, което сега аз чувствам към теб, а в това аз лично не виждам нищо лошо…
Ами да започвам, защото май още оттук сигурно е започнало да ти става скучно и неприятно…
Аз през тия дни съм сам и се опитвам да въведа някакъв ред в… душата си (както и ти вероятно отвреме навреме се опитваш да направиш с твоята! Дано… Всички правим това и то би трябвало по-често!), защото от много време знам, че там почти нищо май не е …наред. Затова, разговаряйки и с теб и с други в чата, в която все пак така щастливо се запознахме, разбрах за кой ли път колко много ме е деформирала и дори "обезчовечила" моята професия, математиката: да мисля и да се опитвам да разбирам само "общите количествени неща", а да подценявам и пренебрегвам ЛИЧНИТЕ, чисто ЧОВЕШКИТЕ и… "качествените" (имам предвид моите, собствените, защото иначе аз често се занимавам с чуждите проблеми, нали хобито ми е… "психоаналитик"?!). В това може би е същината на моята лична трагедия, защото… "историята на всеки един живот е история на един провал", както е казъл един философ, т.е. извратен тип като мен и… теб (да оставим настрана това, че аз съм… "дървен", а ти "истински" философ, кое ли обаче е по-доброто?!). Ти обаче в това отношение имаш голямо преимущество, за което ти се възхищавам: запазил си своята човечност, чувствителността ти е здрава, съхранил си своя изначален усет към живота, който всъщност е едно велико тайнство - наред с любовта: това може би дължиш именно на старателните си занимания с философия, не знам. И понеже съм свободен през тези дни (сега съм в отпуск, почивам си!), то веднага се възползвам от случая за да ти кажа тези неща, защото ако не пиша не знам как щях да издържа в "празни-чните дни", (които вече отшумяха, ето, и Йорданов ден си отиде!) които наистина са съвсем… празни, дните, които в цялата си показна празничност така или иначе съдържат все пак и нещо тъпо: какво толкова е станало като е "нова година" и "нов век", дори "ново хилядолетие", нали ние самите сме си все същите?!
Много ми се иска да разкажа пред теб своята лична история, но ме е страх да не се ужасиш от нея. Не искам обаче и нищо да крия…
Добре, да започвам ли? На теб, струва ми се, няма да ти е напълно безинтересно да знаеш нещо за мен, ще го получиш в… преизобилие. Дано само не те разочаровам окончателно от себе си. Запаси се с търпение, защото всичко е доста дълго, не знам дали изобщо ще го дочетеш…
Не знам дали си запознат с Достоевски, но имай предвид, че въпреки цялата си гениалност този писател не е успял да съчини сюжет, по-объркан и по-гаден от живота, който аз сам успях да си "измайсторя". Но да те оставя сам да направиш своите преценки, дано не те отегча до смърт, пишейки за това…
Сега, гледайки на живота си от дистанцията на времето, разбирам, че абсурдното в него е това, че аз всъщност само това съм правил: да потискам ЛИЧНОТО у себе си за сметка на… всичко останало. От което животът ми се е превърнал в… не-живот, а във… всичко друго, но само не това. Но аз няма да се самоубия, аз просто един ден ще си умра от изтощение и от… глупостта си.
Ти си млад и ако има някакъв смисъл от този мой задочен разговор с теб, той е поне в това, че можеш да се предпазиш от грешките, които аз съм допускал - и за които съм си получил нужното страдание. На мен ми се иска, драги бъдещ мой приятелю, понеже съм така добре разположен към теб, да ти помогна поне малко в това отношение, не знам дали нещо ще се получи, но това поне ми е желанието. Имай предвид, че животът е както нещо прекалено просто, така също толкова е и нещо безкрайно сложно, много хора немеят пред неговата велика тайна, и на тази основа допускат безчет грешки, позволяват си толкова много глупости, а това не трябва да бъде допускано: все пак живеем само ЕДИН живот, друг едва ли ще ни бъде даден! Но какво ли да ти обяснявам тези неща, ти сам ги знаеш по-добре от мен?!
Но въпреки всичко, моля те, дочети тези мои записки, има, струва ми се, смисъл в това да го направиш, и то смисъл ЗА ТЕБ САМИЯ…
Виждаш, че не умея да разказвам, а само… анализирам, това е дефект на моето тъпо… "математическо мислене", а и на гадните ми "дилетантско-философски наклонности". Ще направя още едно усилие да говоря малко по-човешки, за да ме разбереш, много държа да се получи това…
Ето само фактите, "голите факти" без никакви умувания върху тях, гади ми се вече от моето непрекъснато "умуване"…
Роден съм и съм живял до 18-тата си година в едно градче-село, намиращо се на няколко десетки километра от София, името му съвсем няма значение. До към 10-12 си година бях много жизнено и "палаво" дете, но след това коренно се промених. Баща ми, Бог да го прости, все пак си беше… пияница, въпреки че не беше лош човек, за някои неща шапка му свалям и сега: той обичаше живота, но съвсем не успя да го изживее истински, въпреки самоотвержените си опити. Майка ми е все още жива (и дано още много живее, тя заслужава това: но "награда" ли е животът за такива като нея?!) и е женица, претрепана от труд, но пък за сметка на това е безкрайно жизнен и весел човек: тя пее така хубаво, че едва ли някой може да й излезе насреща в пеенето, но много мъка има в песните й и във веселостта й. Но какво стана в тези условия с мен?
Аз някъде към 12-тата си година се отказах от игрите и от другите, и станах голям самотник; отдадох се на ученето и на труда, помагах много на майка си. Имах и приятели, но малко: с един си спомням, че именно към това време за първи път заедно мастурбирахме и дори се опитахме… да правим секс! Аз винаги съм харесвал… момчета, макар че повече дружах, поне в училището, с момичета, и то с най-отвратителните от тях: с "отличничките". Към девети клас вече се бях влюбил в едно момче, но то пък се беше влюбило в момичето, което ми беше най-голяма приятелка, от ония, за които току-що споменах, "гаднярките-отличнички". Това момиче успя да ни побърка и двамата: тя измъчи както моя любим, така и мен, той поради всичко станало намрази завинаги жените и сега също е гей, но между нас двамата това, за което тогава всеки ден копнеех, никога не стана, просто той разбра че е гей много по-късно от мен, но тогава вече времето не можеше да се върне, пропуснатото беше пропуснато безвъзвратно. Аз от тази история останах изтощен и дори озлобен на всичко, макар че с него все още сме приятели, при това, представи си,… политически, не други; но и аз, и той, един към друг не изпитваме вече най-малкото пък еротични чувства. (Неговият приятел, Бог да го прости, загина при катастрофа това лято, и той, горкият, не знам сега как го преживява, сигурно му е много трудно, те живяха повече от 10 години! Дано се справи, дано преживее коварната загуба!)
След това бях в казармата, там като бивш отличник и вече студент (защото бях приет философия веднага след завършването, но армията имаше предимство пред ученето!) ме сложиха да бъда сред офицери, не сред войници: бях в един команден пункт. Не знам защо, но ми се струва, че това време в казармата за мен беше едва ли не… щастливо. Защо ли?
Ами защото там за първи път изпитах наслаждението, пълноценното наслаждение и горчивата сладост на любовта към един мъж… (Ти пишеш книга за… "ГЕЙ-КУЛТУРАТА", без да си преживял, както май разбирам, "тези неща", а ето виж как изглеждат те в… реалния живот. Впрочем, не мислиш ли, че си доста самонадеян?!?!)
Аз съвсем не бях (и не съм) пръв красавец, но все пак никога не съм имал притеснения заради външността си (поне доскоро!). Той обаче беше страхотно красив, той беше лейтенант, току-що завършил, и ние с него прекарвахме един до друг по цели нощи дежурства в командния пункт, слушахме музика, смеехме се, докато един път се погледнахме по-особено в очите (неговите очи са най-сините, които съм виждал досега!) и се целунахме! След това обаче и двамата много се притеснихме, и дълго време се наблюдавахме отдалеч, струваше ни се че сме направили голям грях, и двамата бяхме толкова млади, девствено млади, невинни и… глупави! Страдахме дълго, но животът ни беше подготвил и някои изненади…
Всичко стана лесно и бързо, притесненията ни се оказаха съвсем напразни и безпочвени. Ние въпреки младостта си не проиграхме своя шанс, но… в края на краищата го проиграхме, и то съвсем нелепо… А така силно се обичахме!!!
Ето как стана всичко. По едно време бяхме на учение и аз една вечер отидох в неговата палатка, той ме прие в топлата си постеля без да мисли, и тази звездна нощ аз никога няма да я забравя. А след това всичко свърши безкрайно нелепо: след още няколко нощи в следващите месеци (в казармата е много трудно да останеш насаме с някой, когото обичаш!) той беше спешно изпратен в друга част, остави ми бележка с адрес, а аз я… загубих! Повече никога не го видях, а как съм искал да стане това?! Как да не ми се къса още сърцето че всичко завърши така, а, кажи?
От отчаяние и от самота аз станах нагъл и злобен. Една вечер "свалих" едно момче-войник направо в леглото му, той беше дежурен, но си беше легнал без да има това право, аз за наказание (понеже бях "началник"!), го… притисках и целувах, нищо повече от това, понеже ме беше страх, а и той беше много красив, момчето ме прие и дори останах с впечатлението, че нещата ще тръгнат и моята самота ще свърши, но… На другия ден… "новобранецът" се оплака на командира, има ли смисъл да ти казвам какво стана след това?!
Бях разжалван по благоволение на командира, но, благодарен съм му още, не и опозорен (бях разжалван за друго, не за това, старият полковник беше добър човек, и не ме прати в затвора!), и аз шест месеца живях в страшни условия и тормоз. След това дойде уволнението, адът като че ли свърши, а животът ми като че ли щеше, така поне се надявах тогава, да продължи…
Аз вече бях студент по математика в СУ, пак станах… отличник, а това доведе дотам, че всички ме мразеха и презираха. Имах само двама… "идейни приятели", друг, интимен, съвсем не си намерих, защото, знаеш ли, селското момче е доста диво в условията на столицата?! Единият от тях ми стана обаче години след това много близък, идвал ми е на гости на село, с него сме ходили като… нудисти покрай нашата така свидна ми и сега река, а също и сме си позволявали да се… чукаме, без обаче да имаме някакви любовни чувства. Но това стана по-късно, а тогава и двамата, като съвсем млади, само се дебнехме, без да посмеем да се разкрием даже един пред друг, и той беше див, и той беше, е, не от… не от село, а от… Шумен.
Заради всичко, което преживях през тази първа година в София аз с възторг приех предложението да отида да уча в… Русия, за да избягам от задушаващата ме атмосфера, станах "държавен степендиант", поне родителите си освободих частично от непосилните им разходи по моето обучение. Отидох в Москва, да, аз съм завършил образованието си в Русия (и сега затова всяка вечер съм и в един руски чат!)…
За Русия и моя живот там може да се напише цял роман, нямам предвид това, че съм живял там… прекалено интензивно, напротив, имам предвид… роман на страданията ми. В чуждата страна се чувствах, както си му е редът, чужденец, но не само във формалния, но в по-същностния смисъл: чужденец спрямо самия живот. Отдадох се на… математиката и… геометрията, "нисша" и "висша", те станаха там моите "възлюблени", а това е, кажи-речи, един кошмарен живот, дано ме разбираш. Пак бях… отличник, не се хваля, не за това го повтарям, а защото това е "екзистенциален феномен", който хвърля светлина върху това какво съм бил и как съм живял: отличниците (а да не говорим за тези по… математика!) са, повтарям, безкрайно скучни хора, които правят само това да потискат чувствата си и да живеят колкото се може по-непълноценно…
Живеех в общежитие, а то беше… вертеп (дума, равносилна на нашето "бардак"!), там беше Содом и Гомора, взети заедно. Сексуалната революция беше в своя апогей. Вечер, движейки се по коридорите, човек чуваше любовните стенания на пияните двойки зад вратите, а понякога пияните младежи и девойки (жените в Русия много пият, пият повече от мъжете!) се чукаха направо по пода на коридора, или, за да е по-удобно, направо на… стълбището! Не преувеличавам, не знам обаче дали ми вярваш, приятелю, моля те, вярвай на всичко, което ти казвам, нима има смисъл… да те лъжа?
Ето как и защо аз се отвратих от всичко това и реших да ставам… аскет! Живеех в една стая с още… четирима момчета, от Русия двама, от България бяхме двама, един от… Афганистан. (В общежитието имаше от всички нации по света, най-много араби, латиноамериканци и негри; впрочем веднъж живях една година и с двама негри в една стая, и затова вече никога не мога да пожелая мъж-негър!) Година и повече живеех съвсем аскетично, което на фона на общия разврат (рускините така и не се начудиха защо не пожелавам да легна с тях!) доведе до това, че съвсем основателно всички, които ме познаваха, бяха убедени, че съм "обратен". Този етикет, лепнат като че ли на челото ми (не съм… феминизиран, недей да си мислиш това!), доведе до доста подигравки особено от "мъжагите-българи" там, мои "сънародници", абсолютно хетеросуксуални и "нормални" (няма по-отвратително държащо се същество на този свят от българина, когато е в чужбина, той явно се чувства длъжен да се държи най-отвратително тъкмо със сънародниците си!) Но в края на краищата всичко това доведе и дотам, че един Сергей, най-милият руснак (наполовина… българин обаче!), който съм срещал в живота си, се влюби в мен и ние две години живяхме в апартамент под наем. Живяхме щастливо, но… (още едно "но", знаеш ли ти обаче колко мъка стои зад него?!) Но… ако всъщност между нас любов не настъпи, то поне секс имаше в изобилие… , а любов не настъпи, защото русначето-българче беше по математически тъпо убедено, че… "такава птица, любовта между мъже, не съществува", "нет и быть не может, а есть только секса", както той се изрaзяваше. Аз с него общо взето си се чувствах тъкмо поради това кръгъл глупак, а май го обичах, и то силно…
Ето ме в България вече, "дипломиран математик", пълна отврат! На 24 години, малко повече от теб сега (или по-малко, знам ли?)…
Една година бях учител в Своге (там се "сдушихме" с един друг учител, този по география, и той ми беше интимен, въпреки че беше два пъти по-голям от мен, не съжалявам за това обаче!), а след това станах асистент по математика, разбира се, и то в твоя Пловдив, той вече стана и мой град за няколко години. И тук вече започна една, която съвсем не е за разправяне…
Дали не се унесох пак, а? Дали да продължавам това дълго писмо? Но ако спра дотук, как ли ще го изтълкуваш?
Ще бъда поради това съвсем кратък, само фактите: тук аз реших да ставам "нормален", ожених се за една моя студентка, роди ми се дете, аз в един момент сам повярвах, че съм успял дори да победя… природата си! Бях й казал на моята бъдеща съпруга (преди сватбата още!) някои прелюбопитни подробности от своя сексуален живот, тя се изсмя и не повярва, заклех й се, че е така и я предупредих, че с мен много ще стада, тя ме целуна и каза, че няма да страда, и ние се оженихме, скоро след това се роди и синът ни. Но аз през цялото време имах приятели-студенти, с които май не само "разговорите за формули, алгоритми и числа" ни сближаваха; но на съпругата си бях верен цели 5 години, които точно ми отровиха съществуването тогава. По това време именно косата ми взе да се прошарва с бели косми, тогава най-вече заради своята сексуална неудовлетвореност така се отдадох на политиката, че дори в един момент ставах… "съветник в общината", тогава заради всичките глупости, които направих, не успях да защитя дисертацията си, което, наред с политическите ми пристрастия, доведе до това, че бях най-подло изритан от университета. В един момент провалите ми като че ли намаляха, когато се сближих отново с мъж, по-точно момче, този път с един мой приятел, който заради интереса си към… математиката ми стана сексуален партньор, нищо че беше само на… 16 години (запознахме се, защото той дойде случайно точно при мен за да му давам… частни уроци! Хубави "уроци" му преподадох аз?!!). Но и сега това, което ставаше между нас, не беше любов, а само… еротика, не знам как ги разбираш двете, но аз май ги разбирам иначе, момчето ми тогава също, кой знае защо, смяташе, че между мъже може (и "трябва"!) да има само секс, не обаче и любов. Аз не мислех така, но съвсем не можах да променя мнението му, а него също го обичах силно…
В един момент жена ми разбра, че онова, за което я предупреждавах някога, било истина, и вместо да ми устрои скандал, както очаквах, започна най-редовно да ми изневерява с други мъже, казваше ми: "поне не е с жени, за разлика от теб, мръснико!". Аз постъпих джентълменски и ние с нея "подписахме устен договор": всеки да живее свободно и както иска, само публично да не поставя "рога" на другия, а също и да не се развеждаме, за да не страда синът. Това споразумение още се спазва, въпреки че съпругата ми непрекъснато нарушава някои клаузи, а и аз май правя същото…
В момента имам само един близък приятел, с който обаче нещата съвсем не вървят напоследък: той е репортер, на 24 г. е, иска да става "знаменит" и се отдаде само на "правенето на кариера и пари", за мен, казва ми го, "няма време, понеже съм много зает, не за друго". За кой ли път се убедих, че журналистите и адвокатите са съсловията, към които човек не трябва да има никакво уважение, защото там… моралът е условност, която изобщо няма смисъл. Аз поне мисля така…
Ами това е, мили и… търпеливи приятелю, дано казаното бъде прието от теб като една "изповед" пред човек, който заслужава да разкриеш душата си; аз не се съмнявам в това, аз не се съмнявам в теб. Въпреки че в последно време открих, че имам доста… неприятели (много повече от приятелите ми!), защото имам и "голямо чене", тоест… "езикът ми е мой най-голям неприятел", имам предвид това, че много говоря. Но аз зная, че това мое писмо към теб няма да бъде четено от други хора, не бива да бъде даже показвано на никой…(Така беше първоначално, после това негово изискване, както се вижда, беше "кардинално променено" под мой натиск, бел.моя, А.Г.)
Така желани от мен приятелю (искам те именно като приятел, не се бой, аз те искам САМО като приятел!), а сега ще ти кажа и някои други неща за себе си, които ми се струва нужно да знаеш. Казвам ти ги защото и на теб ще ти се наложи да ми кажеш същото за себе си, не само своята досегашна "лична история", но и за това как си и как живееш в момента: това има огромно значение ако и ти пожелаеш аз пък да бъда твой приятел, дано пожелаеш, аз съм така самотен! Желаеш ли ги тези две неща, моля те, отговори ми?
Ето да речем това, какво… музика обичам. Ами аз обичам… всякаква музика, а най-много от музиката ме впечатлява… хубавата музика, например Би Джийз, АББА, Дайър Стрейтс, Фреди Меркюри, дори… Лучано Павароти и особено неговите съвместни концерти с рок-звезди, а да не говорим за изпълненията му с Пласидо Доминго и Хосе Карерас. Друго в момента не се сещам за музиката, но пък искам да ти кажа, че съм голям поклонник на киноизкуството, например мой любимец ми е най-великият режисьор Фредерико Фелини (той, впрочем, също е бил гей!)…
Ти би могъл, ако искаш, разбира се, да ми кажеш също имаш ли приятели или поне един приятел в момента, аз за себе си ще ти кажа, че имам доста приятели, но истинските между тях май се броят на пръстите на едната ръка, а в последно време май изобщо не се налагат пръсти за да ги изброя, тоест нещо се получи, че кажи-речи останах сам. Под "истински приятел" аз разбирам нещо много голямо, затова се оказа така, а иначе продължавам да си имам всякакви приятели…при теб как стоят нещата по този въпрос?
Ето обаче един въпрос, който съвсем не мога да си позволя да заобиколя, такъв въпрос теб, като психоаналитик, пишещ книга тъкмо за "ГЕЙ-КУЛТУРАТА" (заглавието е тъпо, не мислиш ли? каква "култура" ли изобщо има сред нас, гейовете?!) не може да не те интересува най-много, и той е: какво за мен е сексът между мъже и… какво аз лично обичам в секса? Да отговарям ли на този въпрос? Знам, че в този момент си мислиш "да!!". Добре, ще кажа само това.
Аз съвсем не съм "изключителен" в тази област, както не съм изключителен и в почти всички останали: аз обичам всичко онова, което доставя пълноценно удоволствие и на двамата партньори. Не обичам това деление ("а ти А или П си?"!), защото то ми се вижда в накакъв смисъл и глупаво, дължащо се на тъп предразсъдък: ако опиташ едното или пък другото, което досега не си опитвал, и ако то ти хареса, то нима само заради "навика" или "традицията" си пак ще се откажеш завинаги от него?! Аз в този смисъл нямам предразсъдъци, обичам СВОБОДАТА В СЕКСА, както и свободата във всяка друга област на живота. Ето защо аз съм… еротоман, крайно съм страстен и много се увличам, за мен секса е дори… велика тайна, съотносима с тази на самия ЖИВОТ: защото именно в секса и в неотделимата от него любов човек разбира, че може и да се живее истински и пълноценно, сексът намеква за "реалистичността" на тази надежда! (Но да не влизам повече в твоята област, философията, ти тези неща, надявам се, какво говоря?, сигурен съм, ги разбираш по-добре от мен!!!) Това обаче не значи, че не си позволявам отвреме-навреме и "експерименти", например за мен не е невъзможно - ако ми хрумне, разбира се! - да си легна дори с човек, с който съм се запознал преди… 5 минути!!! Това при мен не зависи единствено от… "спонтанно появилото се желание за секс към някакъв… изключителен красавец", заради който всеки би си съгласил да потъпка принципите си, не: аз мога да легна дори с… всеки, дори и да ми е крайно антипатичен (!). Ето това не може да се разбере вероятно от теб в този момент, вероятно вече си мислиш: "Ебати, тоя пък бил същинска… курва!". Но аз ще се опитам да ти го обясня: няма човек, който да не заслужава поне капчица щастие, а наш дълг като хора е да се опитваме да доставяме на другите хора, на познати или приятели, разбира се, само колкото можем, повече щастие; за да бъдем самите ние щастливи трябва да ощастливяваме други хора (все пак не "ВСИЧКИ", разбира се, аз нямам практическата възможност да направя това, но, повтарям, във всеки човек има нещо ценно и той заслужава да бъде щастлив!)! А как да се откажа от собственото си щастие след като по никой начин не мога да разбера преди да опитам дали пък този човек именно (макар че и е… "некрасив" дори!) не е оня, който да е създаден (и аз за него, разбира се!) тъкмо заради това ние именно двамата да бъдем… "най-щастливите"? Ако на този мотив му викат "курварщина или… курварстване", то значи аз съм курва, нямам нищо против да съм такава "курва", но аз съм значи… "не просто каква да е там курва", а… "съзнателна или самоосъзнала се какво и защо го прави… курва, проститутка или жиголо за мъже" (!), тоест аз… вече (по тази причина именно!) не съм нито курва, нито проститутка, нито даже мъжко жиголо. Не съм сигурен дали ме разбра и затова ще ти дам този пример: ако един глупак осъзнае, че е глупак, че постъпва глупаво, и точно затова даже осъзнае и това, че има огромен смисъл в това да постъпва… глупаво, и поради това продължава да постъпва глупаво, при това даже знае и това, че да постъпва "умно" съвсем не е най-голямата добродетел, то ти как мислиш - глупак ли е още този човек?!?! Не знам, на мен ми се струва, че вече май не е, защото той е един вид станал… "най-голям глупак", а именно… "философ" - като мене и дори като… тебе (не се обиждай, това е опит за шега!)! Такава именно "курва" съм и аз, сега разбра ли: аз даже съм "философска курва", "курва-философ" или както там ти дойде на ума (не се обиждай, пак те моля, знаеш, аз обожавам твоята "наука", философията, това тук е… похвала, не… "обида"!!!).
Ами това е по този… "най-щекотлив въпрос", много сложно ли е при мен поставен и той? Нали вече разбра, че ние, гейовете, сме доста сложно устроени, дори… парадоксални хора?! (Казаното тук съвсем не значи, че аз съм… "грозник", "най-грозен" или пък просто "неугледен" и затова съм го казал само за… "оправдание" или за… "замазване на истината"!) Не съм такъв, не съм "толкова или даже по-малко… грозен", но… не съм "най-първия красавец на света", дори не съм красив, "обикновен" съм, въпреки че понякога някои са ме наричали… "най-красивия", все още не мога да си обясня защо ли са го правили?! Няма обаче да се… "описвам", не го мога изобщо, нямам "дефекти", а пък ако те интересува точно какъв съм, то това… може да се види, снимка също няма да ти пращам - ако не съм го направил от глупост вече! - защото снимките не могат да уловят най-важното, "НЕВИДИМОТО ЗА ОЧИТЕ", което според мен е най-важното и се нарича "ОЧАРОВАНИЕ" или "ЧАРОВНОСТ" и то според мен е най-ценното, дано аз да съм такъв, не се знае обаче, ти сам можеш да ме възприемеш като "чаровен", знае ли човек?! (Ти нали сам пишеш за тези неща, ти, впрочем, заради тях ме впечатли така силно за да ти напиша първото си писмо, затова аз тук един вид "плагиатствам" от теб, но пък, знай това, аз, съвсем честно казано, сам съм си ги мислил тези неща преди може би теб самия, така че съвсем не се чувствам крадец!) Сам виждаш, че аз самият съм "естет" както спрямо себе си, така и спрямо всички мои партньори или приятели досега, естет съм, смея да кажа, и спрямо самия живот: и затова се опитвам да живея КРАСИВО! (Нищо че не се получава точно така, но важно е човек непрекъснато да опитва и да не се отказва от желанието си да направи от своя живот нещо прекрасно, един шедьовър!) Как ти звучи това: "аз-съм…-една-естетична…-и-жадна-за-красота…-или-по-скоро-за…-очарования-от-живота-…-философска…-курва"?!?!)
Май като че ли прекалих вече, голям "словоблудник" съм, това показва ли ти какъв тогава съм в… секса, тоест колко… "ВСЕОТДАЕН-И-СТРАСТЕН-СЪМ-В-СЕКСА"?!?!
Ами като че ли това е всичко, сега сигурно разбра, че съвсем не е хубаво много-много да се четат… дълги писма?!
Чао, пиши, аз, да си кажа честно, искам, и то много, много силно искам, да общувам повече с теб, дори да се срещна с теб, дано и ти да искаш това, даже и след казаното тук за мен самия, за моята "лична история" (!), която написах за теб най-добросърдечно и правдиво! Само обаче недей, моля ти се, да ме разглеждаш като "опитно свинче" в твоята книга, обещаваш ли?!
(Аз смятам, че въпреки тази публикация аз спазвам обещанието си, бел.моя, А.Г.)
Много успехи ти желая в живота, скъпи мой приятелю, или пък… "човече", за чието приятелство аз… "кандидатствам"!
Бъди ми приятел, а? Защо да не опитаме дори да станем истински приятели, какво пречи, не мислиш ли? Нищо че сега вече сме далеч един от друг (в Пловдив аз вече идвам все по рядко), нищо че аз съм "по-голям" от теб, какво от това, нима някъде е казано, че приятелите трябва да са на еди колко си години или пък че трябва да живеят на… съседната улица? Много ще се радвам това да стане, душата ми е така жадна за разбиране, за приятелство и дори за… любов! А твоята, мили приятелю???
Моля те да не приемаш това мое писмо като някакъв уж "хитър" опит за "сваляне": аз нямам такива долни подбуди, просто сметнах, че ти може би си човекът, който би могъл да ме разбере и да ми изрази дори съчувствие! Но ако си позволих да се "оплаквам" пред теб, един вид "да плача", то това не е защото съм голям "ревльо", а защото… и аз самият вече не знам точно защо го направих!
Написаното дано не те накара да си мислиш че съм някакъв странен и противен досадник, не е така, макар че може би това писмо създава за мен едно такова погрешно впечатление навярно. Не съм такъв, повярвай ми!
Прости ми обаче ако с нещо съм те възмутил или оскърбил… Просто се опитах да бъда пределно искрен с теб, само това…
Чао, до нови срещи, надявам се и не само във виртуалното пространство, ами и в това на живота!
Емо или Емил, твоя познат от гей-чата
P.S. Аз забравих нещо все пак важно, нали? Аз забравих да кажа това, че в момента съм на… 35 години. Как си обясняваш този пропуск - или пък съм ти го казал вече? А ако пък съм ти го казал, то как си обясняваш това, че… не си спомням това?!"
Това е писмото на Емил до мен.
Не пипнах нито ред в тази горчива изповед, само изтрих някои факти, които могат да разкрият и докажат точно самоличността на ЕМИЛ - така изпълних обещанието си, дадено пред него.
Какво още тук мога да добавя?
Нищо…
Едва ли нещо повече или по-добре може да се каже, чувствам се безсилен и дори… ненужен с цялата ми "философия и психология", взети заедно…
В момента съвсем не знам дали да дописвам книгата си - нима вече всичко не е казано?! Ще помисля, ще видя, ще реша един ден, книгата ми почти е завършена, много труд и нерви съм хвърлил в нея, може и все пак да я публикувам някой ден.
Но това е отделна работа…
А що се отнася за тази глава, то нещата за мен вече са съвсем прости: ЕТО, ТОЗИ ЕМИЛ, Е… "ОБРАЗЦОВИЯТ ГЕЙ"! Вие като него ли сте? - ако сте гей, разбира се! Дано…
А пък на вечно мърморещите критици и скептици искам предварително да кажа: не, Емил е друг човек, това не съм аз, А.Г., щях да се радвам да съм, но, уви, не съм. Казвам го, защото живеем в България, защото тук всичко се смята за крайно "подозрително", прави са си хората на нищо вече да не вярват…
АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ, философ, психолог и въпреки всичко… доста скромен човек
(Продължение: НЕ СЕ ЗНАЕ ДАЛИ ЩЕ ПОСЛЕДВА, МОЖЕ БИ ДА, А МОЖЕ БИ НЕ.)
|
ГЕЙ-КУЛТУРАТА (СЪС СЕНЗАЦИОННО ПИСМО!!! част 4)