Но не за това ми беше идеята - не отричам, че ми се е случвало да чета и да се вдъхновявам от мерената реч, но имам усещането, че много народ си е повярвал, че я може. И се получава чалга, която ми е смешна.
Ма ч'ай ся? Ние за поезия ли си говорим или за чалга? И ако си говорим за чалга, що изобщо почваме от чалгата в поезията? Щото чалгата е навсякъде, нали? Един музикант пише Апасионатата, друг пише Доко-Доко. Един архитект създава Дуомото в Милано или Британския парламент, друг създава панелки в Люлин Един физик създава теорията за относителността, друг физик обърква идеите на хлапетата в махленското даскало. Чалгата е дори в работата на един администратор или политик, в начина ни на обличане, в тв предаванията, в общуването ни, в секса ако щеш... И тези последни видове чалга са много по-страшни и по-агресивни от чалгата-поезия. Щото чалгата - поезия е лична, частна. Леля Николинка римува "сърце" с "ръце" между фрикасето и "Дързост и красота" и се обажда на приятелката си по-телефона да й прочете поезията, дето е натворила. Онази цъка с език, може и да се просълзи. Или пък влюбената тийнейджърка Никол, внучката на леля Николинка римува "момиче" с "обичам" в час по физика и после въвежда най-добрата си приятелка в света на поезията. Най-много да пусне творението си в някой сайт за аматьорска поезия и толкоз. Тези стихове никога няма да стигнат до теб, освен ако не те обхване пристъп на неудържимо влечение към аматьорската поезия и сам не потърсиш сайта.
Затова пък чалгата в музиката, политиката, администрацията, журналистиката, телевизията, общуването, секса и пр., до такава степен е в ежедневието ни, всъщност е плътта на самото ежедневие дотолкова че ние спираме да я отчитаме като чалга. Тя ни влиза под кожата, промива мозъците ни, учи децата ни, че поезията е някаква си лигавщина и че истинският живот е тя - Чалгата - с материалните й ценности, с цинизма й, с насилитето й, с порнографията й (на всчко едно ниво) и пр. и пр.
Тъй че аз не бих се отнасяла с ирония или сниходително към римуващата тийнеджърка. Може пък докато римува да се заинтригува как пък аджеба римуват другите хора. И да вземе да отвори някоя книжка, която да я отдалечи от Глория. А и никоя не се е родила Багряна и на никоя първото й стихотворение не е "Унес". Багряна се става,създава се, а "Унес" е плод на стотиците листечета изписани със сърца и лица и момиче-обича и пр. Тъй че пишещите девойки не само, че са ни последният проблем, ами всъщност не са проблем, а са надежда за някоя бъдеща Багряна. :)
Колкото до музиката и поезията, наистина периметърът на въздействие на поезията е много по-ограничен (въпреки че аз съм чела примерно Шекспир или Пол Валери в превод и смятам, че пак нещо е достигнало до мен, по някакъв начин ми е въздействало и ме е обогатило, пък ако ще и въпросното "нещо' да е в съавторство с преводача), но това едва ли омаловажава поезията като изкуство. В края на краищата адресатът на всяко изкуство (сори, не намирам по-нормална думичка) е Човекът, индивидът, личността и всяко изкуство се случва във взаимодействие, в съавторство между адресант и адресат. Така че връзката не е автор-бройка, а автор - слушател / читател / зрител (съавтор). В моя "роман" е присъствал Брамс единствено в твоята глава, така че дори и да си единственият читател на моя роман, си струва, че съм го написала, защото съм ти дала възможност да изживееш някакви хубави мигове в съавторсто с мен. Така че макар и адресирана до едно по-малко общество от люде, поезията е не по-малко велика от музиката. Във всеки случай не по-малко велика от любовта, която се случва само между двама...
За универсалността на музиката също можем да поговорим, защото нейният периметър на въздействие също е ограничен, макар и не от езика, а от културната формация на слушателя. Но отлагам темата, щото почна да ми спада патосът. ;)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Фьoн на 22.11.09 12:27.