|
Малко извън политическата, църковна и зоо-тематика.
Джонатан Хъси, Доброжелателите
На български е преведен романът Доброжелателите (The Kindly Ones) от Джонатан Лител (Littell) ( и )
Става дума за роман върху Третия райх, в някаква степен исторически, резултат от проучвания и т.н.
Вчера по Канал 1 книгата беше представена в предаването с редовните за тази книга осъдителни говорения за хомосексуалността (присъщи не само у нас). Причината - главният герой е объркан интелектуалец нацист с влечения към сестра си...и, о, хомосексуален. Естествено издателката Вагенщайн (явно причисляваща се към някоя много странна ъндърграунд култура, защото беше страшничка и шокираща на външен вид) говореше за хомосексуаЛИЗЪМ в едно с водещия.
защитава гледище за Холокоста (), прехвърляйки вината, идеологически, върху малко известни, но пък перверзни нацисти, през уж автобиографичен стил на разказване, в който нацистът е само един объркан интелектуалец, влюбен в сестра си и хомосексуален. Много интересна тенденция за оправдаване на деянията на някои германци. Не че не е имало хомосексуални във висшите и не толкова висши ешалони на СС, но пък подобни тенденции за литературно изопачаване на историческото мислене за Холокоста на всичкото отгоре получават Гонкур и Гранд при във Франция (2006). Впрочем книгата беше доста скандална тогава, но 2009 е преведена на английски и български.
В този стил на мислене за изопачаването на историята (което ме радва) е и статията на проф. Хъси от в. Индипендънт, която превеждам по-долу.
Интересното е, че един интелектуалец (дори не мога да подозирам името му), поканен в предаването Библиотеката да говори за книгата Доброжелателите, съвсем смело се изцепи тематично по посока "кичът на тоталитаризма и фашизма", като звучеше собствено убедително и натякваше за някаква евентуално лична гениалност с това си наблюдение - въртейки многозначително очи зад дебели стъкла (предаването ще бъде качено на сайта на БНТ след време предполагам, така че ще можете да го гледате).
За историята на мисленето на кича по отношение на тоталитаризма и тоталитарното минало виж, отново, статията по-долу. Уви, нашият "интелектуал" не само, че се оказва неорегинален, не само, че не е прав (твърденията му звучаха много не на място), но очевидно, според моето наблюдение е чел, но не е и схванал английската статия като си я е превел на себе си бог знае как, разбирайки погрешно това, което проф. Хъси твърди за кича. Наистина се надявам да пуснат запис на предаването, за да се посмеете (посмеем) искрено. Ако въобще е смешно това за нашите интелектуалци.
Доброжелателите от Джонатан Лител, в превод на английски от Шарлот Мендел
Рецензирана от Андрю Хъси
Петък, 27 февруари 2009, в. Индипендънт,
Този странен и често трудночетивен, тромав роман пристига на английски, предхождан от своята масивна репутация на литературен феномен и бестселър в Европа. Тази репутация е още повече стряскаща, като се има предвид факта, че е писан на английски от трийдесет и нещо годишния американски жител на Барселона, и представлява повече от 800 страници упорит и неуморен суров разчет на хода на Втората световна война. Това е историята като пътешествеие, на плуване от ужасите на източния фронт към неизразимите кланета на вече крайното разрешение на войната. Романът завършва с клаустрофобичната атмосфера на корабокруширалия Берлин, където руските хорди самоуверено ще унищожат лудата утопична фантазия на хитлеровата мечта за Германска империя. Което е най-забележително и противоречиво романът претендира да бъде нещо като мемоар на остаряващ, но непокаял се нацист. Това е история говореща от името на екзекуторите, а не от името на жертвите [на Холокоста].
Във Франция книгата Доброжелателите (англ. The Kindly Ones, фр. Les Bienveillantes) е веднага приветствана като класическа история за войната и страданието, за Толостой на 20 век. Дори й е връчена наградата Гонкур (Prix Goncourt), най-престижната литературна награда на френскоговорящия свят. Критиците адмирират научния плам на изследванията направени от Лител, които наистина са впечатляващи в детайл, като се почне от инсигниите на нацистките германски униформи и се стигне до формата на пред-военните улици. Френските критици също одобряват неговите литературни наставници, които включват Маркиз Дьо Сад, Морис Бланшо, Робърт Антелм и Жорж Батай. Всички те са експерти теоретици на жестокостта [обаче предимно в рамките на сексуалното и еротизма, не на политическата жестокост и тоталитаризма, каквато теория е Тоталитаризмът на Хана Аренд, бел. моя], но също в някаква или друга степен философи на метафизиката на злото. Лител не е нищо друго, но амбициозен и няма проблеми с поставянето на наратор като Макс Ауе, заедно с други фигури.
Ауе трябва да е нещо като експерт по "ефикасност" в лагерите на смъртта, той е интрументално ангажиран с логистиката на масовите убийства със същата перверзна, но пуристична логика, която прилага в останалата част от живота си. Съответно, той обяснява своята хомосексуалност с простата формула, че е мразен от и е мразел своята майка. Но той може би не е коректно хомосексуален всъщност: тревожен е от инцестната страст към своята сестра. По време на падането на Берлин той се задоволява с пръчка. Не съм сигурен какво е алегоричното значение на този образ, но явно е предвидено да има такова. В същата тенденция Макс Ауе и други герои често привикват Платон, Софокъл и Гьоте, за да обясняват тяхните действия. Общата амбиция на творбата е очевидно да функционира като епопея в класическия смисъл: всяко заглавие е отнасяне към Фуриите в гръцкия мит, които Есхил нарича "доброжелателни" (kindly ones), за да успокои тяхната отмъстителна ярост.
Отвъд Франция, Доброжелателите е не така екстатично приета. Особено в случая с Германия, където историци и критици обвиняват Лител във фалшифициране на исторически детайли и, в едно с неговите детайлни и "изящни, фини" описания на крайно насилие, в писане на "Холокостно порно". Разбира се, част от апела на тази книга е, че тя разказва завладяваща и свирепа история със студено несъстрадателно око, което никога не трепва от суровата действителност на масовите убийства. Тук трябва да се има предвид, че Лител е прекарал известно време на Балканите и [особено] Чечня. Като писател той е нестрахуващ се от парализирането от състраданието и ужасите на войната. Това му служи добре, като хроникьор на германската Втора световна война.
Но в същото време това е една дълбоко "напукана" и с дефекти книга. Това е основно, защото макар авторът да е добър и дори на моменти брилянтен в описанието на нечовешките зверства той в същото време е по-малко убедителен, когато става дума за даване на убедителен баланс и описание на човечеството и вътрешните, и амбициозни детайли на човешкото поведение. Макс Ауе е един провален човек, всъщност чудовище, и не е очудващо, че извършва чудовищни действия. Така книгата се проваля в своя централен аргумент, ясно поставен в началото, опитващ се да демонстрира, че всички ние се братя [и сестри] и, че нацистката катастрофа не е отклонение, направено от врагове на човечеството, но, дори в най-ужастните си моменти, от дълбока човешка трагедия. Никой страдал в лагерите на смъртта не би повярвал на това дори за момент.
Истинският модел на тази книга е не Толостой или Достоевски, и двамата дълбоко морални познавачи на човешката порочност, но е по-близо до флуидния в морален план свят на Флобер. И по-специално точно като флоберовото Сантиментално обучение (L'Education Sentimentale) Доброжелателите се цели да хроникира променливите емоционални и политически двусмислия на едно поколение без дори да има способността за правене на нещо като финално виждане, мнение, осъждане и т.н. По подходящ начин Макс Ауе е не само у дома с френската култура и френските отпратки. Това се отнася до самия Лител, цялата архитектура на творбата е изградена като "fleuve"-роман, утешително остаряла форма на писане, която принадлежи на 19 век и, която без съмнение обяснява успехът на книгата във Франция.
След като вече бях чел книгата на френски преди две години, започнах да я чета на английски в едно с един мой кратък престой в Берлин. Това е град, който се променя толкова бързо, че историята трудно може да проследи тези промени. На кратка разходка около Поцдамер Плац, предишна оголена площадка на смъртта от времето на Берлинската стена, сега можеш да наджвакаш кенгуру бургер в австралийски ресторант със собствен стил, да си вземеш Кейт Уинслет в Читателя (The Reader) на голямия Sony мултиплекс, да посетиш еврейския мемориал или да провериш къде Иги Поп е намляскал Дейвид Бауи през средата на 70-те.
Всичко тук е препълнено с памет и история. Но берлинчани започват да се оплакват от "историческа умора", те се оплакват, че още едни поредни серии на гестаповите камери за мъчение са превърнати в музей, че градът се превръща в нещо като нацистки тематичен парк. Което е най-лошото, те са уморени от необходимостта винаги да се извиняват за престъпленията на тяхните прадядовци. И най-спекулативното, изобщо не е необходимо да си неонацист, за да откриеш, че Дисни-иконизацията на германската история е досадна и изкуствена. Доброжелателите не е уникална в тази категория - каквито и да са липсите в книгата, това е сериозен опит да се обясни терора на нацисткия режим. Но рецензентите посочват, че това е също забавляващо четиво, което носи своите собствени опасности: може би не е "Холокостно порно", но със сигурност е "Холокостен кич" - жанр, с който, както и туристическите музеи, разхвърляни из съвременен Берлин, рискува да отмие и обезличи истинските спомени, истинската история.
Авторът е Андрю Хъси, професор по френска и сравнителна литература на Университета в Лондон, Института в Париж и автор на "Париж - тайната история".
Редактирано от Vanilllaa на 14.07.09 19:51.
|
Re: Културни [re: SeaStar999]
