Познатите си ми е достатъчно да ги разпознавам, преди те да са разпознали мен - та да имам време да реша искам ли точно в този момент да ги познавам или не..
Познатите - в моите понятия - са хора, с които мога да пия бира, да ходя на кино, да си говорим за "нещата от живота". Но да не ми минава хич въпросът познавам ли ги. Познавам ги точно толкова, колкото ми трябва. Както и те - мен. Т.е., няма особено значение дали и до колко се познаваме. И най-често взаимно не ни пука на мен за тях и на тях за мен.
Когато започне да ти пука, човекът вече не е "познат", а става "близък" или "приятел". С което нещата много се променят. Всичко опира до желанието да знаеш нещо за някого.

Как мислиш, дали качествените наемни убийци, които преди изпълнението на "задачата" научават бъдещата си жертва буквално наизуст, са склонни да я причислят към "познатите" си?!?

А хората не са се овълчили или охладняли повече отпреди 1000 години, примерно. Но стресът, времето и загубата на перспектива ги правят все по-неадекватни. Не само един към друг, но и към самите себе си. Аз го наричам "разминаване".

Имам приятели, които биха се отзовали на секундата, без дори да погледнат към часовника. И които няма да ме разпитват. И за които аз бих направила същото. Не мисля, че това е някакво хипер-изключение. Мисля, че с тези хора просто сме "на една вълнА". И че се обичаме. Което е напълно достатъчно.

Ти самият наясно ли си какво искаш? И какво търсиш?

Да вървя на майната си?!?
Че аз оттам идвам, бе...