Човек, казват, се учел цял живот И цял живот събира опит. Акъл всеки и за всичко дава, независимо дали някой го поисква или не (неисканите съвети обикновено много са дразнещи). Мисля, че всеки събира своя опит само ако преживее нещата на собствен гръб. Бавно и постепенно формира свои ценности, приоритети. И уж всичко е ОК срещайки "Партньора-Покрил-Очаванията"....Еуфория, влюбеност...любов...земята чак се завърта по-бързо...И когато най не очакваме - о,боже!...нещо се е пропукало, нещо не е така както преди. Май не се обичаме както преди. Защо? Какво се случи във времето, къде изпуснахме нишката или допуснахме тя да се изтъни опасно. Нали бяхме подготвени, нали се бяхме поучили от предишните си грешки, нали имахме някакъв опит? Въпроси, въпроси....Нямам отговор, освен един единствен: В протежение на цялата връзка сме започнали да се идентифицираме с партньора (или сме оставили да ни погълне той), обсебили сме го или той нас....ИЗГУБИЛИ сме своята индивидуалност и вече не сме това, което ни е привлякло един към друг в началото. Ако е писано(?) се разделяме и ставаме внимателни, по-наблюдателни следващия път...или завинаги се усамотяваме....но пак до следващия път. Какво ще се случи тогава? Непременно ще е нещо различно, което ще добави към гърненцето с опитност нещо друго и ще има да се чудим...."как така се случи, а толкова опит имах"...Нима не е важно да се научим на самоуважение, за да можем да уважаваме и другия до нас? Това според мен е един основен житейски урок, който би ни спасил от опитности носещи разочарования и болки, бележещи сърцата и душите ни задълго...
Тъй като гледам - май съм се увлякла и съм "изместила опорния кварц", ама ми се прииска да споделя.

"Не всичко, което минава през разума си заслужава опознаването"К.Кастанеда