Едва дочака края на кошмарното пътуване. От автогарата си взе такси, но по едно време се сети, че може да не му стигнат парите и след като установи, че са му останали не повече от 2 лв, се наложи да слезе още на НДК и оттам да довърви оставащото разстояние до вкъщи пеша. Пъстрата навалица от хора, излезли да се порадват на хубавото време в неделния ден, го подразни – навсякъде се разминаваше с усмихнати хора, с двойки, които се държаха за ръце и влюбено се гледаха в очите... Защо не може и той като другите да бъде щастлив?...

Мина по възможно най-краткия път до вкъщи из малките улички на Лозенец, като така се беше устремил да се прибере по-бързо, че накрая дори подтичваше от време на време и за малко да се блъсне в една възрастна жена, която внезапно му се бе изпречила на пътя... “Брей, че невъзпитана младеж!” чу зад гърба си, но не почувства нищо, сякаш не се отнасяше до него... Бързаше ли, бързаше, сякаш за да се скрие от всички и от всичко у дома, в стаята си – там, където неведнъж бе преживявал подобни моменти и където единствено се чувстваше спокоен, в своя Пазете Гор, както обичаше да я нарича... Щеше да се зарови в книгите си или да свири до забрава на пианото, да си направи хубава вана, а после да се излегне гол пред телевизора и да погледа любимо шоу или някой филм... Само и само да не мисли за нищо и за никого. Терапията действаше, многократно изпитана. Не му трябваха нито Асен, нито Ники, не искаше да си спомня за срама от вчера, от тази сутрин - събуждането гол в чужд дом, от бягството... Мисълта за последното го накара да се почувства още по-зле. Хората са го подслонили, вероятно Ники му е помогнал, а той така се измъкна като крадец, без дори да благодари и да разбере какво се е случило точно. "Ама че съм...страхливец!"

В този момент чу двукратния сигнал от телефона си, известяващ го, че е получил съобщение. Извади нервно апарата от джоба на дънките и леко забави ход, за да може да прочете. Хм, непознат номер.

“Hey,specialistyt po izmykvaniqta;-),ne ti li lipsva ne6to?Kaji koga ti e udobno da se vidim da ti go dam:-)Niki”

Опулено се взираше в екрана на телефона и не можеше да повярва на очите си... Е, тоя тип верно се оказа много нагъл и циничен! Как му беше докопал номера?! И какви ги приказваше?! Какви бяха тия намеци?! Нима е усетил колко силно го бе пожелал там в тоалетната на ресторанта, как целувката му го бе оставила без дъх и с омекнали колене, та чак споменът за нея не му даваше мира и в съня?... Ама какво самочувствие само – “не ти ли липсва нещо”, “да ти го дам” – сякаш той е единственият, най-готиният, Казанова... Или пък...дали тоя Ники не намеква за нещо, което се е случило през нощта?! И за което няма и следа от спомен в главата си. При положение, че се събуди в дома му... Кръвта отново запулсира в слепоочията му бурно, а студена пот плъзна по гърба му... За пореден път се укори за лекомислените действия. Сякаш не се беше убеждавал десетки пъти колко трудно и опасно е да се довериш на някого, да го допуснеш до себе си...Чувстваше се толкова объркан и безпомощен, идваше му да изкрещи. Поне да можеше да си спомни...

Най-сетне бе стигнал до кооперацията, в която живееше. Съседката от втория етаж пак висеше любопитно на терасата с неизменните ролки на главата и отровнозеления пеньоар. Вече я виждаше как понечва да го пита нещо с голямата си уста, затова побърза тичешком да влезе във входа – не трябваше да вижда зачервените очи и ужасния му вид като цяло, щото съвсем нямаше да го остави на мира. Взимаше стълбите до петия етаж през три. Звънна нетърпеливо на звънеца, но отвътре не се чуваше никакво раздвижване. Изчака двайсетина секунди и повтори още по-настойчиво. Нищо. Майка му явно бе втора смяна.

Бръкна в десния джоб за ключа, но не го намери там. Хм, винаги го пускаше в десния. Но кой знае снощи като е бил пиян какво е правил. Провери и в левия, после в задните – нищо!

Това вече преля чашата. Всичко беше против него. Отпусна се като покосен от гръм на стълбището до вратата. Тихо зарида.

Vivre mes differences ou sauver les apparences?