Ето това сега си е напълно неудобна ситуация, но странното е, че я осъзнах като такава след години.

Трябва да съм бил на към 14. Началото на пубертета или каквото и да е там, важното е, че хормоните са ти в повече и мозъкът не се използва по предназначение(за мислене). Та с цялата си идейност и креативност решавам да си срежа едни дънки. Рязах аз, рязах, рязах, рязах..... И стана мазало. Все единия крачол беше по-дълъг от другия/по-къс от другия (то пак същото ама...). Та в крайна сметка стана нещо мноиго откачено, едни различни дължини, едни висящи раздрани парчета, едни дупки, абе ужасно беше. Същински парцал. Та с цялата си безмозъчност се накиприх с това произведение на изкуството и отидох на училище...
То както винаги се появих по никое време ама дреме ли ми. Та помотах се малко по двора, чух няколко коментара, махнах на съучениците ми които се виждаха горе през прозореца и си тръгнах. По Мария Луиза от Лъвов мост нагоре, после по Витошка и през цялото НДК и в къщи.
Тогава не помня да имах някаква емоция от цялата работа. Беше си откъм емоции както всеки ден. Но след години като се замислих, и сега като се замисля, направо се чудя как съм направил подобно нещо-да отида на училище и после да се върна през цяла София с къси дънкови панталонки едва покриващи задника ми... Сега не бих направил подобно нещо. Нямам смелост и за съжаление почнах да мисля с тоя мой мозък.
Тези панталонки бяха употребени още няколко пъти в същия времеви период, в смисъл още няколко пъти скоро след създаването им, главно като облекло за вкъщито на една приятелка-курвичка. Майка и нейния приятел казваха, че ми стояли много добре, особенно докато се въргаляме на пода и следим какво прави кака Синди на видеото. В последствие същите тези панталонки приключиха съществуването си при трагични обстоятелства включващи пералня, астма, котка, баба, кофа за боклук и камион за смет. Откачена работа.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите