|
Не мога да завързвам запознанства за един ден и това си е. Макар и запознанства от чата. Това хлапе направо ме насили да се срещна с него. Против принципите ми и против обещанието, което сам си бях дал да не се занимавам с незрели личности под 20 години. На всичко отгоре ме примами с идеята само да отидем на МакДоналдс и да си поприказваме, “без нищо повече”. Двадесет минути след първото “здрасти, как си?” вече седяхме на една пейка в парка и си приказвахме. Чернокос, черноок, леко мургав, общо взето “латино”-тип. Строен, височък и слаб, с невероятно секси дупе и съвсем леко загатната женственост на бедрата. С невероятно освободено държание, със странно чувство за хумор, което ме караше да се замислям, преди да отговарям на подвеждащите му въпроси. Беше му много весело да ме гледа как ходя внимателно по хлъзгавите фрази, които ми подхвърляше и се смееше открито, оголвайки блестящо бели, макар и недобре подредени зъби.
Олеле... лесно подхванах тази история, но не съм сигурен, че ще я приключа толкова лесно. Защото тя само започна с кола и сандвич в МакДоналдс, а още не е завършила. Чудя се, с коя от всичките й интересни страни да ви запозная. Защото ако ще разказвам всичко наведнъж, може да излезе цяла повест, тоест нещо което е дълго за разказ, но пък е късичко за роман. Едно такова никакво нещо. Всъщност я започнах, за да разкажа за току що отминалата вечер. Доста наситена с разговори и действия вечер. А докато пиша, взе да ми се избистря друга концепция. Дали все пак да не почна по класическата схема – от началото, през средата и плавно към края. Е, надявам се да не е края, а да речем “до наши дни”. Макар и края да е предизвестен, но това е друг въпрос. Майната им на концепциите. Ще пиша, пък каквото излезе.
Ами, хайде, ще почна с началото. В описанието стигнах до чаровната му усмивка. Мисля, че именно с нея и с освободеното си от каквито и да е предразсъдъци поведение ме спечели. Признавам си, че аз бях напрегнатия при първата ни среща. Чудех се, за какво, по дяволите, ми трябваше да се срещам с някой, с който едва ли имаме нещо общо. Чудех се и какво ли пък го кара него да се среща с мен. Няма ли си връстници, по които да си пада? Добре де, да не са му връстници, по-големи да са. Ама не два пъти по-големи от него, колкото съм аз. Мина ли ви през ума предположението “за пари”. Като съм почнал да откровенича, да карам наред. На мен първо то ми мина през ума. Всъщност, това беше един от първите, директни въпроси, които му зададох още преди да се видим. Още в чата. При това го зададох умишлено директно (повтарям думата, знам, но го правя нарочно) и в известен смисъл грубо. С идеята, че подобно отношение ще му секне мерака “да си общуваме”. А той още тогава реагира дори не обидено, а някак артистично-естествено отхвърли подобна възможност. Плюс за него, стъпка по надолнището за мен... Продължих в същия директно-грубоват стил на въпроси и отговори. Да, правил го е и с връстници. Но му било писнало от тяхната несериозност. Искали само секс за по един път, не ставали за приятели, били разглезени и своенравни (“ти пък дали си различен”-ми минава през ума)... Изобщо – описва ми едно към едно моята представа за осемнадесетгодишните, какъвто е и той. С презумпцията, че той не е такъв. Добре де, наивник съм. Или не – по-скоро любопитен. Винаги ми се иска да открия нещо ново, непознато, несрещано... Постепенно оттеглям резервите си и докато изпушим по няколко цигари седнали в парка край езерцето (пейките около нас са заети от целуващи се двойки...), после докато изядем Мак-менюто и аз съм “вдигнал белия флаг”. Тоест, решил съм да дам шанс на връзката ни. С последната глътка кола усещам, че съм му казал повече неща за себе си, отколкото на който и да е след толкова кратко запознанство. Причината е пак същата – стремежът ми да го отблъсна, да му покажа какво точно може да очаква (по-скоро да не очаква) от подобна връзка. Не може да очаква например да му отделя много от времето си. Имам си семейство, имам напрегната работа... В момента имам къде да го заведа. Просто поредната серия от “Сам вкъщи”. Но това е твърде временно и сравнително рядко явление. И други такива. Но той не изглежда впечатлен. Показва всячески, че:
1. Иска да продължим с това, което сме започнали, при това не “за един път” и
2. Изброените от мен “пречки” никак, ама никак не го интересуват.
Което пък събужда, както вече казах, моето любопитство...
Прекрачваме и следващата граница в отношенията ни. В леглото сме. В момента нямам настроение да описвам сексуално-порнографски сцени, за което моля евентуалният Читател, който е очаквал именно това, да ме извини. Поуморен съм от снощното преживяване, което ме накара да започна този разказ. Но все пак ще отбележа копринената кожа, мъхчето по недокосваните от бръснач бузи, прасковеното дупе, членът, който може да бъде гордост за който и да е мъж. Както и уменията в секса, по-вероятно придобити с опит, отколкото вродени. Питам го, от кога прави секс с мъже. От около година и половина, отвръща. Бил... уф, мъчи се да си спомни думата... харесвал и момичета и момчета... “Бисексуален?” – подсказвам. “ Да!” – облекчено отвръща. Имал няколко сериозни приятелки (стига бе! няколко?! сериозни?!), ама момчетата му харесвали повече.
През следващите месеци се виждаме по-често, отколкото съм си представял, че е вероятно. Имаме си забавни случки, които сигурно ще опиша някой път. Аз си имам и своите разочарования с него, своите притеснения, той е все така весел и доволен.
После – временно прекъсване на “връзката” ни. Съобщава ми, със същата уникална усмивка, че следващата седмица заминава при своя бойфренд в Швеция. За около месец. Не правя опит да се меся изобщо. Не реагирам нито положително, нито отрицателно. Само му пожелавам приятно прекарване. Чудя се, какво ли знаят родителите за сина си...
Връща се предсрочно. С нови дрехи, два безобразно скъпи мобилни апарата, тежка сребърна верижка на врата, гривна... Имал и “тееежка” златна верижка, ама я бил дал на приятел да му я пази, а пък той я бил загубил... И долари – към 700. Които му стигат за около седмица.
Проявявам интерес, защо се е върнал толкова бързо. Бойфрендът пиел много... Писнало му от скука...
След което започва да прави планове да заминава за Швейцария за няколко месеца, за да събере пари колкото за един апартамент и свястна кола. Преживявам поредната раздяла (май наистина се привързах към това момче, въпреки всичките грижи и разочарования, които ми създаде по време на връзката ни и които сега ще ти спестя, читателю. Но накратко, нещата все пак се завъртяха край парите. Не като плащане, а само давани назаем и не връщани...). Този път правя плахи (почти незабележими, все пак животът си е негов) опити да му “въздействам положително”. Никакъв шанс, схващам го почти веднага. Ще замине, ще проституира няколко месеца и ще се върне щастлив. “Сега съм млад и красив и трябва да се възползвам от това, докато е така” – това е желязната му логика. Вдигам рамене...
Вчера ми звъни. Върнал се е след по-малко от седмица. “Искаш ли да дойдеш у нас и да ми разкажеш какво става с теб”. “Ами госпожата?” – предвидливо пита той. Обяснявам за поредната серия “Сам вкъщи”. Той е щастлив. Аз също. Ще вземе такси и само след петнадесет минути ще е при мен. “Да те посрещам ли на входа?”, - питам за да знам дали аз ще платя на таксито (с него взех да придобивам подобни навици). Изненадва ме приятно, като пита само за номера на домофона.
Любопитен съм, защо се е върнал толкова бързо. Обяснението се оказва доста прозаично. Момчето не си е изгубило мисловните способности напълно. Приятелят му, който е трябвало да го свърже с местните богаташи, имащи нужда от услугите му, не дошъл в Швейцария, а заминал за Италия (брех, каква интернационализирана младеж расте!). “За какво да вися напразно? Да спя на улицата ли?”. Прекарваме уморителна и приятна нощ в приказки и секс. Заспива на рамото ми. Будя се с първите лъчи на слънцето и първият ми поглед е към момчето. Спи гол, отвил се е и красивото му тяло е опънато пред очите ми. Невероятно естетическо наслаждение, което ме кара да се чувствам щастлив, щастлив... Галя го, прегръщам го, той пак се гуши в мен, целува ме в просъница. Оправям си багажа. Скоро трябва да тръгвам на работа. Събуждам го с дълбока и продължителна целувка по мъжкото му достойнство. Събужда се усмихнат, въпреки, че е много рано за него. Ще те изпратя и после ще си доспя, ми казва. Дори не пита, дали може да остане. “Мога да ти имам доверие, нали?!”, - все пак се чувствам задължен да попитам. За него този въпрос не заслужава особено внимание, сякаш. Наистина, досега съм проявявал доверието си към него по най-различни начини. Но ключ от жилището... Добре. Дадох му ключа. Оставих го сам, а преди да изляза, той поиска разрешение да измие чашите и чиниите – “Много ме бива в това”, казва. Разбираме се да се срещнем пак вкъщи, довечера, към 6-7 часа. Сега е обяд, а аз се чудя, дали не съм прекалил с доверието... Да си отида ли вкъщи и да проверя прав ли съм бил когато съм си дал ключовете или да чакам до вечерта, както се уговорихме?
|
Сам вкъщи - 2
