Автор:
Malefic
Название:
"Waiting for the Angel"
Оригинал на: http://www.stulchik.net/ras.shtml?ras1070_1


С цялата си душа мразя този град. Сивотата му ме убива и всеки ден по нещо в мен умира.
Срещу мен вървяха хора. Лицата им се сливаха в голямо разноцветно петно. Преброждах с очи тълпата, а в сърцето ми се таеше странна надежда. Нещо го караше да се свива, сякаш в предчувствие, че ще се случи най-важното нещо в живота ми.
Изведнъж погледът ми се спря. Намерих този, за когото дори не съм мечтал. Видях НЕГО! Светкавицата на откровението прониза съзнанието ми, залутано в коридорите на лъжата и фалша. Наложи се да притворя очи, за да не ослепея съвсем.
Висок..., слабоват... светлокос. Усмихна ми се. Очи с цвета на небето, дръзка усмивка...
Старицата-съдба ни сблъска. Невнимателно и лекомислено.
...задушевни (и не чак толкова) разговори, безумни целувки, жадни ръце, ненаситни устни и тела. Телата ни се сплитаха в безумните пориви на любовта и страстта. Двамата заедно вече можехме да попаднем там, за където преди пътят ни бе затворен. Сливаха се тела, сливаха се души. Чувства и мечти се преплитаха в невероятните възли на чудната паяжина на любовта. Бяхме щастливи заедно. Щастието винаги се стреми да се изплъзне, но ние успяхме да го хванем за опашката...
Веднъж се събудих посред нощ. Може би ме събуди лунната светлина? Отворих очи и видях парченце от щастието, светещо със светлина, смразяваща душата. Зли усещания, мрачни предчувствия.
Него го нямаше до мен. Той си беше тръгнал, просто си беше тръгнал. Без да си вземем сбогом, без да се обясняваме.
Обезумях от случилото се. Виках, мятах се, опипвах с длани завивките, още пазещи следите от нашата любов. Само няколко белоснежни пера, топли и живи, и мечтата за несбъднатото щастие... Щастие, което сякаш не може да съществува на земята... На тази земя... Това беше всичко, което ми бе останало от материализиралата се илюзия на любовта.
Целувах перата, галех ги с устни, докосвах се до тях с език, припомняйки си вкуса на устните му, на тялото му, на спермата му...
До сутринта стоях до прозореца, притиснал чело до хладното стъкло и гледах луната – сякаш късче от твоето ледено сърце, надвиснало в бездънната яма на небесата. Мисли и спомени ме оплитаха, потънах в този нереален свят, измислен и никога не съществувал... после дойде лудостта, безсилните сълзи и пустотата...
А сега вървя по улиците и разглеждам омразните лица на преминаващите край мен. Омразни, защото сред тях не мога да открия теб. Ти изчезна от живота ми така неочаквано, както се появи. Изчезна...
Нима завинаги?

Що съм толкова хубав бееее!