|
Здравейте, всички!
Най-сетне намерих сили да напиша нещо. Не знам как ще го възприемете, но е искрено. Води ме убеждението, че ако другите не ни приемат, то поне ние би трябвало да си помагаме, да се разбираме и да бъдем приятели. Е, наясно съм, че това 100% не може да стане, но поне 99% вярвам, че може ;-) Само че НИЕ трябва да го направим така за да се чувстваме и живеем по-добре, по-спокойно. Затова реших да напиша тези редове.
Някои от Вас вече са разкрили пред приятели и/или роднини какви са и може би дишат по-леко или пък не. А колко много живеят, изгаряни постоянно в пожара на ТАЙНАТА: АЗ СЪМ ГЕЙ. Всъщност "живеят" ли? Бидейки от тях, ми е много трудно да кажа "Да"... И така, крещейки от болка, непрекъснато искаш да кажеш на някого, но на кого? Той/тя ще ме разбере ли? Как ще реагира? Какво ще стане? Боже мой! В този ред на мисли според мен този клуб би трябвало... Не! Даже е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да е мястото, където всеки да може да излее своята болка, да сподели радостта си, да поиска съвет, да намери приятели... С две думи ДА СЕ ЧУВСТВА СРЕД "СВОИ". Няма ли го това, просто не ми се мисли. Казвам това не само от свое име, но може би (само предположение) от името на много други като мен, които влизат в клуба с надеждата да успеят поне малко да разчупят затворения свят, създаден от ТАЙНАТА.
От известно време (но не от много отдавна) следя клуба, но не е това което лично аз (а мисля и много други) бих желал да бъде. Мисля че, трябва да бъде по-оживен; сега изглежда замрял. Би трябвало също да се водят повече дискусии по различни проблеми, ситуации и т.н. Тук не мога да не дам за пример клуба на момичетата "Ева и Ева". На мен ми е много приятно да го чета и направо им се възхищавам! Браво, момичета! Мисля, че можем и ние (и трябва) да бъдем възпитани и мислещи същества, които обаче не мислят само за секс. Надявам се, разбирате, какво искам да кажа. Говоря генерално, а не че искам да обидя някого или да кажа, че в клуба се говори само за секс. Сексът естествено също има своето място. Просто ми се ще оттук нататък клуба да става все по-интересен и полезен. Той е от нас за нас.
С това приключвам своето приветствие и въведение (така да се каже ;-) Сега ми се ще да продължа започнатата от Dirty Diana дискусия. Той поставя ключовия въпрос за семейството: "Как да им кажа?". Наистина много болезнен въпрос. Аз лично на никого не съм казал още - нито на семейството, нито на приятел. Така че от години тая ТАЙНАТА в себе си. А и не съм бил още с момче (и с момиче не съм бил), така че съм САМ с НЕЯ. (Това би трябвало да обясни горните параграфи.) Това вече е непоносимо и поради това от известно време събирам сили да кажа на някого.
Вариант 1: Приятели. Специално за приятелите си мисля, че повечето биха разбрали. Е, няма да е като нищо да не съм им казал... А за онези, които няма да ме разберат, съм готов да ги забравя.
Вариант 2: Семейство. Тук нещата стоят далеч по зле. Знам, че нито майка ми, нито баща ми ще се самоубие, но че на мен ще ми се иска това е сигурно.
През последните две седмици на няколко пъти бях на косъм от това да призная на колеги, че съм гей. Не го направих. Интересното е, че не го направих не защото ме е страх от реакцията им... Не. Каквато и да бъде тя ще я приема. Спря ме въпроса: "Това ли е момента?". Така и не намерих сигурно "Да"... Спря ме невероятната важност на този момент, която той би придобил ако кажа. Не знам, може би е нелепо... Но не успях. Изведнъж си представяш как всичко се преобръща наопаки. Но пък кога ли ще е момента? Е, кога според Вас е момента? Вие кога признахте?
Как ли реагират околните? Сигурно задават въпроси, които ти най-малко би желал да чуеш в този момент... Аз не знам дали изобщо бих чул нещо от това, което биха ми казали.
По отношение на семейството, досега не съм бил близо до това да има кажа, но постоянно си го представям... Винаги е ужасно. И отново ужасът идва не от това дали ще ме приемат или не. Дори да не ме приемат, ще го преживея. Но самият момент в който ще се ужасят, ще се разплачат, аз също... После въпроси, търсене на вина... Това не е поносимо. Доказват го и bad jo и Boian...
Интуитивно усещам, че след това нещата ще се успокоят, независимо дали ще ме приемат или не, също както при bad jo и Boian. И въпреки това, самия момент на признанието мен ужасно, ужасно много, ме плаши. Странно е, като се замисля че, нямам сили да им кажа, а все някога трябва да го направя и сигурно след това ще се виня за това, че не съм го направил по-рано... Но уви!
Тук идва въпроса кога и как да им го кажа. Сигурно няма много начини за това как да го кажеш - говориш направо. Но кога? Аз сам ли да им кажа или да чакам те да разберат нещо и да ме попитат. Първото ми изглежда някакси насилено и неестествено. Второто ми изглежда по-вероятно. При Вас как беше? Второто сякаш следва и от въпроса, който поставя bad jo - "Защо да кажа?". Когато те разберат нещо, вече се появява повод да им кажеш. А иначе защо? Освен може би като започнат да те питат имаш ли си приятелка и т.н.
Мисля че на приятелите има повече причина да си признаеш сам... Няма да ти говорят толкова разпалено за момичета, да те разпитват ти как я караш с момичетата, кога ще си хванеш някое и такива... Няма да се преструваш и да увърташ. А може дори да обсъждаш момчетата свободно с тях. Фалшът може да те убие. Но като кажеш на приятелите си, увеличава се вероятността да разбере семейството, защото не знам дали няма да е фалш ако им признаеш, но ги караш да си мълчат.
Засега толкова от мен. Поздрави!
|
Привет и размисли
