всъщност, мисля че има резон - абсолютното щастие е въпрос на стазис - изпаднеш ли в нирвана, ти си абсолютно задоволен, нищо не ти липсва и никой не ти трябва, напълно си задоволен.

всички се стремим към щастие, драпаме - и колкото сме по-нещастни, толкова по-голям ищаха ни в постигането му. в такъв смисъл нещастието е добро, защото ти дава инициатива да движиш, да промениш и постигнеш нещо. и пак в този смисъл щастието не е добро, защото като си се изкачил на върха и няма повече накъде, що да чиниш?

нормалното съществуване според мен е поредица от мизерни и щастливи моменти (поне изживени субективно като такива).