Ето какво си мисля във връзка с горната дефиниция:

Първо, думата толерантност трябва винаги да се използва със съпровождащо определение, което да уточнява толерантност към какво. Толерантността сама по себе си трудно може да се дефинира, ощо по-малко пък самостоятелната дефиниция може да устои на критика.

Второ, толерантността към Х, дефинирана веднъж, е свързана с определени правила за действие, който с известни модификации могат да се прехвърлят към толерантността към У. Например, в определението по-горе "религия" и производните й могат да се заменят със "сексуална (ориентация)" .....

Трето, на пръв поглед дефиницията на религиозните консерватори, че религиозно толерантния човек трябва да приема всички религии като еднакво верни е по-широка и по-добра от тази на умерените, но..... Много от най-широко разпространените религии (християнство, мюсюлманство...) претендират, че са единствено верния път за спасение: “Да нямаш друг Бог освен мене.” Следователно, понеже има само една вярна религия, останалите трябва да бъдат заклеймени.

В по-широк план и не в религиозен контекст, решението към какво да сме толерантни е политическо и е свързано със самата сърцевина и културата на обществата, в които живеем. Съвременните западни общества, които България има за образец, на теория поне са центрирани около индивида. Линията за неприкосновеност на личността и на нейните права и свободи е прокарана във всички конституции, дори и неписаните. Оттам и всички текстове за недискриминация на основа на раса, пол, възраст, религиозна принадлежност, професия и т.н. Това не означава, че няма проблеми при прилагането на текстовете за дискриминация, а означава, че държавата и нейните органи за правоприлагане са длъжни да се намесят в полза на дискриминирания, защото неговите права са в основата на обществения договор. Т.е. тези текстове отразяват идеала и тенденциите.

Една от главните характеристики на индивида, която лежи в основата на правособуктността му е неговата воля. Това е ключовата идея зад института на пълнолетието. Животните, децата, невменяемите съответно или нямат воля, или не са физически и психически узрели да я изразят, или способността им да я изразят е накърнена поради болест. Затова тези субекти или нямат права (животните), или правата им са ограничени. За компенсация са създадани други институти напр. настойник и попечител, които да бранят правата на непълнолетните и на невменяемите или да ги заместват в изразяването на волята им. Има и безвиновна отговорност на собственика на животното за нанесените от животното щети. Отделно, държавата е също призована да бди за тези субекти и да се намества при нарушения.

Зоофилията, педофилията, изнасилването, сексуалната принуда са закононарушения, защото се извършва сексуален акт без съгласието или пряко волята на едната от страните. Останалите сексуални актове, стига да са извършени доброволно, при взаимно съгласие на страните, не се преследват наказателно от закона. Такива са садизма, мазохизма, хомосексуалните актове във всичките им форми... С други думи, държавата и обществото нямат място в частния живот и частните помещения на гражданите, стига да не е засегнати интереса или правната сфера на друг индивид, който не може сам да се защити (дете, насилие, зоофилия).

Тази логика е централна за решението на Върховния съд на САЩ, когато в края на юни се отхвърлиха текстовете в конституциите на 13 щата, с които се преследваха сексуални актове, извършени при взаимно съгласие между двама пълнолетни индивиди. Към същата логика се придържа и съвременното българско право

Решение на Върховния съд на САЩ може да се намери в pdf формат на адрес:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите