Господине,

Вие сте знаменит и творбите Ви достигат тридесетхиляден тираж. Ще Ви обясня каква е причината: Вие обичате хората. Човеколюбието е в кръвта Ви и имате късмет, загдето е така. Когато сте в общество, се развихряте; видите ли някой от себеподобните си, изпитвате към него симпатия, преди още да го познавате. Допада Ви тялото му със своя строеж, нозете, които той по желание може да разкрачва или прибира, и най-вече ръцете му — нрави Ви се фактът, че той има по пет пръста на всяка ръка и че палецът му е способен да заеме положение, противостоящо на останалите пръсти. Прехласвате се, когато сътрапезникът Ви вземе от масата чаена чаша, понеже съществува способ за подхващане, присъщ единствено на човека, и Вие често сте го описвали в произведенията си — не тъй чевръст и бърз като при маймуните, но затова пък далеч по-разумен, нали? Харесвате телесната обвивка на човека, походката му на тежкоранено същество, на което тепърва предстои да се разкърши и то сякаш с всяка крачка преоткрива вървежа; харесвате и прехваления му поглед, сразяващ дивите зверове. И така, за Вас е било лесно да налучкате тона, с който трябва да се говори на човека за самия него — пестелив, но изпълнен с преклонение. Хората стръвно разграбват книгите Ви, четат ги, седнали в удобни кресла, мислят си за голямата, всеотдайна и тиха любов, която храните към тях, и с нея се тешат за щяло и нещяло — че са грозни, подли или рогоносци, че на първи януари не са им повишили заплатата. И за последния Ви роман на драго сърце се отзовават, че в същността си бил равносилен на добро дело.

Предполагам, че ще полюбопитствувате да узнаете какво представлява човек, който не обича хората. За пример ще Ви посоча себе си: те дотолкова не са ми свидни, че подир малко ще убия половин дузина от тях. Навярно ще се запитате: защо само половин дузина? Защото револверът ми е шестпатронен. Подобно действие е чудовищно, нали? И на всичкото отгоре дори не е продиктувано от политически подбуди! Ала аз Ви заявявам, че не мога да ги обичам. Прекрасно разбирам какво изпитвате Вие. Но това, което у тях Ви привлича, мен ме отвращава. Подобно Вам и аз съм виждал как хората отмерено примляскват, а погледът им си остава разсъдлив, докато те с лявата ръка прелистват някое икономическо списание. Моя ли е вината, че предпочитам да наблюдавам как се хранят тюлените? Човекът не е в състояние да използува за каквото и да е било лицето си, без да изпише на него низ от изражения. Ако дъвче със затворена уста, ъгълчетата й трепкат нагоре-надолу и той сякаш безспир преминава от умиротвореност към изумление и хленч. Убеден съм, че на Вас това се нрави, назовавате го Вечно буден дух. Аз обаче се гнуся, не знам защо — такъв съм по рождение.

Ако помежду ни съществуваше само различие в пристрастията, не бих Ви досаждал. Ала всичко става тъй, сякаш Вие разполагате с някакво висше благо, което аз не притежавам. Моя воля дали да обичам омар по американски, или не, но ако не обичам хората, за мен няма място под слънцето. Те са обсебили смисъла на живота. Надявам се, разбирате какво имам предвид. Вече тридесет и три години се натъквам на залостени врати, над които пише: „Вход само за човеколюбци". Принуден бях да се откажа от всички свои начинания; изборът беше следният — между нелеп и обречен на провал опит и дейност, която рано или късно би се обърнала в тяхна полза. Ония от мислите си, които не се отнасяха пряко до тях, не съумявах да откъсна от себе си, да изразя — те си оставаха в мен, подобни на немощни органични пориви. Чувствувах, че на хората принадлежат дори сечивата, с които си служех, думите например — копнеех за свои думи. Ала наличните са се въргаляли в безброй съзнания; те сами се подреждаха в главата ми по силата на привички, придобити у другите, и аз не без отвращение ги използувам, за да Ви пиша. Но го правя за последен път. Уверявам Ви, че трябва да обичаш хората — ако ли не, те едва-едва ти позволяват да живуркаш. Аз обаче не желая да живуркам. Подир малко ще взема револвера, ще сляза на улицата и ще проверя дали човек може да им се противопостави успешно. Сбогом, господине, не е изключено на Вас да се натъкна. Тогава никога не Ще узнаете с каква наслада съм Ви пръснал черепа. В противен случай — който е и по-вероятният — прочетете утрешните вестници. Ще разберете, че един човек на име Пол Илбер е застрелял в пристъп на буйство петима минувачи на булевард Едгар Кине. Вие сте по-наясно от всеки друг колко струват писанията в големите ежедневници. Ето защо ще прозрете, че при мен не става дума за „буйство". Напротив, много съм спокоен. С дълбоки почитания

Пол Илбер