|
Това е тема за всякакви творби, вдъхновени или невдухновени от пънка ,Хаоса ,Разрухата или всичко останало!:) Начален старт даде г-н/д-ря Тончев- Bgpunk с ето тази история (как се казва или не се казва да каже той):
То се намира в полите на Средна Гора. Малко беше страшничко, защото влизаш по една улица, в която има само трева, в която като се вгледаш, виждаш и оградите и къщите и всичко друго. Още първият път разбих магазина. Признавам си, не издържах. Малкото павилионче миришеше на прах, вътре имаше стелажи от лакирано дърво и един метален. Всичко беше потрошено и адски мръсно, и пълно с шишета от Загорка Светло или от някаква много стара Мента и Слънчев Бряг.
Само един ритник и вратата падна. Беше изгнила. Някъде имаше и огромна кухненска скара, потрошена на парчета и ръждясала.
Имам си и любимо място вече, една къща, която е направена от огромна цистерна, а на всичкото отгоре, има и втори етаж. Там седнах и да почина днес, внимателно минах през тревата, паркирах колелото на бетонираната площадка и седнах.
Бях си набрал малко сливи и зелени ябълки, които ми бяха така вкусни, в тишината на падащата нощ. И се вижда част от града, и е страхотно, да гледаш как се смрачава и да гризеш ябълка, кисела и сладка едновременно. И е тихо, така тихо.
Смъртта е занимание самотно, твърдеше Рей Бредбъри в една моя много любима книга. И затова и толкова екзотична ни се струва тя, и затова така и самото село е изчезнало и от карти и от хорските погледи. Скрило се е за да умре. И знаеш ли какво си представях, историята на това село.
Как някога през 60те години първият му жител се е заселил там. Направил е тази странна къща от цистерна, засадил е градинка, добавил е и дървен втори етаж, и така се е започнало. Било е бягство от града, дето е само на 5 километра, а е така далечен.
Получил е имота без пари, като пустеещ район и много време е живеел сам. Идвали са приятели, веселили са се под лятното небе и са се будели от звучащата тишина рано сутрин, докато в града шумно са развявали знамена и са обещавали бляскаво бъдеще.
И още няколко души са потърсили убежище там, и се родили и другите къщи. Именно, къщите се раждат. Те и живеят, веднъж създадени и умират, също като нас. Родили се от откраднати плоскости и торби с цимент, мъкнати по потайна доба.
Всеки заграждал и се усещал у дома си. Не ги притеснявали, защото просто не знаели, че се е родило селце. Някъде там, в полите на Средна Гора, на обявената за пустееща земя.
Хората си живеели там, спускали се до града пеша и пак пеша се качвали, мъкнейки торби с храна. Вечер си ходели на гости и всичко било общо. Усещали се добре, защото били далеч от града, и никой не ги карал да бъдат такива, каквито не искат.
Скоро дошли и 70те, когато заселил се началник уредил да се асфалтира уличката.Последното му голямо дело, преди да излезе в пенсия и да се засели трайно там, между другите.Всичко вече съвсем замязало на селце, и 20тината къщи били чисти и подредени, по уличката кипял живот, децата им играели заедно и на никого не му пукало за нищо.
Усещали се граждани на различен свят, по-шарен и техен, изграден с техните ръце и истински, нещо което да можеш да оставиш на децата си. И в града се чувало за това селце, и още хора се нанесли там, привлечени от свободата.
И някога отдавна, в един светъл ден в началото на 80те, 2ма -3 ма от жителите на селото станали рано една сутрин и нагласили най-хубавите си дрехи. Жените им вадели костюмите, дето не били обличани с години, те само си седели по шкафовете.
Обръснали се, изкъпали се със слънчева вода и тръгнали към спирката. Много време били отлагали това пътуване, но сега се били решили. Искали да помолят някого в града, за да станат и те селце, официално, с име и кмет. Странна идея, но те си мислели, че тя ще им помогне да останат сами. Или по-точно, ще узакони техните мечти за свобода и независимост.
Стара Загора ги посрещнала с новите си бетонни комплекси и ревът на дискотеките. Дълго търсили при кого да идат да питат, всеки клател рамене и не знаел, какво да им каже. Изпуснали последният рейс и се върнали пеша. В тъмного вървели през гората, и белите им ризи се видели отдалече, а на малката уличка ги чакали всички. По бавната им походка личало, нищо не е станало.
На сутринта селото осъмнало с две табелки от дърво, от двете страни на улицата, където пишело “Село........”, като имало оставено празно място, за да решат какво да бъде името. Те самите, живущите там. Защото това било техният дом, не искали да молят за помощ.
Така и си останали табелките, без име и ако разровиш тревата от двата края, сигурно ще ги намериш там, паднали и мръсни
Не се намерило подходящо име, колкото жители, толкова и предложения.
През средата на 80те минал камион и оставил някакъв скелет на сграда, който след година две се превърнал в техния магазин.Или ВТО, “временен търговски обект”. Магазинерът от някъде извадил скара, имал и магнетофон, с който огласял цялата местност вечер.
Пускал им хора и сръбско, и легенди се разнасяли за неговите кюфтета и пържоли.Миришело на мастика и мента, всички се събирали пред магазина, посядали на бордюра и пийвали и хапвали. И така всеки ден, докато по липсата на камиона със хляба, усетили че става нещо.Скупчени около единственият телевизор в зоната, те разбрали. Били дошли 90те.
Синът на магазинера, от мъка по когото понякога вечер баща му ревял, докато се правел, че пече и димът му отива в очите, се заселил в първата къща, съвсем в началото на асфалтовия път. Бил здраво момче, пътувал до града с джип и имал идея да си направи басейн в двора. Започнали първите копки, тъкмо зациментирал коритото и бил убит. Голяма свада за дребни пари, между хора, които не приемат “не” за отговор.
Магазинерът не стъпил никога повече в селцето. Една сутрин собственикът на къщата от цистерна просто не се появил.Бил починал първият заселник на това място, намерили го в леглото му, усмихнат и облечен почти официално, с най-хубавите му дрехи.
Появил се и първият некролог, сложили го на таблото на спирката. С всяка вечер загасвала по една светлинка, хората просто си отивали. Съвсем явно, с тряскане на багажниците на колите, или тайно, с малко багаж и първият рейс в 5.45 сутринта.
Не се разбрало кой е останал последен, защото е нямало кой да стане свидетел на неговото напускане.
Останали само сградите, умиращи от самота и тревата, която растяла и покривала всичко. И избитите им прозорци били като отворената уста на умираща старица, копнееща само още за глътка въздух.
Ама е много работен вариант, подлежи на доста развитие!
Ми развивай де..... Очакваме next one...
|
dECADENCe FictioN
