При малки разстояния и малки скорости важи логиката, че ако един наблюдател вижда две тела, несъвпадащи с неговите координати да се раздалечават едно от друго, то гледано от всяко едно от телата, това движение също изглежда като раздалечаване едно от друго.

Не съм се замислял, дали тази логика е валидна при големи разстояния и относителни скорости, различни от нула. Докато не се докаже тази валидност, може да се допусне невероятното - че наблюдаваното отдалечаване е ефект, видим от третия обект. Това го казвам, за да уважим състоятелността на хипотезата, че наблюдаваното раздалечаване е всъщност взаимно струпване и да отчетем довода на Петков като аргумент, че наблюдаваното безкрайно разширение, всъщност още сега може да е фаза на формиране на нов взрив.

От друга страна, този аргумент не е достатъчен за да се приеме за доказателство. Защото приемайки, че в този момент всички галактики се раздалечават радиално от мястото на Големия взрив, всичко си е наред с тяхната различна скорост. Например, галактиките, които са издухани с най-голяма начална скорост, запазвайки импулса си (ако не се разпрашат - скоростта си) достигат по-голям радиус от останалите галактики, като взрива предполага, че периода на начално ускорение е сравнително еднакъв за всички галактики. (Взрив е това, а не - плавно преодоляване на гравитацията). Тогава днес ние констатираме нещо, което е нормално - разпределението по скорости е пратило най-бързите галактики най-далеч. Тогава по-далечните галактики просто са си имали по-голяма начална скорост, а не са започнали да се ускоряват, за да достигнат днес по-голям радиус на разпределение.

Петков, много съм впечатлен. Не приемайте това като опозиция на защитата на Вашето обяснение. Този аргумент не мисля, че е правилен. Обаче ми харесва философията Ви. Смятам, че не е въпрос на доказване, а Вселената по дефиниция е затворена система, затова няма причина за сконфузване от "Това прилича на перпетууммобиле - а такова нещо е невъзможно, значи хипотезата е отхвърлена". Вселена е понятие включващо цялата съществуваща материя, следователно, по дефиниция няма износ на импулс. Това напълно оправдава енергията на материята във Вселената да се самозапазва и да не изчезва, и ако иска да се запазва в кинетичен импулс, ако пък не иска - да преминава в потенциал, и да се съхранява в едната и в другата си форма за такъв период, какъвто се получи от взаимното положение на нехомогенностите. Това оправдава евентуалността материята на Вселената да бъде във вечно движение.

Има едно нещо, което оправдава нехомогенностите да се преразпределят, но да не успяват да се компенсират едновременно в един и същи миг. Това е крайната скорост на предаване на импулса. Следствието е, че ако Вселената е по-широка от сферата на хоризонта на събитията, то не се образува естествен стремеж да се стигне до едновременност на взаимното неотрализиране. Тук бих отговорил веднага, че има евентиалност материята на цялата Вселена да е многократно повече от критичната маса, необходима за "големите" взривове, та когато настъпват условията за един локален "голям" взрив, Вселената всъщност, да си е почти в същото пространство, както е точно сега. Каква част от цялата материя е наблюдаваната видима зона до хоризонта? Тази ли е цялата материя, която тече из пространството на Вселената? А има ли материя отвъд хоризонта? Колко пъти Вселената би могла да е по-голяма от видимото пространство?

Смятам, че никой не може да се захване за една крайна част от пространството и да сметне, че по видимите тенденции, всичката тази нехомогенна материя след безкрайно време ще заеме хомогенно, статично състояние. Не може да се твърди това, когато не се взима цялата материя, която остава отвън тази отворена система, и докато тази външна част все още е нехомогенна, тя неминуемо ще индуцира нехомогенност в крайния избран обем и ще му наруши статичността.

Поздрави!