Най-напред трябва да си отговорим на въпроса: Каква е целта на съществуванието? Както виждам, твоята теза е, че целта на съществуванието е "търсенето", "откривателството", "изследването". Твърдението е достойно за уважение, бих казал, но би ли ми разяснил защо мислиш така (нямам нищо против тази теза, аз също отчасти клоня към нея, но би ми било интересно да чуя и твоите аргументи)? А какво би станало когато вече всичко е "открито", "изследвано" и "намерено"? Нали в крайна сметка целта на всяко търсене е "намирането" и целта на всяко "откриване" е "откритието". Какво ще се случи със съзнанието когато науката достигне тази си универсалност и глобалност - превърне се в "свръх-наука".
Друг е въпросът, че според мен твоята теза е в сила само за определени групи хора , отделни общества в определен момент от развитието им. Ако разгледаме европейското обществото като цяло, да речем в периода 15 - 16 век, не мислиш ли, че целта на съществуванието тогава е била доста по-различна от гореописаната? Единението с Бога, да речем, или пък воденето на богоугоден живот и последващото го "райско блаженство". Според мен за определена цел на съществуванието можем да говорим само в контекста на дадено общество в даден момент от развитието му. Така че не бих правил генерални изводи за целта на съществуванието на Човека след 100, 200, 1000... години. Ако си забравил, темата е за науката и религията като инструменти на съзнанието за изобразяване и обясняване на реалността. А един инструмент е толкова по-добър, колкото по-добре изпълнява предназначението си, в случая "изобразяване и обясняване на Света в съзнанието". Никой не цели да определи едното или другото като по-правилно, по-прогресивно, по-подходящо или по-присъщо на еди-кой си, защото такава оценка би била твърде субективна и различна за всеки индивид. Не мислиш ли?

Поздрави,
Един, който обича да мисли.