Знаеш ли, за едно си права - аз наистина спрях да вярвам и "спрях" не е точната думичка. За първи път от както те познавам нещо започна да ми пиука - мразя това пиукане. Ти си мислиш, че ти се сърдя за преди, а не е така. Аз не мога да се сърдя за нещо неизяснено, това е против всичките ми разбирания. Имаше горчилка - ок, но толкова. Нямаше желание от моя страна за изясняване по две причини (но не знам коя е по-важната) първо се страхувах да не излезнат верни съмненията ми, което щеше да значи, че съм се излъгала в теб, щях да изпитам загуба и празнота и втората причини бе твоето нежелание за изясняване. Така избрах мълчанието. Когато поговорихме, когато видях очите ти разбрах това в което така и вярвах, не само защото исках да вярвам в него, а защото чувствах че е така и никога миличка съмнението не заживя в мен! Семето му беше пуснато в скалиста местност и не намери капка пръст.

Съвсем друго изпитах когато се почувствах зависима от теб, когато бях в "твоите ръце", когато от теб зависеше дали ще съм добре или не. Ти по неясни причини позволи да съм зле и не мога да те виня за това, защото всъщност не се познаваме от тази си страна, в последствие се оказа (както и предполагах), че сме различни и това би обяснило всичко - би го обяснило с това, че ти просто не си предполагала какво ми е, Но ... едно голямо Но, защо по дяволите не се опита да разбереш какво е станало, къв аджеба ми е проблема, защо толкова навътре приех нещата и всъщност кое приех навътре. Чудя се сега, дали въобще си си задавала тези въпроси? И в този ред на мисли аз изгубих сигурността си, а тя е като доверието, дори може да се каже , че по някакъв начин доверието се е подкалъчило, но все пак правилната думичка и Сигурност.
Да си дойдем на въпроса - колко важна може да е за един човек сигурността? Казах нещо в колата, нещо което не казвам, което не чу и така и трябваше - аз съм малко по-чувствителна от нормалното, доста по-чувствителна от колкото изглеждам. Нямам ли сигурност, нямам нищо. Тя е моята опора. И когато ти казах, че повече никога няма да се отпусна така, знаех много ясно какво казвам. Знаех и знам, че каквото и да стане, колкото и хубаво да ни е, аз винаги ще знам, че някога опората ми може да я няма... видях го, изпитах го, в мен е. А когато опората ти не е сигурна си търсиш друга, в случая опората съм аз. За да се чувствам стабилна не трябва да си позволявам повече този лукс- разбираш ли сега? Спирачките са мой специалитет, важното е да се натискат бавно, плавно, но често. От опит знам, че рязкото им натискане не води до правилната цел. Ако не се обърнеш по таван или се завъртиш яко, то поне ще поднесеш и ще изгубиш правилната посока. 2 години бях отворила всичко и можеше да влезеш където поискаш, как да не ме боли, че с такава невероятна скорост се пъхнах свита под камъчето си?
Истинска... казваш, че си истинска..., а аз дали съм истинска...явно не, щом пиша това тук , а не го казвам на теб. Дали някога ще ме осъдиш за това? Дали някога ще разбереш това?
Истината е , че не искам обяснения. Те с нищо няма да помогнат, могат да имат ефект само и единствено, ако ти започнеш разговора, ако ти пожелаеш да разбереш, ако видя желанието ти. В противен случай е обречено и в крайна сметка не ти казвам това, за да имаме шанс, колкото и странно да ти звучи.

Невероятна си, мисля за теб непрекъснато и те усещам... Бих искала да ти дам много, бих искала да се усмихваш, да си щастлива, да си изпълнена и спокойна.