Първоизточника / Политика, Свят / Македония

29 ОКТОМВРИ
На днешен ден :

1903 г. роден е Васил Димитров Хаджикимов (изписване до 1945 година Василъ хаджи Кимовъ), български революционер и общественик, деец на Македонската младежка тайна революционна организация, Вътрешната македонска революционна организация (обединена) и на Българските акционни комитети.

Васил Хаджикимов е роден на 29 октомври 1903 година в щипското Ново село, тогава в Османската империя. Племенник е на революционера Владислав Ковачев. След окупацията на Вардарска Македония от Сърбия завършва сръбска гимназия, в която още от 8 клас се присъединява към ЮКП. Арестуван е от сръбската полиция, заради разпространяваната от него книга на Коста Новакович „Македония на македонците! Земята на земеделците!“. В началото на 1920-те Хаджикимов напуска ЮКП и се присъединява към Македонската младежка тайна революционна организация, след като комунистите отказват да подпомогнат решаването на македонския въпрос.
През 1925 година се прехвърля в София и става член на новосформираната Вътрешната македонска революционна организация (обединена), а заедно със студентите Коста Веселинов, Димитър Шарланджиев, Асен Чаракчиев, М. Иванов и Кирил Николов участва в близката ѝ Македонска народна студентска група през 1929 година. Завършва право в Софийския университет и специалност „Консулство“ в Свободния университет. След убийството на Александър Протогеров през 1929 година Хаджикимов издава брошура „Не можем повече да мълчим“, в която критикува Иван Михайлов за братоубийствените войни във ВМРО, а също и самата ВМРО (обединена), чийто печатен орган „Македонско дело“ пък критикува Хаджикимов и другите студенти. Иван Михайлов пише в дневника си след среща за Васил Хаджикимов от 9 септември 1930 година, на която са обсъждали Македонската студентска група и федералистите Михаил Шкартов и д-р Филип Атанасов:
„ Младият х. Кимов не е доволен от тях. Той развива дейност сред момчетата като Мирчо и др. Той и компания са загазили вече твърде много. “

Корица на книгата „Македонските българи“.
През 1932 година Васил Хаджикимов е член на групата Македонски народни студенти и сътрудничи активно на редактирания от Александър Мартулков вестник „Македонско знаме“. Васил Хаджикимов, Антон Югов и Ст. Караджов са определени за ръководители на ВМРО (обединена) за България на обща конференция от 15-16 април същата година. След общата резолюция на ВМРО (обединена) и Коминтерна за признаване на македонската нация от 1934 година Васил Хаджикимов напуска организация и издава вестник „Македонска борба“ заедно с Борис Михов, чрез който се противопоставя на македонизацията. Подготвя книгата „БКП и македонското освободително движение“ с помощта на Павел Шатев, но остава неиздадена. Същата година издава „Съществува ли македонска нация“, с която се противопоставя на историческите фалшификации, и пише писмо („Едно мнение“ с псевдонима „Македонец“) до българския министър-председател Георги Кьосеиванов, в което се застъпва за цялостното обединение на българската нация. Автор е на книгата „Македонските българи“.
След разгрома на Кралска Югославия от Нацистка Германия през април 1941 година се прехвърля във Вардарска Македония, където е инициатор и основател на създаването на Българския централен акционен комитет и последвалото посрещане на българската армия. Избран е за секретар-организатор на комитета и за редактира заедно с доктор Борис Благоев на печатния му орган вестник „Македония“ с директор-издател Стефан Стефанов. Участва в установяването на българското управление в областта и работи за защита на интересите на българите, останали в окупираните от италианците и германците зони на Македония.
След 1944 година Васил Хаджикимов е арестуван от новата югославска власт и през февруари 1946 година е осъден първо на смърт чрез разстрел, после присъдата му е заменена от Върховният военен съд с 20 години затвор, от които излежава само 11 в Идризово.
След затвора Хаджикимов живее в Скопие и работи Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“, където през 1970 година издава „Ретроспективна библиография на Македония – книги“ в тираж 500 броя. По-късно се премества в София, България, където пише материали за съпротивата срещу македонизма в периода 1944-1980 година. Там заключава, че са проведени над 700 политически процеса срещу българи, доста от които със смъртна присъда, а други 23 хиляди души са убити или изчезнали. 120 хиляди общо са преминали през затворите на Югославия, а около 180 хиляди са прогонени в България и в други страни по света.
След обявяването на независимостта на Република Македония се завръща в Ново село, където умира на 20 декември 1992 година. Васил Хаджикимов е автор и на книгите „Слънчеви дни“ (Скопие, 1942), „Унче и Димче - Пусто турско“ (Щип, 1964), „Любовни копнежи“ (Скопие, 1972) и други.
Васил Хаджикимов пише:
„ Две, три или повече млади поколения не са нищо пред дългия низ от поколения през вековете, които са създали и затвърдили основите на българската нация в Македония и така обезпечили нейното безсмъртие. В понятието нация не влизат само младите поколения от живите, но и останалите от всички възрасти, които се чувствуват чистокръвни българи. В понятието нация влизат и мъртвите - тези, които са живели и са се борили за общото ни обединено отечество България. “

Едно от последните интервюта на Филимена Марковска - вдовицата на Венко Марковски. Излъчено е на 22.07.2011г. по БГНЕС. Година по-късно на 92г.тя умира.
''Съжалявам, че сме напуснали България и сме се върнали в Македония, защото 20 години да ходиш и да носиш по затворите канчетата с ядене, за да не умреш или да ходиш, да пътуваш всяка година до Голи оток само един път годишно имаш право да отидеш да го видиш и то за една минута свиждане да взимаш пари от банката и после цяла година да и ги връщаш. Как няма да съжаляваш?! , казва вдовицата на големия български поет Венко Марковски Филимена в интервю - разговор с екип на БГНЕС.
С Темпо /Светозар Вукманович Темпо е сред най-близките хора на югодиктатора Йосип Броз Тито. Темпо участва лично в избиването на интелигенцията в Македония, бел.ред./ бяхме две години заедно, деляхме залъка, който го нямаше. Но той правеше всичко Македония да бъде сръбска. За цялото време, от първия ден, когато отидохме в август 1943-та година в село Цървена вода, това е в Дебърци, област в Македония до Охридско. Като пристигнахме там ние бяхме с нашия син, който беше на четири годинки. Пристигаме там, само 80 души бяха партизани. 80 души. Нямаше я интелигенцията. Венко трябваше да пише, да ги поканва да дойдат за Освобождението на Македония, освобождение от сърби... Сърбизмът още от първите дни у партизаните се виждаше. Това е страшно нещо, да идваш от България, да си българин, да те правят от България македонец, защото това е апелът на Коминтерна – да създава македонци. Георги Димитров е казвал винаги, че е българин. Тодор Павлов също българин, той казваше - "Аз съм българин от Щип, но това е решението на Коминтерна и ние, като членове на партията, трябва да се подчиним и да създаваме тая македонска нация", припомня си един от повратните моменти в живота на семейството си Марковска.
За Методи Шатаров мога много да ви говоря, аз съм го криела в София една година. Той беше нелегален тук в София и аз не знаех, че той е Методи Шаторов, споделя Марковска за една забравена, но емблематична фигура, както на ВМРО, така и на БКП. /Само 5 дни преди 9 септември 1944 г. на връх Милеви скали край днешен Велинград, се води битката между армейски и полицейски части и 240 партизани. Загиват 12 партизани. Методи Шаторов е тежко ранен. Според извършената впоследствие аутопсия на откритото тяло на Методи Шатаров, той умира не по-рано от 12 септември, (т.е. след преврата на 9 септември 1944 г.) без да е открит и да му е оказана медицинска помощ, така и остават много неясноти около неговата смърт/.
Пристигаме в Македония... много хубава отпечатана статия имам, но аз просто сега се срамувам, като се сетя. Пристигаме в Македония и ние нападаме Методи Шатаров. Аз съм работила с Цола Драгойчева (виден деец на БКП).... Тя бе против Македония, да е сръбска. Тя е за българска Македония, но когато за първи път дойдохме тука 1967г. и когато говорихме с нея, преди да излязат трите тома – нейните спомени, стана дума за Методи Шатаров и аз викам: Абе Цола при мене ти доведе един човек можеш ли да ми го опишеш и аз го описвам – носеше един кафяв пуловер, беше така облечен, висок. Описвам му го, тя вика: Това е Методи Шаторов. Една година съм го крила, без да знам, че това е Методи Шатаров, споделя Филимена Марковска.
Отиваме в Македония и ние ставаме на страната на Темпо да го нападаме, че той бил предателя, а тия го изгониха от Македония... Той от Москва е изпратен, да помага на Тито, дали е бил в Коминтерна, то е друг въпрос, но е изпратен от Москва да помага на Тито, а Тито го пъди от Македония и го изгониха. Смятам, че е убит от страна на сърбите. Смятам, че те са го убили, изпратен човек специално в партизанския отряд... той е бил сърбин – той го убил – сръбски партизани. Така е убит Шатаров, убедена е Марковска.
Когато слезнахме вече по селата и по градовете, първото разочарование, което Венко получи в Скопие, това бяха избитите без съд и без обяснение всички български интелектуалци във Велес, в Щип и в Куманово. Елитът на българщината в Македония бе избит за една нощ от УДБА /зловещата полиция на Титова Югославия, бел.ред./. Без съд, без да се съобщи. Аз, понеже съм родена във Велес, мой братовчед е убит, защото бил българин, а цялото мое семейство било българско. 36-та година като дойде не отидохме в Белград да бягаме от сърбите, а си дойдохме в България. Така че цялото ми семейство е българско, както и на Венко семейството е българско. Неговата сестра е била член на ВМРО 1927-ма и 1928-ма година и тя създава у Венко чувство за българин. "Затова Венко в кръвта вода не става пише: "Аз дойдох в България като българин, в България ме направиха македонец, за да се върна и да видя, че не съм македонец, а съм истински българин".
Когато слезнахме в Скопие след убийствата на цялата тази интелигенция българска, Венко е пръв, който ги защитава и стана най-големият враг на УДБА. Не само това. Сърбизъмът, азбуката, езикът, които искаше да го налага Блаже Конески – един сръбски агент, завършил в Сърбия. (Блаже Конески, роден като Благой Конев e основоположник и един от кодификаторите на книжовната норма в Република Македония – бел.ред.). Венко против всичко това трябваше да се бори. След това се бори да освободи, колкото се може повече хора от затворите, които УДБА създаде в Македония и ги освобождаваше, но след това и той сам падна в затвора. 1948-ма година вече ние сме под домашен арест. При нас, който и да дойдеше в къщата след излизането беше арестуван. Под домашен арест Венко беше много болен и в 1949-та година всички ни арестуваха. Децата малки ми бяха. Миле беше на 10-11 години, Сота беше на 4 години, бяха интернирани със свекърва ми. Цялото семейство и всички, които идваха – 24 души бяхме в затвора. Не искам да говоря за затвора, защото това са много тежки спомени, връща се във времето вдовицата на Венко Марковски.
До идването на Венко в България (1967 г.) за Македония не се говори. Табу беше въпросът Македония. След идването на Венко се постави въпросът, че Македония е българска. Венко е този, който създаде връщането на въпроса "Македония". Късно, но ние бяхме по затворите там, какво да правим?, отговаря с въпрос тя, запитана не е ли било късно вече да се води този разговор. Марковска е категорична, че човекът, който е проявил разбиране и подкрепил съпруга й е Тодор Живков. О, аз не знам, те се срещаха много, а Тодор Живков е идвал и тука в тази къща и право да ви кажа първият път като дойде вика: "Абе, Венко, тука много ви е хубав въздухът, а аз съм се заврял в Бояна. Я чакай да кажа да се прехвърля и аз в Банкя. И тогава направиха резиденцията, казва тя, отговаряйки на въпроса за какво са си говорили поетът и висшият ръководител на БКП и държавата тогава…
Ако не беше дошъл да види тука, той щеше да си остане в Бояна. Ние като дойдохме Банкя наистина беше село. Нямаше нито една асфалтирана улица. Нямаше нищо. Венко като почна първо да създаде някакъв вид на хубав град, който трябва да стане извор на здравето на всички българи в Банкя. Е, идваха всички. И Любомир Левчев, господинът, който сега се прави, че бил много бит по Живково време, а той беше един от доносниците за поетите, отсича Филимена Марковска...
Най-често беше въпросът "Македония". Тодор Живков се съгласяваше с всичко, което Венко му кажеше – че в Македония българското население умира, ако не се вземат предварителни мерки. Тогава почнаха да се издават книги, брошури и Венко много му влияеше по отношение на Македония, той много го слушаше. Дали много или така пред него е бил, не зная, дистанцира се леко вдовицата на поета от отношенията между съпруга си и Тодор Живков. Но дъщеря й Султана Марковска се вмъква: Но вземаше и сръбски агенти в дома си (Тодор Живков), което малко ги отдалечи накрая. Прочутият Деян Павлов (професор по марксизъм-ленинизъм, един от идеолозите на заклеймяващ така наречената тогава буржоазна философия, емигрант от Югославия – бел.ред.), уточнява дъщерята.
Двете семейства, неговото (на Павлов) и нашето бяха защитени от Тодор Живков. Не мога сега да сложа ръка и да кажа тоя беше неграмотен, селянин, не знам що. Ама селяните са много по-добри, отколкото гражданите, благодарна е Марковска.
След 10 ноември двама политици са проявявали интерес към нас, Венко беше починал вече (1988г.) Нашият адвокат, който стана и министър -председател Димитър Попов и президентът Петър Стоянов, който е клекнал на колене пред мене да моли да не напускаме България, защото в България по патриотизъм може да се мери само с Венко Марковски... Еренбург пише, че Венко Марковски е Ломоносов в българската литература, а това е страшно хубаво мнение. Представете си Ломоносов и Венко.
Петър Стоянов поиска да ни се остави къщата за вечни времена, направи го и писмено, не устно... писмено го дава, но като се смениха обстоятелствата и се почнаха пак гонитби, не знам що и... един цял куп архива имам с най – различни молби и не знам какво ще стане, споделя тревогата си Филимена Марковска. Имайте предвид тука не е пипнато нищо, както по време на Венко Марковски. На тая маса той твореше, той нямаше кабинет свой тука... сега му е само маската, после трябва да я снимате. Това е последното негово желание - да се запази неговия мозък и професорът, който му направи аутопсията каза, че в неговия живот не е видял такъв мозък като на Венко. Мозъкът му бил до самите вежди. Професорът казваше "като че ли тоя мозък е творял поезия, който имал на челото". А пък за сърцето той каза, че е имал три аорти. Така че третата аорта му е била само за неговата литература. А Венко си искаше мозъка и сърцето му да си останат на земята, защото казваше: всички живеят на земята, под земята никой не живее, ако не си оставил нещо, което ще бъде в ръцете на хората. (Мозъкът и сърцето на Венко Марковски се съхраняват в НИМ).
Не забравени, а неизползвани, защото аз много работи знам и мога да ги кажа, казва Филимена, запитана дали с дъщеря й се чувстват забравени. Имайте предвид аз съм завършила в Трета девическа гимназия в София, но покрай Венко, както растеше той, така и аз се издигах покрай него. Аз исках да ставам историк, просто исках история да следвам, но после си помислих с историята - какво толкова ще помагам на Венко, трябва филология. И завърших филология, за да мога да бъда в помощ на Венко. И всяко стихотворение, всяка работа, която ще я напиша с дискусия е написана, не е така само написана. Всяка работа си я пращаше на всички и когато я одобрят тогава я печаташе, но първа критичка му бях аз. Слушаше много и правеше поправки. Първо кавга, но после... Всичко е минало през моите ръце. Венко не знаеше да пише на машина, всичко аз съм готвила на машина... Целият архив аз го обработих на Венко и го имам готов, казва тя. А дъщеря й Султана допълва: "Жалко, че голяма част от архива се намира в Скопие и беше конфискувана. Те сами казват, че са над 9000 листа. Не ни предложиха нито да си ги вземем, нито се извиниха, нито ги върнаха. Ще изчакаме културно още някоя година, ще има ли такъв резултат иначе на съд ще отидем... Това стана след ареста му в Скопие...
Ние си дойдохме с бохчите от Скопие. Първото, което ни беше – да си купим ножове и вилици, за да можем да ядем. А второто – аз много обичам цветя. Отидох и първите пари, които ги имах купувах вази за цветя. Сега си викам: как съм могла да отида да купя цветя. Но от щипки за дрехи, до всичко, което гледате, ние сами сме си купували тук, а цяла къща оставихме я... пълна къща оставихме в Скопи, връща се в спомените си Филимена Марковска.
Идваха до 10-та година, когато аз ги канех, но писателите, освен Матей Шопкин, Евтим Евтимов, Петър Андасаров, които са ученици на Венко Марковски, друг не е идвал, тъжно отговаря съпругата на поета на въпросите дали след смъртта му неговите приятелите са написали нещо за него и дали идват на гроба му. Но затова македонците дойдоха на гроба на баща ми, допълва дъщеря й. Да, и всяка година идват вече няколко години. Всяка година на 16 май, те са си избрали тая дата макар, че не е свързана. Венко е роден на 5 март, 1915-та година. Умира на 7 януари 1988. Един живот минат повече по затворите, отколкото на свобода, се връща на темата Филимена. Не, не. Как ще идват. Всеки гледа да си спасява кожата сам за себе си. Всички са много големи поети, огорчено отговаря възрастната жена за това дали ги посещават от СБП.
Маме, но има и нещо друго, когато ти подаде ръка на македонските медии да се поклонят на гроба на моя баща каква беше работата... издадоха "Островът на смъртта" на македонски, в която баща ми насред Скопие пише, че "аз съм българин, моята майка е българка...", опитва се да коригира майка си Султана Марковска.
Не. Не. Освен Петър Андасаров идваше Матей Шопкин. Той сега имаше промоция на негова книга и в същата книга има посветено стихотворение на Венко Марковски. И промоцията я завършва точно с четенето на стихотворението за Венко. Много хубаво било посрещнато в "Земята и хората" в салона. Аз за съжаление не мога да ходя, защото Банкя – София е 50 лв. с такси. 50 лв трябва да ви кажа аз с 30 лв. гледам цяла седмица да направя нещо, споделя скромното си битие жената на поета. Но в спомените се оживява и го забравя. Най – много, който е идвал тук – това беше Георги Джагаров – всяка събота и неделя с часове и Георги Йорданов (бивш министър на културата до 1989г. – бел.ред.). Много е помогнал на нашето семейство за цяло време. И сега идва. Не пропуска нито концерти, нито нищо – един интелектуалец на високо ниво го слагам, нямаме такъв сега, убедена е Марковска. Най-хубавото кафе, което може да се пие това е в нашия дом..., похвалва се като домакиня тя. Той Джагаров и друго обичаше – не само кафе, вмъква се пак Султана, но майка й не остава назад:"... той и друго обичаше, но имайте предвид, че тук при мене не се пиеше, не се пушеше... а той цигара от цигара. Имам един пепелник, който той сам си го купи и си го донесе и ме помоли да му позволя да пуши..."
После отново се връща към темата за Македония. Влиянието сега е Сърбия, тя е по – важна от Македония за България... Винаги го е имало!, почти простенва, но ядосано Филимена Марковска. Но отбягва темата дали Венко Марковски си е говорил с Тодор Живков за дейците на ВМРО Тодор Александров, Иван Михайлов с лаконичното: Ще ви излъжа, не мога да ви кажа...
Двете, майка и дъщеря, най-много искат да запазят къщата си в Банкя и тя да стане дом на поета или, както го нарича Филимена Марковска "поетски дом".
В интерес на истината, когато станаха промените имахме доста проблеми с тази къща, в която сега се намирате и той подаде ръка... Петър Стоянов ни прие на две срещи и... с голяма топлина говоря за този човек. Смениха се много ръководства тук в Банкя и със сегашното ръководство, което е в момента с кмета зам. - кмета правим едни начинания, които аз смятам... ако има Бог, той ще помогне, за да бъде този дом, за да можем спокойно, че и, когато ни няма на този свят да се знае, че нещо сме направили за моя баща. Аз помагам много с този концерт... дадоха ни и публичност във вестника, за да могат да се напишат някои работи и за баща ми... Само с благодарност мога да говоря за сегашното ръководство, казва Султана Марковска, която е видна българска пианистка. Тя обучава деца и нейните възпитаници са изнесли и благотворителен концерт заедно с представянето на изложба на художника Иван Яхнаджиев.
Аз не да мечтая, аз се боря! Дом на поета не музей, защото аз искам тук да идват поети, да четат техни стихове, както сега аз чета, не крие мечтите си съпругата на поета. Аз на всичките поети вече чета стихове и знам и завчера тук две поетеси в Банкя бяха, аз не ги знаех... Два дни се занимавам с банкянските поетеси. Чета поезия и, разбира се, не мога въобще да взема и да кажа: ей това е много голям поет. За съжаление! А да не говоря за Левчев в последните стихове не е Левчев - това да го знаете от мене от баба Филимена, а и прабаба съм......''
Нейни внуци, синове на загиналия й в катастрофа син Миле, поет и журналист са известните Игор и Вени Марковски.
Нашият първи разговор със съпругата и дъщерята на забележителния поет, сложната личност завършва така, но има много недоизказани неща, за които ни предстоят нови срещи. /БГНЕС, 22.07.2011г.