Магия и щастие / Религия и мистика / Християнство

Както вече ми стана навик, предлагам ви поредния избран, преведен и тук-таме подправен от мен откъслек от това, което четa в момента:

"Профанации" на италианския философ Джорджо Агамбен.
("Profanations", Giorgio Agamben, transl. by Jeff Fort, Zone Books, 2007; p.19-22.)

Валтер Бенямин веднъж отбелязва, че първият опит на детето със света не е осъзнаването, че "възрастните са по-силни, а по-скоро, че то не може да прави магия." Това съждение е направено под въздействието на двадесет милиграма мескалин, но това не намалява значимостта му. Всъщност, твърде вероятно е непреодолимата тъга, обземаща понякога децата, да е породена точно от осъзнаването на собсвената им неспособност да вършат магия. Онова, което можем да постигнем чрез заслуги и усислия, не може да ни направи истински щастливи. Единствено магията може да го стори. За това си дава сметка и Моцарт, още в детска възраст, посочвайки тайнствената солидарност между магия и щастие в едно писмо до Йозеф Булингер: "Да живееш достойно и да живееш щастливо са две съвсем различни неща; и последното не би било възможно за мен без някаква магия; за това, нещо наистина свръх-естествено трябва да се случи."

Като героите в приказките, децата знаят, че за да бъдат щастливи трябва да притежават само за себе си вълшебната лампа, кокошката, снасяща златни яйца и магарето, дрискащо жълтици. И независимо от ситуацията, много по-важно е да знаеш точното място и верните магически думи, отколкото да се мъчиш да постигнеш целта по честен начин. Магията означава точно това, че никой не заслужава щастие и че, както са знаели и древните, всяко щастие отнесено към човека е винаги хюбрис; винаги е резултат от невъздържаност и арогантност. Но ако някой може да излъже съдбата в своя угода, ако щастието зависи не от това, какво си, а от магически орех или "Сезам, отвори се!" -- тогава и само тогава някой може да се счита за истински и блажено щастлив.

Тази детска мъдрост, според която щастието не е нещо, което е заслужено, винаги е срещала опроверженията на официалния морал. Вземете например думите на Кант, философът, който е най-далече от разбирането, че съществува разлика между достойното живеене и щастливото живеене: "Онова, което се стреми към щастие в теб е нагона, а онова, което ограничава този нагон посредством условието да бъдеш преди всичко достоен за щастие е твоят разум." Но ние (или детето в нас) няма да знаем какво да правим с едно щастие, за което сме достойни. Какво нещастие би било, ако една жена те обича защото го заслужаваш! И колко скучно е да получиш щастие като награда за добре свършена работа.

Това, че връзката между магия и щастие не е неморална, това, че тя дори може да е свидетелство за по-висша етика, е изразено в древната максима, според която онзи, който осъзнае, че е щастлив, вече престава да бъде такъв. С други думи, щастието се намира в парадоксално взаимоотношение със субекта си. Този, който е щастлив, не може да знае, че е. Субектът на щастието всъщност не е субект и не придобива формата на съзнание или съвест, пък били те и чисти. Тук магията се явява като изключение; единственото, което позволява някой да бъде щастлив и едновременно с това да осъзнава, че е. Онзи, който се радва на нещо, придобито чрез омагьосване, избягва хюбриса присъщ на съзнанието за щастие, тъй като, в някакъв смисъл, щастието, което той знае, че притежава, не е негово. Така, когато Зевс приема образа на Амфитрион и се сношава с красивата Алкмена, той не и се наслаждава като Зевс и дори не като Амфитрион. Неговата отрада се носи изцяло от магията и само онова щастие, което е придобито през криволичещите й пътеки може да бъде изпитано съзнателно и изцяло. Само някой, който е омагьосан може да каже "аз" с усмивка; и единственото щастие, което е напълно заслужено е онова, за което никога не бихме могли да мечтаем, че заслужаваме.

Това е пределното основание на правилото, че има само един начин за постигане на щастие: да повярваш в божественото и то без да се стремиш да го достигнеш (една иронична вариация на това правило е разговорът между Франц Кафка и Густав Януш, в който Кафка заявява, че съществува много надежда -- но не за нас). Тази очевидно аскетична теза става разбираема само ако проумеем смисъла на това "не за нас". То не означава, че щастието е запазено само за другите (щастието е точно за нас), а че то ни очаква само в точката, в която не е било предназначено за нас. Тоест, щастието може да бъде наше само чрез магия. В тази точка, когато го изтръгнем от съдбата, щастието съвпада напълно с осъзнаването на собствената ни способност за магия, с жеста, който ползваме за да пропъдим завинаги онази детска тъга.

Ако това е така, ако няма друго щастие освен това, да се чувстваш сподобен на магия, тогава енигматичното определение на Кафка за магия ставя ясно. Той пише, че ако назовем живота с истинското му име, той се сбъдва, защото "това е същността на магията, която не сътворява, а призовава". Това определение е в съгласие с древната традиция, педантично следвана от кабалистите и некромантите, според която магията е в същността си наука за тайните имена. Всяко нещо, всяко същество, има освен своето изявено име и друго, скрито име, на което необходимо отговаря. Да бъдеш маг означава да познаваш и изричаш тези архи-имена. Оттук, безконечните дискусии за имената (дяволски или ангелски), чрез които некромантът осигурява влиянието си над духовните сили. За него, тайното име е само печатът на неговата власт върху живота и смъртта на назованото създание.

Но според една друга, по-лъчезарна традиция, тайното име не е толкова шифър подчиняващ нещото на назоваващия го маг, колкото монограма, която санкционира свободата на нещото от езика. Тайното име е името, с което е било назовано всяко създание в Едем. При произнесянето му, всяко явно име -- цялата Вавилонска кула от имена -- биват разрушени. Ето защо, според това учение, магията е призив за щастие. Тайното име е жестът, възстановяващ създанието до неизразимото. В крайна сметка, магията не е знание на имена, а един жест, едно освобождаване от името. Затова детето никога не е по-доволно, отколкото в миговете, когато изобретява свой таен език. Тъгата му идва не толкова от непознаване на магически имена, колкото от собствената му неспособност да се освободи от името, което му е било наложено. Успее ли да се избави, детето изобретява ново име и се сдобива с парола, коиято му гарантира щастие. Да имаш име означава да бъдеш виновен. Правдата, както магията, е безименна. Щастливо и без име, създанието потропва на райските порти, отвъд които се разговаря само с жестове.