|
Тема
|
Писмо
|
|
Автор |
Алената Буква (прозрачна) |
Публикувано | 11.08.13 13:51 |
|
Всичко, което съм чувствала ще бъде забравено.
Аз съм млада и глупава. Хората на това разчитат. Да си правилен. Да си в бон тон. За опазване на всеобщия мир и благина. Кроткина. Няма такава дума, но пък е в синхрон на очакванията им. Онзи ден написах "Ще плюя върху вашите гробове". Фурор. Вулкан. Ужас. Изтръпване по клавиатурата, мяу- бау, възмущение. Възмутени са. Малко да им разчупя статуквото. Да ги развълнувам тези души. Да видят, всъщност какво е писал автора. ("Ще плюя върху вашите гробове" , Борис Виан, "Фама", 2003) Никой не разбра. Съжалих ги и им казах.
Харесва се, не се харесва. Едно и също всеки ден, едни и същи приказки, жестове, емоции . Един и същ хаос. Една и съща суета. От толкова повтаряне и претъркване, накрая всички ще изчезнат.
Използват едни и същи думи. Повтарят си чувствата. Всеки ден е като вчерашния и щипка чесън. Чесънът си е направо деликатес за сърцата им. И мозъците.
...Липсваш ми. Не ти, като ти. Картината за теб. Онази, в която те виждам теб. Порицаваш ме. Разказваш. Любовта ти е прекрасна. Вълнуваща и разтърсваща. Като Ментос в Кока Кола. Избухваш и се пениш. Супер.
Повтарям се с тази носталгия, но обичам да си спомням.
Ще плюя на собствения си гроб, когато умра. Обещавам ти.
Не хленча. Отегчена съм. Иначе животът е прекрасен, както винаги. С таратор. А и нещо не ми се спи. Мисля си за ...
Напоследък нещо друго ме обзема. От няколко месеца насам. Откакто се върнах. Чувствам, как загнездва в мен, бавно и постепенно пуска корени, разцъфва, узрява ...
Представям си, как тръгвам по Камино. 800 км. Само аз.
Хората го правят, за да откриват, каквото са тръгнали да откриват.
Аз нямам нужда от това. Пречистване от себе си.
Това е път на освобождението. Път на много пътища. Вълшебен. Искам да го измина. Обувки, тениски, клин. Суичър. Гащи. Вода. Удобна раница. Аз. Никаква суета.
Нищо повече.
Само аз и идеята за оцеляване със себе си. Ще се гледам в очите и ще искам да се самоизям. От глад, всичко да приключи. Само си представи. Мога да умра.
Ще ме е страх. Най-вероятно е от това да загина. От собствените си страхове, които както знаеш са глупави и наивни. Които не биха допуснали да тръгна по този път.
Парадоксално.
Камино, пътят до Сантяго де Компостела.
Ще го измина.
Ще видиш...
| |
|
Чета те, и написаното ме предизвиква да пусна в отговор нещо мое...
Едно сбогуване
Някога те обичах.
Обикнах те заради едно кратко описание, заради едно изречение, което ми припомни какво не съм имала никога – „Единственият човек, пред когото не трябва да се преструвам”. И когато го прочетох, си казах: „Иска ми се и аз да си имам такъв човек”.
Обикнах те заради буйния ти нрав, заради дързостта ти и буреносния ти характер. Обикнах те, защото казваше каквото мислиш. И си пожелавах – о, как силно си пожелавах – да си истински.
Когато беше в опасност – а ти имаш истински талант да се забъркваш в опасни ситуации, сякаш просто си ги търсиш – се боях за теб. Помня как едно изречение ме накара да си помисля, че вече те няма. Нямах сили дори да изпитам ужас. А само миг по-късно въздъхнах от облекчение, защото разбрах, че не е вярно.
Ти беше „моят бунтовник”, „моето буреносно момче”, ядосвах ти се и ти се възхищавах едновременно. И знаеш ли, имаше мигове, в които пиех за твое здраве… а само месеци след това вече изричах името ти почти с омраза. Исках да изчезнеш… а в същото време ме беше страх, че именно това ще се случи. Боях се от бурята, а в същото време ме беше страх, че тя ще утихне… завинаги. Обичах те и те мразех едновременно: обичах те за дързостта ти и за готовността ти да тръгнеш на бунт, заради смелостта ти да казваш каквото мислиш, заради чувството ти за справедливост… и за това, че знаеше кой е любимият цвят на сестра ти. И те намразих за това, че позволи на дързостта да се превърне в едва сдържана агресивност. За това, че можа да попиташ: „Защо толкова държиш на тези хора”. За това, че сякаш бе неспособен да разбереш какво е да изпитваш състрадание към едно наранено човешко същество – и защото за теб имаше само черно и бяло, само приятели и врагове… и нищо по средата. За това, че на намека, че могат да пострадат невинни, отговори: „И какво от това”.
И все пак…Казвам „мразя те”, но това не са точните думи. Това не е омраза, просто болка, като тази, която човек изпитва, когато някой го разочарова. Тя беше силна… а сега е просто спомен за болка. Ще я оставя да си отиде и ще помня само хубавите неща. Защото получих като подарък един човек, който е добър и смел, и който също като теб не се бои да каже каквото мисли – но за разлика от теб признава грешките си. Ако ти си бурята, той е спокойният слънчев ден. Ако ти си опасността, той е закрилата. Ако ти си хаосът, той е спокойствието. И все пак ще запомня и теб – защото ако не беше ти, нямаше да го има и него.
Сбогом, мое бурно момче… дано някога намериш кой да укроти бушуващия в теб ураган.
И благодаря, че те имаше!
Редактирано от Дeнни на 11.08.13 16:23.
| |
|
човещинки. Това моментното ти състояние ли е или просто разказче?
Щото ако е състоянието ти, да ти спестя няколко рани, дишай дълбоко и гледай в себе си. Всичко е тук. Няма Камино, няма Сантяго.
| |
Тема
|
Re: Писмо
[re: Дeнни]
|
|
Автор |
Aнгeлe (флуиден) |
Публикувано | 21.08.13 02:05 |
|
много добре. Радвам се за теб. Хубаво е че си имаш слънчице. А бурното е хубаво в съчетание на баланс и респект. Иначе си е направо харакири или сепуко.
| |
Тема
|
Re: Писмо
[re: Aнгeлe]
|
|
Автор |
Дeнни (Overlander) |
Публикувано | 21.08.13 08:28 |
|
Така е, прав си. Сега със слънчицето е толкова хубаво...
| |
|
|
|
|