тия дни ми е едно такова гадно. нищо не ми се прави. сесията идва, това усещане са го изпитвали милиони пичове и пички на 19. довечера има парти в амор, омг и аз ще отида. не щото съм пич, а щото трябва. тия дни даже жените по улицата не ме впечатляват. всъщност... впечатляват ме, но ми се струват по-недостижими от обикновено, нахлузили черните ботушки или каквото са там върху дънките маршируват си по евлоги или по графа и светът да свърши на тях им е през... току що смених моторхед, група, която никога не съм слушал, но я пуснах щото ми се доспа, та смених моторхед с малер. в крайна сметка рано или късно трябва да се асоциирам с бащицата, най-големия мъртъв почитател на малер. като го пуснах се стреснах, че е пинк флойд, шайн он ю. обаче си се оказа малер, шайн продължаваше по друг начин. не ми се и чете. преди месец лягах и ставах посреднощ с потен буковски в ръце, не смятах, че има нещо по-важно от него. а може би има? не знам. мейлър също е много добър макар и аматьор. и какво ебаси значи аматьор. той сам се нарича такъв в предговора към голите и мъртвите. (за едната бройка да напиша голите и тъпите, това е едно мое стихотворение, което много харесвам и е посветено на колегите ми от юридическия факултет) дяволски не разбирам какво значи аматьор. може би това, че се е скъсал от четене на толстой? аз не съм прочел нито ред от толстой с изключение на пиесите му като бях на 13 и нищо не разбрах ама буквално ме изкефи една за малкото дяволче – има едно издание от 50те г. в 14 тома това се падаше 11 том) помня и първото изречеине на ана каренина и то не защото е впечатляващо, а защото го срещнах в някаква друга книга. слушам малер и не вдявам. може би просто е по-дълбоко отколкото си мисля. да си стои така. като айсберга на хемингуей. не знам защо все ме избива на имена като пиша нещо за дира, че е поза – поза е несъмнено, но вече наистина не съм такъв. не че хемингуей не е добър, напротив именно затова го споменавам, но що да не напиша нещо, което ще забие в земята буквално снеговете на килиманджаро? ще го направя, мхм.
нищо не може да ми хване окото. притеснявам се да не стана педал. наистина се притеснявам, не че мразя педалите – не. (боже ако не ги мразя мога да стана като тях, омг?) просто искам да съм си съвсем нормално стр8 хлапе та дори да трябва да се обръщам след мадамите, които кой знае защо се въртят и около славейков.
пробвам да пиша нещо по-дълго. дотук съм изкарал 40ина уърдовски страници и съм горе-долу доволен. в него става въпрос за живота ми в последните месеци, за някои неща, които са ми се случили или които съм се постарал да ми се случат.
днес прочетох изцяло темата за годишните награди на дира понеже разбрах, че съм бил номиниран ) стана ми приятно, видях познати никнеймове, хора, с които би ми било приятно да се видя и се чудих какво да направя, че да се отбележа във форумното битие. помислих дали да не пусна произволна “глава” от книгата, но в последния момент се разколебах, (малер става все по-окей текстът си тече) нищо няма да е същото, изкоренено от контекста. реших да натракам нещата, които ми се въртят в главата сега, точно сега – 17 май 2006 г. един слънчев следобед след като съм се наспал и светът не е толкова гаден. текстът за такива общи неща винаги е повод да си изговоря това, което ми е в акъла въобще – за писането, за моето писане, за това, което чета, за да се уча на писане, реших наистина да “седна” да чета и да гледам по-внимателно... преди лягане прегледах хеш ойл на м. николов. бях го чел като 11класник в часовете по френски и тогава определено ми се струваше забавен. сега не е. не е достатъчно рязък, лафовете му не ме грабват много много и въпреки, че не е “моята гъба” както вероятно ми се изразил той, е добре, че има и това в BG. Пробвах да чета и “фрагменти от стая”, пак негова книга, но съвсем не го разбрах и не ми хареса. вероятно съм глупав, но си мисля, че има още доста какво да дяла в стила. не знам как хемингуей е тренирал дисциплината и писането си, не знам как става тая работа да седнеш да пишеш точно когато се усещаш, че нямаш съвсем нищо какво да кажеш, че просто седиш и си съзерцаваш ноктите на краката под масата с компютъра и те мързи да излезеш на балкона да видиш софийската вечер. софийските вечери са готино нещо. да пишеш за нищо вероятно е най-трудното нещо въобще.
та основната идея е, че ми е писнало от всичко. не знам и слабо ме интересува дали това се случва на всички, които са почти на 20. интересува ме какво ще е следващото голямо нещо. нещо, което не съм видял досега? за по-малко от година СУ ми писна до болка. съмнявам се и чукане в кенефите да ми оправи трайно настроението. кефените на су смърдят неакадемично! леле от време на време предпочитам да ида до фег и да се изпикая, защото тях ги чистят доста често. един път една чистачка ме заля с вода и ми стана кофти, но чистачките... навремето имаше една – аз идвах в 7 и се просвах на някоя счупена пейка, тя пристигаше и почваше да ми обяснява за милостта на бог. милостта на бог толкова рано сутрин? че тя нямаше никаква милост към мен!
мисля, че едно пътуване в египет ще ми се отрази добре. лил ще ме разбере. наскоро едно момче от друг форум отиде до египет, аз смятам, че той е пълен идиот, но той отиде. аз още не съм и това не е хубаво. и съвсем не е честно. мисля, че честно трябва да се изтрие от речниците. щото вярно или не – само неуспелите се оплакват. горе долу така звучеше края на “голите и тъпите”. много исках старците да чуят това стихотворение на четенето в софийската градска библиотека, но те си бяха тръгнали. ебаси гадните тъпи мъртви копелета. и ебаси петте есета за холокоста едно след друго. знам за холокоста достатъчно, а пет наградени есета на тема холокоста направо... they brought me holocaust.
томас улф има едно огромно “есе” за писането, което се нарича “историята на един роман” или нещо такова. има го в “гражданско неподчинение”. то не е лошо само че стилът на улф не струва. той изсипва, налива с фуния хиляди думи на ден, вероятно това е дисциплината, за която се чудех малко по-горе. това са потоци от думи, които убиват. представях си, че улф е красив. оказа се дебел нещастник. това съвсем ме довърши и моментално заебах “паяжината и скалата”. толкова думи на едно място за едно и също нещо са върховно творческо безсилие да намериш точното изречение. несъмнено са дисциплина , но и творческо безсилие. в крайна сметка, които изпишеш всичко сред плявата ще се намира и точната дума, но висчко останало е шибана плява.
аз съм доста недисциплиниран в писането си. не се гордея с това, може би не правя нещата така, че да ми се случват още повече и още по-хубави. а аз заслужавам още по-хубави неща, защото съм свестен човек и май единственото, от което имам нужда не е любов. напротив. “просто искам някоя кучка, с която да се еба” – каза един колега оня ден. и беше адски прав без вероятно дори да е искал да бъде. човек се уморява. аз се уморявам от задълженията на параграфите и неписаните правила, които ни чукат, било по главите било другаде когато се опитваме да се реализираме. аз за какво съм? за чий баща ми и майка ми са си губили времето...? за да създадат смела работна ръка, поредна производителна единица в строя или за да прекарвам деня си като мързелив пич, да, мога да живея добре и без чехов, вероятно и без достоевски, може би трудно, но без буковски или хенри милър или хайнрих мюлер или дори фанти, единственото, което искам ще е бира, спрайт и сладолед в кутия. казабланка. всички други възможни отговори на въпроса “за чий сме тук” са излишни. защото хората или се посвещават до безмозъчност на производителността, на благото на обществото или си отиват в пещерата и почват да чукат евтини курви. или просто курви. и да, искам да си я карам хубаво. защото виждам машините по мрачните коридори в су. виждам вперените погледи зад очилата, вперени по-скоро в миналото, каквото и да значи това, по-скоро мъртви, каквото и да значи това. не искам да съм мъртъв, не съм сигурен, че наистина знам какво значи жив. просто предполагам, че жив е това, което съм в момента. ако жив означава да живея живот, сходен с този на буковски, не – няма да стане. няма да издържа, а и българия няма да е мястото, където ще оживея. системата ще ме изяде. имам слаб черен дроб. не съм палил цигара, няма и да го направя. като бях малък черният ми дроб приличаше на круша. това е щот съм чернобилско дете. да му еба майката на чернобил. преди 80тина години – изгубено поколение (в безкраен празник хемингуей много забавно пише за гъртруд стайн), сега чернобилско... доколкото помня, майка ми и баща ми се женят на датата, на която избухва оная гадост преди 20 години. винаги са ме дразнили тоя тип изказвания, леко патетични, които трябва да смълчат аудиторията и после някой да се изцепи “е, верно ли бе” и разказващия да сведе скромен поглед измрънквайки “мхм”. най-сетне и аз имам такава смълчаваща реплика. хяхя. сори, това беше тъпо. всъщност, първо правило: “никога не се извинявай на читателя.” второ правило няма.
върху коя жена е умрял вазов ли? да, вероятно върху евгения марс. ху кеърс? навремето в училището, в което учех беше и внучката на евгения марс и заемаше някак ъв пост в администрацията. излезе биография на баба й и тя ми я подари. не знам, на мен не би ми било приятно да ме чука иван вазов, съвсем никак, но явно навремето е било модерно. винаги е модерто да те чука ментора ти. тази гадна дума ментор. модерно и нормално е това да се случва. иначе евгения марс е “пъъъъъъъъъъъъъървата бъъъъъъъъъъъъъъъъъългарска пииииииииииииииииииисаааааааааааааателка”. и какво от това. да си първи не е като да си “най-добър” (каквото и да означава това). това щях да го пиша в темата за вазов, но реших, че е добре всеки който иска да ме има – да е на едно място, в комплект. казват, че вазов бил добър в леглото, до смърт направо. и аз съм добър. разликата е там, че единия от нас е мъртъв и всички много добре знаем кой. оставете ги тия работи за патриарха, той просто е необходимото зло.
ако това го наричате логорея добре. ако го наричате комплекси също. за мен просто е едно упражнение. защото дисциплината е важна.

Хм, разклатените деветнадесет не са като сладките шестнадесет.
На шестнадесесет светът е по-ясен, по-подреден. Или поне такова е усещането. Имаш чувството за предстоящност - веднъж да завърша, си казваш, и тогава - дръж се за палците, общество!
Не че шестнадесет са кой знае каква прелест, даже според мен хич не бяха бамбуча, но пък деветнадесет съвсем ти вземат акъла. А и преди сесия винаги те налягат черни мисли. Това - от личен опит.
На изпита ми по литература се беше паднал Вазов. Много ми се щеше да напиша, че Вазов sucks, даже ей така заради бунта, щото всички обясняваха какъв Велик Вазов е той. Мечтата ми беше да се падне Гео Милев. Не се падна, разбира се. Мечтите рядко се сбъдват. И може би така е по-добре.
За Вазов изчетох 70 сантиметра критика - смяташ ги като сложиш книгите една върху друга, а не една до друга. И пак не го заобичах, въпреки хилядите изчетени възхвали. Как пък един не го изкритикува? Може би не е "моята гъба".
Ти в кой факултет си?
В юридическия факултет колегите се скъсваха да слушат чалга. Боже! Как да не напишеш "голи и тъпи"? Сега не знам какво слушат юристите, но едва ли е по-различно.
Вървя си оня ден близо до едно голямо кръстовище и спирам на светофара. Отгоре се задава бързо бързо една кола, не помня марката, но не беше Голф. Чува се силна музика. Очаквам да е ар енд би или чалга. Shine on your crazy diamond. Представяш ли си? Някой си кара, надул Флойд! Имало Господ на музиката явно, имало Сила Небесна на Нечалгарите! Без малко да тръгна към река Йордан.
Последно чух тази песен близо до ЦУМ, изпълняваше я някакъв уличен музикант на китара. Но беше преди години. Оттогава човек може да я чуе само на собствения си компютър, но то не е същото.
На деветнадесет разсъждаваш за смисъла, после вече не. Поне при мен протекоха така нещата. Какъвто и да е смисълът, не ми е дадено да го схвана, така че се наслаждавам на безсмислието.
Ако на деветнадесет някой ми беше казал, че е спрял да разсъждава по тези въпроси, щях да реша, че е остарял. Ако тогава някой ми беше предложил да съзерцаваме заедно облаците, вместо да говорим за смисъла, щях да му се изсмея и да си тръгна. На деветнадесет човек е високомерен.
Вчера със сина ми хранихме мравките. И им давахме трошици от мънички кифлички. На мравките трябва да им даваш съвсем съвсем миниатюрни трошици, не че иначе няма да се справят, но като си решил да подаряваш, защо да затрудняваш този, на когото даваш? С птиците е по-различно - те ядат дори пуканки. На деветнадесет се чудех защо родителите ми са ме създали, къде е смисълът от това? Сега си мисля, че е било, за да се науча да давам малки, съвсем мънички трошици на мравките.

На 19 години бях хубава и глупава. Добро съчетание, значително по-добро от обратното. Опивах се и от двете: и от хубостта си, и от глупостта си. Не исках да се лиша нито от едното. Още повече, че всички, и жени, и мъже като ме видеха, очакваха да съм несериозна и глуповата и аз гледах да отговоря на очакванията на хората, да съотвествам на образа си в техните представи. Не си спомням какво слушаха юристите по това време в СУ, защото не се интересувах от музика (нали бях глупава), освен от такава, на която се танцува. Обичах да танцувам, а още повече обичах да ме гледат как танцувам. Ексхибиционизъм в чиста форма, но тогава това не ми идваше на ум.
На изпита ми се паднаха “Гераците” и се провалих с гръм и трясък, защото никога не бях учила българска литература. А и да бях учила, сигурно пак щях да се проваля. Това, че никога не бях учила българска литература, български език и българска история се оказа много добро развитие на нещата за мен. Започнах да ги чета, когато вече не бях чак толкова глупава и възприятията ми минаха не през гледните точки на учителките или учебници, а през моите собствени очи. Това направи част от българската литература интересна и струваща си да се прочете, а част от нея – скучна и слаба. Също както и всяка една литература, която четях и която чета. Вазов определено е от втория тип, нищо лично.
Определено 19 годишните са склонни към депресия, особено когато са умни и търсещи. Това е наказанието да не си блажено нищ духом. когато си нищ духом, просто си седиш и чакаш какво ще ти се случи или просто гледаш да прекараш някой богат духом. Депресията идва от скука, а за да се спрасиш от скуката просто трябва да направиш някой глупост. Премерена глупост, рабзира се, но на 19 трудно се уцелва мярата. Постепенно с всяка година човек се научава да премерва и дозира глупостите, които прави, така че те само да го гъделичкат, но не и да го преобъщат.
Щеше ми се да завърша с нещо от типа на Ястребовото, как съм направила нещо малко, но много символично и дълбоко. Обаче не съм. Правя хиляди малки неща, но никое от тях не е нито дълбоко, нито символично. Това малко ме натъжава, но се сещам за него само когато чета такива текстове в дира или някъде другаде. А аз рядко се натъжавам и рядко чета такива текстове. Все пак си останах повърхностна, макар и да не съм чак толкова глупава вече.

Редактирано от Лил на 18.05.06 12:18.

На 19 се омъжих. Мислех, че любовта е най-важното нещо...и сега мисля така.
Доста преди това проумях , че да можеш да оцениш красотата и глупостта и много по-голямо наказание, отколкото да ги притежаваш.
Юристите слушат много неща и Запа, и Мейдън...Не обичам оБОБщенията.
Все едно ядеш боб- чорба...атмосферата става тягостна.
С меланхоличният човек в мен понякога трудно се справям, но ако го убия съвсем ще заприличам на "човекът, който се смее".
Обичам мравките, всички животни обичам...Като бях на 17, на 9 септември избягах от къщи и спах в гората само с едно одеало- разни невидими жаби и дъждовници щъкаха наоколо, а аз храних една оса с карамелен бобнбон- държах го в устата си известно време, за да пусне сок и осата смучеше от него.
Сега съм същата като на 19, само дето дъщеря ми е по-виксока от мен...
Край на глупостите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Много топло написано, много меко, много... не мога да си намеря точните думички.
Онзи ден, събота, решавам да пия кафе навън, и отивам тука в едно адски тузарско кафене, чета вестник, грее слънце, топло е, тиха улица. И изведнъж идва няква супер луксозна кола, обаче не видях марката, просто изключих и отвътре дъни музика, ама сигурно се чува чак в Каспичан, паркира до мен, до моята маса, на улицата, и аз се обръщам да видя кой слуша това, защото се чува "Стронг инаф" на Шер, а аз си падам, така да се каже, и виждам едно дете, да е било на не повече от 20, момиче, изчака съвсем спокойно да свърши парчето, свали касетофона от таблото, заключи колата, пусна алармата и изчезна. Красота, някак си, но не мога да го опиша така, както ти, в смисъл явно днес ми е студено)
Ох, тези мравки.

П. С. Сигурно ще се върна поне още два пъти, но се сетих за първото изречение в онази омагьосана книга "Любовникът" - "На 16 години вече бях стара..." Пропуши ми се хашиш, нищо, че досегашните ми опити да пуша такова нещо не доведоха до никакъв резултат. Сигурно съм стара вече...

Редактирано от yф на 18.05.06 13:59.

Ха!
Вие да не сте се наговорили нещо,
или такова ви е настроението преди дъжда, а?
На 19 киснехме с приятели по разни кафенета,
дрънкахме си най-големите глупости на света, дето тогава ни се струваха
адски важни, и понеже никой не работеше тогава просто решавахме и
отивахме някъде според сезона. И си пишехме писма -
понякога си ги предавахме на ръка като се виждахме вечер,
друг път си ги пускахме по пощата. Намерих цяла купчина
преди година-две като разчиствах. Накъсах ги на парченца,
преди да ги изхвърля. Това се случва с адскиважнитенеща
след известен брой годинки.

Ерих, по екраните върви "Фактотум"
Филма се носи бавно като блус в лятна нощ,
марш на кино

знам го наизуст тоя филм вечер.
хубав е.

На осми декември в годината, когато бях на деветнадесет години, бях събрал след вечерна проверка няколко авери, също приети за студенти да отбележим бъдещия си празник. Не, не е това, което си мислите, нямахме никакво намерение да пием каквото и да било! В канцеларията, за която отговарях имаше радио. Старо, лампово, от онези на високите крака, на които като им отвориш капака, вътре откриваш грамофон. Вадеше ебати саунда! По Хоризонт течеше празничен концерт по случаи светлия празник. В един момент пуснаха Амония Авеню на чичко Алан Парсън. Така го надухме, че сигурно се е чувало чак на плаца! Не ни пукаше, бяхме на 19 и следвашата година, живот и здраве, щяхме да сме излелзли от БНА и вече в СУ. За зла наша участ един от замовете на командора на полка се беше върнал за нещо до канцеларията и не могъл веднага да влезе, защото от силната музика късно успяхме да определим ритниците му по вратата като такива. Следващия ми жив спомен е как машинката на събудения от сън бръснар - новобранец хищно се забиваше с ядосано бръмчене в едносантиметровата ми прическа, на която не и достигаха само няколко седмици за да престане да боде и да стане достойна за сресване.
В ареста нямаше достатъчно място на наровете за всички, но затова пък локвата на пода беше хванала ледена коричка и почти не миришеше на Амония Авеню.



There is no Dark Side of the Moon really....
Matter of fact is, its all dark.

Eрихчо, тоа стил, копеуе, е много заразителен, тия дни, като съ дисциплинирам ште пусна в тоя клуб, е верно, няма да е много милостиво Идин отговор, в същия наклон... мда, да се чудиш кво било лайф стайл писането, ето това е, горното де.

мда
мн добър лайф стайл има момчето:)
а и мисълта му е доста ритмична...като картина оцветена с музика

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

момчи/ерих, аз вече станах на 20. вече от колко години се познаваме, от поне 3, нали?
спомням си как искрено ти се дразнех на безкрайния поток от думи, които излизаха от устата ти, а и тази мания с втората световна беше нечовешки нетърпима.
понататък ти влязох под кожата и те разбрах що за птица си. странен, скромен, затворен, искрен, противоречив, комплексиран, горделив, самодоволен, двусмислен, сложен. човек, който разбира какво му говоря, когато думите излизат с искреното ми желание да бъдат казани и разбрани, да стане интерференция, да има реакция и синтез, да ти светнат очите зад очилата.
рожденият ми ден беше тази събота. бях на конференция в гьолечица с почти всичките ми преподаватели. бях си взел три неща за четене - към края на времето на ъпдайк (по работа, трябва да чета една книга всяка седмица и да й пиша рецензия), скулптиране във времето на тарковски и една част от етимологиите на свети изидор от севиля. за шест дни прочетох 60 страници от ъпдайк. и нищо друго. нито ред.
за сметка на това слушах. 27 доклада за смъртта - три сутрин, три следобед.
смъртта при платон, плотин, прокъл, при хайдегер, левинас, бланшо, при православни, католици, социалисти, при чумави, проказни и спинозни.
в петък, когато беше веселата последна нощ на смъртоносната конференция, се оказа че само аз си нося дискове. шест часа пусках музика на студенти, магистри, асистенти, доктори, доценти и професори. в 00:00 спрях песента, не помня коя беше, казах, че вече съм на 20 и хората, повечето мои преподаватели, ми пяха хепи бъртдей. след секунди получих и два есемеса.
1) Chestit! Twist&shout i da si/ste malko, no ne syvsem. Xxx, m.
2) Chestiti 20 godini. Budi mnogo shtastliv. Obicham te. Leka nosht.
такива съобщения понякога само изострят чувството, че си сам.
и така, какво правих през тези шест дни в планината и по-точно - близо до мальовица. обадих се, за да откажа предложение да съм сценарист, заедно с ваня щерева, на тв предаване. лежах, спах, пих мартини, беше ми гадно, чувствах се не на място. по едно време ми мина и спря да ми пука.
когато четях доклада ми за смъртта и въображаемото по време на чума, заваля сняг. чумата е черна, снегът е бял, проказата също е бяла, месецът е май. сетих се за две неща.
1) черният сняг в края на психоза 4:48 на сара кейн. в края на постановката. тъжен и психиращ завършек.
2) снегът в носталгия на тарковски.
минаха ми през ума и продължих да чета.
в настоящия момент друго ми минава през главата:
- едно момиче е на 10 километра от мен, друго е на 3000
- вчера, за да се анестезирам от света, звъннах на една позната журналистка, която знам, че всеки ден пуши трева. по-рано през деня се видяхме случайно и ебаси неочакваното в червената къща, където имаше тийн семинар и дебат по сексуалните въпроси. та, даде ми тя една торбичка трева и аз отидох на шестия етаж на една от най-известните сгради в бг и там с няколко човека пушихме. три джойнта на фона на джой дивижън.
- нищо не ми се прави, но имам среща точно след 39 минути и след малко трябва да ставам. затова малко забързвам темпото.
- момчи, в истанбул беше яко, нали. аз не ти казах как за малко не правих тройка там. беше много забавно, толкова забавно, че не спрях да се смея и ми падна. гледах пичът, който и той ми е толкова близък и който обичам колкото теб, приятелю, гледах го как се обърнал с гръб на своето легло, докато момичето над или пък под или просто там някъде около мен, онази гимназиална пичка, за която толкова сме се бъзикали, прави всичко възможно да се изчукаме. красиво и слабо тяло. стегнати малки гърди с тъмнокафяви зърна. прекрасно дупе. тя с цялата си похотлива съсредоточеност и квазирационализирана механична сексуална последователност ми духа, държи ми го, после си го слага, а аз се смея, защото е абсурдно. и спирам комедията.
- по-хубав спомен от истанбул ми е този: четиримата си пеем wonderwall или пием и слушаме майлс дейвис или пушим наргиле.
- момчи, ти през декември ставаш на 20. декември е 12-и месец. размени местата и става 21. аз догодина ставам на 21.
- дай да не мислим за 20 или 21. или за 19.
- нека на 21 юни отидем на депеш.
сега е точно 17. имам половин час, за да стигна до одеон.

Редактирано от Cив на 18.05.06 17:04.

На 19 играех пантомима. Не приказвах, и се чувствах адски гот. Бях върл поддръжник на еманципацията, а сега не съм. Май само това е разликата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

а през юли ще идем пак в истанбул. кой знае какво ще стане.
“човече, казвам ти, жените биха предпочели поетите пред всичко на света с изключение на немските овчарки”. сещаш се кой го е казал )))
снощи се избръснах и отидох в амор. беше нормално, съвсем нормално, не ми се тръгваше към 3, защото не ми се занимаваше с таксиметрови шофьори, бях ужасно в кондиция въпреки водките, за пръв път с толкова ясно съзнание. както лил каза – вероятно е било, защото трябва да се грижа за друг човек. един приятел се напи ужасно много и трябваше да помогна. иначе можеше да си стоя така и да си пия спокойно до кой знае кога. оказа се, че с водката се оправям по-добре отколкото с бирата или просто съм си направил добре сметките с яденето.
оказа се, че трябва да тръгнем към 3:30 иначе вероятно щяха да ни изхвърлят защото...
прибрах се и накамарих много книги около леглото, ей така да си имам, не ми се спеше. хванах учебника по отп и така съм заспал.
деба това време няма ли да се оправи?

Терореро, ша ходиш ли на Депеш, м?

Не, жар пиле, никога не съм си падала по Депеш..., престааш ли си. Обаче не знам какво си пожелавам като концерт, ся, стой, че ме хвана тоя "лайф-стайл" и ще взема да го докарам много като - снощи бях в "Блейз", видях се с М. К., обсъдихме последния му проект за постмодерната етика или пък: последното четене в "Грамофон" мина без обичайния лед по бара, помня, когато Л. К. взе шейкъра от ръцете на онзи с голия пъп и го изсипа пред мен, и не успях да чуя онази история за първата целувка, която после пуснаха в лайт-а на "Капитал"...
Бих отишла на концерт на "Рики е повери" сега, честно. Или айде на Адриано Челентано.

И аз обичах "Блейз" едно време. Една вечер там седяхме и си пивтунехме с един приятел, една две три водки /малки, обичам ги малки/ и си клюкарствахме както му е ред. Спомням си, че той сподели с мен колко обичал кльощавите мацки, почти само кокал, без месо по тях. Винаги, когато си помисля за "Блейз", в съзнанието ми изниква тази бесмесна мацка. Това е то, лайфстайл.

Нее, аз си измислям, никога не съм ходила в "Блейз", но има някои знакови места за днешната модерна, пишеща, театрална и прочие младеж. Ау, водка?!
Бляк, веднъж само много отдавна, класиката Блъди Мери и оттогава невър агейн)

Не я пия чиста. Винаги с нещо друго.
Не винаги пия и водка. Обичам да ми е разнообразно.

Нямам цигари, но нищо, освен това не мога да пиша без главни букви, много се дразня. По някое време, ако този отговор тръгне и не ме домързи може да изляза за една кутия. Никак не са лоши. Цигарите визирам. Виктори, ню, блу. А нито ми е виктори, още пък по-малко блу (о, мами блу), а още по-малко ню. Когато бях на 19 учех неща, които биха ми докарали сребро в косите сега. Спомням си, отивам на упражнение, и гледам – дете с разцепено небце, заешка устна, не, нямаше заешки уши, нито опашка, нямаше малки скокливи лапи, беше високо дете, с неестествено издължено лице, като оная картина, как беше... „Писък”, а чия беше? Няма значение, същият беше рисувал некви празни кафенета, после май си беше рязал ушите. Ухото. Изпитвам вече див ужас или нека го кажем (ебати и стила го докарвам) отвращение към историите за луди творци. Сорри, Ерих.... То никой не е висял в банята зад гърба на тоя художник, взрян в огледалото и любопитен да види дали ще покапе кръв или дали ще боли, но пък и ровенето в нечий болен мозък... ми прилича много на ония чичковци от парковете, зад храстите. Веднъж подгоних един такъв, абсолютно куку, имала съм буйна младост. Като си помисля, че онова момче Христос е бил на 33 и съвсем ми се вгорчава на върха на езика. И хич не ми се отваря учебника по възрастова психология, защото почти предугаждам на какво ще се натреса като диагноза. Да започнем от параноята – има Бог и той ме вижда и... ах, ето пак тръгнах в друга посока. Та, какво исках да ти пиша. Сетих се за една актриса, имаше един режисьор, който наричаше жените на сцената актьорки, та имаше една такава в един стар български филм. Ретро, соц, напоследък взех да се вдетинявам, та тази жена Тасева, казваше с характерен, писклив тембър – „Контрооолаааа”, много красиво ми звучи сега, защото и аз си го казвам – „Контроооллаааа”, дръж юздите на този стил, това все пак не ти е „Смъртта на еднодневката”, пък и сега „поток на съзнанието” е вече отживелица. Сега се пише за кал в ушише, прах по обувките, мръсно под ноктите и тук-таме съвсем ненадейно изскача по някоя любов. Обаче е толкова целофанена намачкана като увехнал карамфил... Няма нещо, което да ти опре ножа в гърба, като... Стой да се сетя, като „Американска мечта” на Мейлър. Споменът всъщност не е конкретен, по-скоро усещане, и какво значение има кой да е Килиманджаро от коя да е чужда книга, нито дали авторът е катерил нагоре без кислород, Господи, каква скука...
Дори думите, ако случайно пожалаеш да обидиш някого са еднакви днес. „Досега не съм срещала човек, който да не е искал да блесне пред друг, на когото всъщност трябва да лиже обувките”. Кенеф, лайна, вой, лой, „вървете си говорете с конете, мене не ме ебете, ям”, е, разбирам защо няма любов, защо няма нищо по-дълбоко от описание на един ден, ако е възможно по часове – ухапа ме комар, тази лампа е топла, като дим над пожар, като лъч в баня, като дръж ми шапката. И как, представяш ли си, след десет, 20 или тридесет години, когато аз отворя твоя дневник, блога на Сив, и се опитам да ви различа, няма да успея, защото това писане с мелодията, която те приспива е сякаш събирано от една ръка, от едно лозе, мачкано от едни и същи стъпала, в един и същ дървен леген, а след това виното, което се е получило е било пито толкова дълго, че последната чаша някой е изсипал върху собствения ти гроб. Това е художествена измислица, похват – нали се сещаш... Та, не е чак толкова важно това как аз ще чета теб или някой друг куул и янг, може би е хубаво това, че като отвориш днес неговия блог, ти можеш да си спомниш твоето вчера, а като погледнеш в огледалото можеш да видиш моя нос, майтапя се, аз не се унифицирах, очеизвадно, с лайф стайл писането, нищо, че сега се старая и май не се получава.
Имах един колега, Александър, отиваме на море, цял ден се излежаваме под някакъв чадър на плажа, мятаме уморени въдици срещу вълните, правим се на много хипи или хай, пием джин, шляпаме боси между бунгалата, и влетяваме в бунгалото, където друг един динозавър от онези години се е излегнал на двете, допрени едно о друго легла. Калин, зверски пиян или друсан, или и двете. Сядаме ние на единственото трето свободно легло, отваряме поредните бутилки, псъъът, пяната... Бирата никога няма да ми омръзне... „На гроба ми не сипвайте вода, ако възкръсна от пръстта, ще бъде само, за да се напия”... Та, Калин прави някакви замахващи движения, излегнал се. И Сашо го пита – Калине, ама какво правиш? И отговорът, който получаваме е – Кво да прая, бе, бера печурки. След което находчивият Александър отговори – Бе, Кальо, защо не дойдеш на тоя креват, тука има манатарки...
Та, така с далечните спомени от 19... Това е почти като в рекламата на Мтел. За разлика от това писане, life stile, рекламите все още не си приличат, като почерк... Може би, зависи от продуктите....Оф, кой е казал, че трябва да напиша нещо умно... Мисълта ми беше, че понякога мога да изкарам дни наред, цял месец, зяпайки рекламни клипове. И няма да ми трябва никакъв Ролан, който да ми обяснява, че забраната е най-бързият път до желанието. Или как беше... Паметта ми хич не е толкова гъвкава, колкото винаги съм си мислила, че е. Спомням си неща, които не са се случили. И които с абсолютна сигурност не мога да прочета в нито един чужд блог, нито пък бих могла да си осиновя нечия чужда идея, да я напъхам в стила, който ми е удобен, или единствено възможен, да се оплаквам, да се радвам или просто... да не си пусна филм. Каквото и ще направя след малко.
А всъщност очаквах, че ще пропиша също като теб и ще се хвана за всяко заглавие на книга или автор от библиотеката, която ми е точно на две крачки разстояние, но не го направих... Макар че харесвам стил като този:

„СТАРЦИ РАЗБОЙНИЦИ
улицата се спуска безмилостно като мълния
кокалестият й "s" се забива в зелен облак
мента и мастика
потното стъкло на содата задържа нетърпеливите мехурчета
като презерватив
рими: коневръз/бъз/мерак/сак

В края на този блогоподобен, бързо ала-литературен отговор, на мястото на рими трябваше да има поне 10 имена, поне 15 заглавия, а вместо старци в изложението би могло да пише нещо отчаяно или романтично мътно, носталгично. Е, няма. Както казваше един друг, случайно засечен автор – купи си съквартирант и по дяволите, искай го различен от теб, в краен случай може и куче -;)

Снобари гнякави, всеки се опитва да блесне като Венера посред нощите. Аз на 19 бях точки, точки, точки. Кой го фрега, граждани. Мога да напиша много-интересна-история-за-тогава, но не заслужавате. Айде, къш.

http://www.radiotangra.com/

И трябваше да изхабиш 1 минута, за да напишеш това, така ли?
Аз дотук за дира съм изхабил сумарно около час и половина и се е видяло, че ще продължава.
Но твоята 1 минута, да те еба, така и не я разбрах...

потокът на съзнанието не е отживелица )
единственото, което мисля, че е отживелица е писането в трето лице. мъртво и гадно е, не става. не ми пука за третото лице ед. число, то е разработено на макс твърде отдавна. отдавна спрях да търся нови думи, с които да обиждам лошите хора, които ме дразнят. никой не заслужава повече от “да ти еба майката, боклук”, ако заслужаваше нямаше да е лош човек. и за да сме елитни хайде ще си цитирам “захари, хубаво име за куче” ако не ме лъже паметта.
съжалявам, че така се получи със заглавията в библиотеката, просто така тръгна от първото писане тук.
ако е съквартирант по-добре куче.
мързи ме да пиша. не ми се чете. нищо не ми се прави. тоест нищо ново – и вчера беше така. кграниците, които трябва да прочет остават, сега са просто 60 по-малко. не ми се чете.
сори.

божичко,
ако на 20 сте уморени, къде ви е шанса да доживеете до 30.
при това интересното тепърва предстои ..

МдП-то, предполагам блясъкът ти причинява синдром на сухото око, нооо има оправия - цайси с антирефлексно покритие + капки "Тиърс натурал фрий" и никакъв климатик. Също и гимнастика на окото, вън, счупи хоризонта от зяпане и пак ела. Животът е прекрасен, мамка му! Скивай каква готина тема, експериментална, графити, урбан стайл и сладолед. Не завиждай, а си пробвай перото над пипето и леко вдясно от човката. Ето, уф е перфектна! Браво. Адски ме изкефи. А твоето включване звучи: аз мога ехе, "мога да летя, мога и да спра на ръба", мога и да разджурквам буквичките ей така -> плажен волейбол - влажен пол-ей-бол

Напиши.
Не знам за другите, но аз никъде не ща да блестя...
А и никога няма да напиша всичко.

Кучето- съквартирант много повече е приличало на човек, отколкото някои "венци на природата".

Едгар Мунк. "Викът". Не знам да си е рязал ухото.
Онзи с ухото е друг, рисувал е врани и жита.
Една позната много преживява историите в Биг (и ВИП) Брадър.
Твърди че поведението на един или друг от пресонажите не
може да е предварително зададено.
"Няма да е истинско" - казва.
Иска си любовните драми и самотните майки life.
И в това има някакъв style, само дето не е моя.
И за калта и мръсното под ноктите така - дреме ми за тях,
не съм от тук и съм за малко.

Да, бе, разбира се, че той. Но ми се сливат цветове и затова така...
Скоро показаха как изглежда днес това място, където е рисувана тази издължена, уплашена физиономия.

Аз пък се кефя на тази тема. Всеки, който е тръгнал да опредмети в текст това, което тече вътре в него, е в известен смисъл ексхибиционист. Или сноб, защото занимава другите със себе си, което по някакъв начин може би означава, че смята това вътре в себе си за по-важно от това вътре в другия. Въпрос на интерпретация. На мен ми е л ю б о п и т н о и какво става вътре в другия.
Потокът на съзнанието не е отживелица, когато има съзнание. Когато е само поток, се нарича логорея, пък дори и в писмен вид. Най-хубавото от потока на съзнанието, за което се сещам, е описанието на 2-3 страници на едни праскови на пазара в "Улисис". Към третата страница ужасно отегчена от кръглотата им, твърдотата им, апетитността им зацепих, че това са гърдите на продавачката, макар никъде нямаше и намек за тях.
За да не прозвучи снобарски, признавам си без бой, че съм чела отделни места от романа, но никога целия подред.

Как изглежда наистина?
А къде е рисувана?

Прочутата картина "Викът" на Едвард Мунк накара изкуствоведите да се надвикват. Какво точно прави сюрреалистичното изображение със зинала уста и запушени с ръце уши - крещи или чува оглушителен писък? Преобладаващото мнение е, че самата фигура крещи. Но позата и изражението й дават повод е за другото тълкувание.
"Аз треперя от страх. И чувам нескончаем вик, разнасящ се от природата" - пише Мунк в бележките за картината.
"Бих казал, че изображението просто персонифицира вик от природата" - твърди пред АП експертът по Мунк Мортен Зондаг. "Въпрос на интерпретация" - опонира Гунар Сьоренсен, директор на музея "Мунк" в Осло.
Любопитно е, че фонът на картината изобразява място в Осло, от което днес със сигурност могат да се чуят истински викове: ревове от една разположена наблизо кланица, или писъци, разнасящи се от една клиника за душевноболни наблизо.
По-важното според Сьоренсен е, че Мунк е успял да нарисува някакъв шум и да визуализира страха на човека от модерността. "Има ли значение дали фигурата вика, или чува вик. По-важно е, че тази картина е емблема" - смята той.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

А аз си мисля, че не само модерността или постмодерността или както там ще я нарече еди кой си класифициращ академичен ум, може да накара човек да пищи от страх или да се страхува безмълвно.
Човекът си е страхлив по природа.

Да се страхува безмълвно по-скоро, макар че нещата, които минават в тази графа, както биха я определили академиците, по-скоро създават жужене, и аз не мога да "оглушея", почти нищо различно даже не чувам, гласовете са толкова еднакви..., че...

Странно, ама тази картина я свързвам преди всичко със страха от себе си.
Вероятно защото за първи път я видях на корицата на "Погнусата".
Изобщо никакъв звук не чувам в нея, щото това си е един безмълвен ужас.
Трябва да съм била на не повече от 19...

още от времето на динозаврите нещата са еднакви..
раждане,
плюскане_ебане_оцеляване,
смърт.
но гласовете никак не са еднакви

"... разбирам защо няма любов, защо няма нищо по-дълбоко от описание на един ден, ако е възможно по часове – ухапа ме комар, тази лампа е топла, като дим над пожар, като лъч в баня, като дръж ми шапката. И как, представяш ли си, след десет, 20 или тридесет години, когато аз отворя твоя дневник, блога на Сив, и се опитам да ви различа, няма да успея, защото това писане с мелодията, която те приспива е сякаш събирано от една ръка, от едно лозе, мачкано от едни и същи стъпала, в един и същ дървен леген, а след това виното, което се е получило е било пито толкова дълго, че последната чаша някой е изсипал върху собствения ти гроб. "

удар в диафрагмата!
:)

Е тъй де, ама нали трябва да си го направиш
различно помежду тях. Щото инак да си бяхме седяли при динозаврите,
за кво да се морим с цялата тази еволюция зарад тия три неща?

Все пак е важно дали придаваш стил на реда между раждането и смъртта. Най-малкото дали ти прави кеф или не. Щото ако не ти прави, със сигурност се появяват гласовете.

ам тъй де
тия сладки пиленца с още жълто около човките били уморени.
след това уф уточнява, че видиш ли били уплашени.
е да да ама не.
щото,
не всеки просяк се нуждае от помощ, така както
и не всеки нуждаещ се от помощ е просяк!

Както казва великия магьосник Ринсуинд -
не е страшно ако ти говориш на дърветата, страшно е,
акоет започнат да ти отговарят

Уплашени? Е, не бих го казала чак така... И май не съм казала подобно нещо. Друга е думичката, ама не съм на вълна Зигмунд Бауман, да речем)
Eдна дума страшно ми хареса от това, което е написал Ерих, милост. Ама като не знам кой корефей и в ква друга връзка я е употребявал, ще взема да не я ползвам и аз

О, какви стилни гласове има... веднъж))

Като стана въпрос за стил и динозаври ...
В момент на старческо слабоумие взех, че прочетох всичките книги за Анастасия на Вл.Мегре/ако не се лъжа/
Леко се съмнявам в реалното съществуване на тази жена, но то в Сибир покрай белите мечки и другите бели работи всичко е възможно, така че ..
Чета в оригинал. Мисля, че руския го знам по-добре от руснаците.
Там където не е писал автора е майсторска игра на думи!
Според мен това е разработка на някой от прословутите тайни институти, а само презентацията е на Вл.Мегре.
Тези книги са перфектен пример за

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

О, да! И тази мисъл, която уж била изречена от дядото на госпожата, всъщност не е негова, а е казано, сто на сто, от някой далеч преди него... Езотериката, хора, ако съществуват като Анастасия, астрологията и т. н. ме изпълват със страх, вече наистина. Но ще прегледам, ако ми попадне, в търсене на стил...

Кой е имал стилни гласове?

asl pls
koi kv
kak se kazfa6
etc.

Ами, една С. Плат, да речем, страдаща от дълбока депресия, сигурно ще се сетя поне още петима, чиято депресия или друга диагноза... ги е откроила по някакъв начин, колкото и да е спорно дали пък не е било чист талант без примеси и шумотевици от психически болести. Каквото и да е, е доста по-различно като глас от всички копи-пастери след нея, опитвайки да пишат ала Лазарус без да са го изпитвали никога. И ако правилно съм схванала мисълта ти, де...

Уф предполагам, че можеш да дишаш, така че се занимаваш с езотерика, но не се страхувай от страховете си.
Виж, търсенето на стил е нещо грандиозно, като лястовица на разсъмване, но обикновено се започва от търсенето на ключовете на колата ..

Или от бясно ровичкане за разтворим аспирин на мястото на лястовичката или заради нея, примерно.

Сигурно. Не знам. Вероятно е така. Може и да не е. И се радвам, че не знам.

От дълго време отбелязваме значимостта на прекаленото драматизиране на явленията, предизвикано от масмедиите: обстановката на криза, несигурността в градски и световен мащаб, скандалите катастрофите, сърцераздирателните интервюта и под привидната обективност, новините разчитат на емоциите, на "псевдосъбитието", на сензационното клише, на напрежението. Но много по-малко внимание обръщаме на едно явление, което също е ново и в известен смисъл противоположно, при това присъстващо постоянно в ежедневния живот - всеобщото разпространение на хумора. Все повече рекламата, телевизионните предавания, лозунгите по време на манифестациите, модата приемат хумористичния стил. Комиксите завладяват до такава степен читателите, че продажбите на един вестник от Сан Франциско са спаднали катастрофално поради това, че престанали да публикуват комикса на Шулц "Дребосъчетата". Дори сериозни публикации се оставят да бъдат повлияни от тази атмосфера. Достатъчно е да се прочетат заглавията или малките заглавия в ежедневниците, седмичниците и дори тези на научните и философски статии, за да се уверим в това. Строго университетският стил отстъпва място пред един по-раздвижен тон със закачки и игра на думи. А изкуството, изпреварващо всички останали произведения, отдавна е превърнало хумора в своя съставна част. Невъзможно е наистина да освободиш произведенията от техния хумористичен заряд след Дюшан, антиизкуството, сюрреалистите, театърът на абсурда и др. Но явлението не може да се вмести само в целенасоченото възпроизвеждане на на хумористични елементи, дори когато става дума за масова култура, явлението обхваща неизбежното развитие на всички значения и стойности, от секса до тези, които ни заобикалят, от културата до политиката, при това въпреки волята ни. Постмодернистичното безверие, неонихилизмът, които се проявяват, не са нито атеистични, нито унищожителни, те са свързани с хумора.

това са страница и два реда на книга издадена през 1983

лично аз наистина пиша в лайфстайл списания. от три години всеки месец имам поне по 3-4 статии из някои от изданията. вече до болка са ми омръзнали хватките на това писане. също и иронията, насмешката, въобще всичко останало. органично са ми писнали. нещо като - просто работа. вече по-алтерантивно ми се вижда бялото безучастно говорене или някое друго, затова в почти всичко друго, което пиша съм по-скоро патетичен, сериозен, сантиментален, с по-малко чувство за хумор. и спокойно си правя личната археология, генеалогия и практика и на себе си, и на знанието, което е около мен. казано с четири думи: опитвам се да разбера. и се опитвам да го правя през доста гледни точки. отчасти съм в няколко общности - литературни, журналистически, философски, приятелски, студентски, интернетски, семейни, любовни. във всяка ми е кофти и във всяка ми е добре. всяка е вярна и всяка е грешна. всичко е квантово и всяко редуциране на неговата квантова относителност и органична житейска значимост не е квантов скок и решителен поучителен подарък шамар от порасналото и помъдряло поколение (по-тата са нарочни - нали се мислиш за по), а е по-скоро само упражнение по назидателна осъдителност, пастиш (фредрик джеймсън) и ирония (може и за киркегор да се сетиш, по-тежкарско е). нека всеки да си е в матрицата, която си е избрал. не може да се съди от един текст, че липсва авторефлексивност, нали така. другото е едно такова субективно oмаловажаване, нали разбираш.
колкото за силвия плат - тя е много готина и винаги ще си я харесвам, но на моменти ми звучи много зубърски, а и тя май наистина често била ровила из речниците, докато пишела (не съм сигурен къде го бях чел това). стъкленият похлупак и повече от половината й поезия винаги ще са ми приятно татуирани в читателската памет. за ан секстън какво мислиш? тя е по-хард.

Редактирано от Cив на 20.05.06 10:28.

Разбира се, че не може да се съди по един текст за отсъствие на авторефлексивност, нито пък един текст би трябвало да е достатъчен на читателя, за да реже и къса смело и през просото, да се изкаже последноинстанционно за автора, да го класифицира, подвърже и сложи на рафта. Както си усетил, аз просто отбелязах приликите в писането, без да съм искала да съдя... или пък омаловажа. Както и да е. Иначе харесвам това писане, защото сред всички неща, които ми се виждат в повече, които спокойно мога да прескоча съм откривала страхотни попадения, в едно изречение, в някой израз. А и съм откривала страхотни автори, сред тях пък мога да направя извод и за увлеченията на поколението, ако щеш.
Харесвам Ан Секстън и наистина я намирам за малко "по-хард", "искаш ли уиски?, не искаш... тогава пий от мен", а ти попадал ли си на тази:

Понякога беше вторник

как можеш да съществуваш
когато раят ти е прерязан на две
и бреговете му стоят един срещу друг
като вражески армии
искам да пиша сега
докато мозъкът кърви
тази писалка се равнява на бога
не искам да изчакам да се утаи утайката
не искам да изчакам да се издигна на повърхността
да достигна необходимото разстояние
откъдето се вижда по-ясно
бедствието и неговите останки
ето аз съм нещастна картонена кутия
от която са извадили обувките
и са поставили капака й на място
идва отнякъде някакъв непознат
иска да ми продаде ножове с намаление
аз опипвам щитовидната си жлеза и чувствам
непреодолимо влечение
момиче съвсем момиче беше
онова бяло видение
ектоплазма, която говореше по телефона
после челния удар на деня
когато телефонът изчезваше
с номера и с всичко
и се скриваше в някаква гора
сред червените
като сигнални светлини гъби
действителността ми се разкъса
изпод нея се показа муцуна на кон
самотен бегач без жокей
който продължава своя бяг до края
да бъдеш съвестен
да пренебрегваш дори болката
за да изпълниш задълженията си
понякога беше вторник
понякога беше сряда
тогава се покачваше живакът в термометъра
искаше ми се да сторя нещо перверзно
да изпразня думите си
в нечие мъжко ухо
до оргазъм
но всичко което беше възможно
сега е едно голямо прогорено петно
останало на калъфката
след като си заспала със запалена цигара
ако остана сама
като онази котка чиято кръв изтича
сред дърветата невиждана от никого
ще имам преимуществото на достойно унижение
счупен прозорец върху който някой
е залепил пергамент
ето пуша пуша като луда
преоткрих рисковете си
по-млада съм от върбова клонка
на цветница
виждам истината виждам стъклената ваза
в която водата е пресъхнала
трябва да гримирам
клепачите и скулите
смачканата торба по чието дъно
са останали ивици боя



трябва да се срещна
с някакви възрастни господа
да премина с жаждата си
през тяхното сушаво лято
идват сенките като ризи
чужди на нощта
идват сенките като черни влакове
от двете страни на насипа
млади мъртъвци тяхното чисто безразличие
заличава всяко обещание
сега когато вече няма алтернатива
когато пръстенът е изгубил камъка си
не се обръщам към нито една стихосбирка
не ме изкушава дори
кражбата на някой стих
това е моята гордост
загръщам се с нея
под бетонния стълб
скован и студен
през който течението преминава
без да го докосва
***


1. всяка сутрин огледалото
ми показва друго лице
това съм аз
от другата страна
идва сърната и се отърква о мен
вече нямам листа имам телефон
така може да започне поемата
като кръстосливица като ребус
така в мозъка ти се ражда баобабът

2. "тук и сега
в най-безполезната провинция"
възлите на това въже трябва да се развържат
да го удължим
както разплиташ черна коса
в някоя коледна нощ
вино, тежко като дреха

3. страхът в обувките и ръкавиците
страхът в шкафовете
тялото обесено на закачалката
моят послушен страх
на всеки три квадратчета
играта на дама се топи като захарен памук
бог е създал света
за да не може да постави нищо на място

4. помниш ли стълбището любима
и бръшляна и останалите аксесоари
и телевизора с душа
на изоставено дете
и тишината на озди акведукт
в който се преобличат водите на река йордан
само една кибритена кутия
само една безопасна игла
и си възвърнала куража си

5. постоянно шляпав във врявата
че съм останала там
където маковете и момините сълзи
са свикнали със забравата
както дланта оставя водата
да изтече между пръстите
между мен и гласа ми
бяла пауза

6. някой реагира враждебно
срещу това кубче лед
което се топи на слънцето
изкарах ви от търпение с моето звънене
отправям пожелания за здраве
очаквам провинцията
чираците идваха с калъпите си
подковаваха ме учеха ме да ходя

7.изкачи се на деветия етаж
и чуваш как небето скърца
къде остана моя любов
и не промълвява дума
в скобата в която е задрамал(а)

8. светкавица
ослепителна раната на кучето
което възстановява равновесието ми
думите поглъщат мислите
както аз ям този пъпеш
в пет часа следобед
с напълно ясно съзнание
леноиво преминават дните жълти автобуси
от една спирка към друга
гумите се изтриват и стават гальовни
така настъпва тишината
в един старчески дом
бивша жена кърми бивш лебед
днес удуших една зелена птица

прокажен аскет на някакъв път в Италия
окото ти разрязва буцата сол
колко малко е съкровището на големия изкусител
колко малка молитвата на инстинкта


днес удуших една зелена птица
днес пръстът ми получи бяло петънце
минават дълги месеци с просълзени саламандри

но оставете веднъж завинаги
нощната стража
това е само едно дете което пее

Това е Нора Юга, а последното ми откротие се казва Райчо Ангелов, е там падам..., честно.

ок
мерси за отговора
и аз го харесвам това писане и за тези неща
но повече мерси за поезията
/сори за йерархичното подреждане/
надявам се да се четем и по други поводи :)

за да си опитомиш дракон трябва да си феникс примерно

нямам нужда от име, а и литературни амбиции нямам за най-голямо съжаление бозаво.
и не е нужно за разговор. и без това не мога да разговарям.
вечната игра на превъплащенията.
или идеалният слушател, самият Сфинкс в неглиже или като му ударя един монолог, та се разбягат де що има мравки по земята ...

тц тц тц
колко свеж интелектуален хленч
естествено аз, макар и не на 19, отдавна знам за евтинджоса на подобни небрежно претенциозни откровения

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

евтин съм, всичко е по-скъпо в момента от мен, защото съм безплатен. и това е неприятното. така и така съм на пазара на дир.бг, на който са и всички останали. не че ми пука, че и вие сте безплатни... )))

много неприятно, а?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

аха

глупости

мисля, че е крайно време да се появи литературен кръг "Урбан енд лайфстайл", от когото аз ще се възмутя тутакси. Зверски обичам да се възмущавам. даже мисля, че вече съм възмутен! о, да!

аз съм възмутен по рождение. възмущавах се, когато преди бог знае колко години на някакъв разточително третокласен фолклорен фестивал регистрирах евтините ходачки и преварени кубинки на беснеещите млади самодейци, възмущавам се и сега. възмущавам се от чиклитстващи юноши, номинирани в не една категория на тазгодишните литературни награди на дир.бг. възмущавам се и от толерантността във всичките й форми.
възмутително е да си възмутен. дано поне възмущавайки се, възмутим и други.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

А аз се възмущавам от хора, дето си хвърлят боклука по улиците. Ти възмущаваш ли се от това?

зависи от боклуците
на теб какви боклуци ти бъркат в птичето здраве

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Всякакви, които човек вижда по улиците и до улиците - пластмасови празни бутилки, мазни хартии, използвани презервативи /един такъв видях вчера на централна улица в нашия европейски град/, лъжички от сладолед, найлонови чантички и ред други.

аха, разбирам, окаян ястреб
я ми опиши използвания презерватив

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

абе да ти кажа ревнували са ме от какво ли не, включително кафето и цигарите.
но осъзнах дълбините на вселенското възмущение единствено , когато усетих нещо като ревност към лаптопа ми.
те тва вече не можах да го преживея.
и досега съм възмутен...

Би ли се възмутил, ако никой не се наеме да опише използван презерватив, примерно?

Редактирано от yф на 21.05.06 20:09.

Явно, барон фон lachistein, въпреки преклонната Ви възраст, не сте посветен в херменевтичния секрет на този вид еседристика. Позволете да Ви луминисцирам: за да й се насладите трябва да носите дълга ленена пола с охраво-сив десЕн, придобита от разпродажба на "Пиротска", да пушите "Фемина", купена преди януарското поскъпване, придържайки папируса с крайчеца на пръстите и повдигнал вежди в примирено негодувание към "повсеместната чалгарщина" (трябва често да ползвате този израз). Освен това на литературната Ви перцепция ще спомогне присаждането на изсъхнали цици с неприлично възпалени зърна, умърлушено загледани през редките си мигли в едно отдавна непосещавано междукрачие. Сиреч, за да извлечете някаква наслада от текст като горния трябва да се превъплътите в носталгична лелка.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

бла_бла, имам идейка.
искаш ли да напишеш нещо ей тъй, както ти дойде, без значение колко хинтелигентно би изглеждало то и на кого?
хайде, излез от героичната поза на размахал пръст хинтелектуалец, де.
в една моя отдааааааавнашна тема беше писал - ама как помня, а? - за една баба с едни лукчета. не че ти повярвах тогава, че не е образ, изсмукан от съзнанието ти, с единствената цел за да ми докажеш ама колко ужасно късогледо и морално осъдително е нещо си, примерно пускането на тема за смъртта на папата. нещо повече, дори се съмнявам, че бабата изобщо е съществувала, обаче ето - вживей се за момент и си помисли за нея. и напиши каквото ти дойде.
стига се пъчи, джанъм.
стига с това извинване на ръце и аз-пък-съм-най-умният-от-всички-ви-а-вие-ако-се-държите-човешки,значи-сте-сантиментални-лели.
пука ли ти кой как те оценява? и пука ли ти, че някой можело за момент да си помисли, че не си върхът на сладоледа?
и най-вече стига с тоя конформистко-академичен жаргон на поредната себерефлективна хуманитарна катедра в поредния университет.
животът няма нищо общо с академичните глупости.
никак, ама никак не би трябвало да те радва обстоятелството, че в твоя стил пишат няколко стотици хиляди минали безкритично през съответните катедри и попили местния интелектуалничещ самопревъзнасящ се паркетен мухъл.

вземи се съблечи най-накрая от напрегнатостта да ни се самодокажеш и напиши нещо. каквото и да било, ама от сърце.

хайде :)

разбирам, бла_бла_бла. "носталгична лелка", ясно.
дали заради искрения поглед на хепатитно гримирания заключително многозначителен гезихт или евфемистично имплицираните идеи за ниската проба на лелкините мърша и критическо мислене, но съм готов да се закълна, че си съпричастен на възмущението ми срещу чиклитстващия плебс, което ме трогва до възмущение, а това на моята преклонна възраст е опасно, знаеш

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

уф!!!! :)
ан секстън - запомнила си я. идея си нямаш колко ме зарадва с това :)
от кога си издирвам дъртите преводи на госпожата - да съм ги правила деветнадесетгодишна (колко в тон с темата) - от които е взето това стихотворение. имам далечен спомен, че ти пекох на диск, че ги пращах на разни хора, че кой знае какво. ако изнамеря, ще ти пусна още :)
много е добра, дори моят превод не можа да я направи по-лоша :)
между другото, наскоро злорадствах, четейки преводи на владо трендафилов на плат - моите са си отвсякъде по-гот :)
много се радвам, че се вясна пак тук.

и питаш

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ети ти още едно форумно клише:

нещо напрегната ми се струваш

иначе, новото попе също ме кефи:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"никак, ама никак не би трябвало да те радва обстоятелството, че в твоя стил пишат няколко стотици хиляди минали безкритично..." дъра-бъра...

А в блогстващ стил колко са милионите, които пишат?

е и?

пишещите в блогов стил в блог се държат адекватно на средата.
в архитектурата пренасянето на елементи от един стил в друг се нарича кич.
в речева ситуация, ако не е стилистично средство, целящо постигане на ирония, това се нарича позьорство.
показното самоактуализиране чрез принадлежност към дадена група (вкл. такава, отличаваща се с някакъв ексклузивен дискурс) не показва индивидуалност, а точно обратното - обикновен конформизъм.

още не си се успокоила, това ме натъжава

показното самоактуализиране чрез принадлежност към дадена група (вкл. такава, отличаваща се с някакъв ексклузивен дискурс) не показва индивидуалност, а точно обратното - обикновен конформизъм.


сигурно имаш предвид показно самоидентифициране, щото понятието "самоактуализиране" предполага нещо далче по-цялостно като диапазон дейности и продължителност във времето и трудно може да се използва при характеризиране на каквото и да е виртуално изказване.

и дори да се абстрахираме от това изпъква друга проблемация:

принадлежността на някой към определено място в скАлата "индивидуалност-конформност" (характеристики на конкретно поведение) или
"индивидуализъм-конформизъм" (устойчиви общи характерови диспозиции) се определя от няколко критерия, а не само от принадлежност към група. Нещо повече, всеки принадлежи към група реално, референтно или фантазно и по този начин самото понятие "прин. към гр." се оказва прекалено генерализирано за да е критерий за каквото и да е. Освен това, има разлиен видове и различни степени на принадлежност към дадена група. Някой може да принадлежи към групата на "остроумниците", но не съвсем, напр. да не му се отдава много, но все пак да се старае; докато друг може да не се старае толкова, но да му се получава всеки път от воле. Първия може да пробва да промени нещо в стила си за да улесни по-доброто му приемане в групата, втория без да си мръдне пръста може да бъде засипан с покани от членовете; но първия може да откаже промяната, докато втория, въпреки одобрението, може да промени нещо в себе си. Т.е. очертава се нещо доста по-сложно от двоичната схема, която се опитваш да представиш.

С други думи, следващият път като искаш да кажеш, че Х е конформист, просто кажи, че Х е конформист, каквото и да заначи това

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

съвсем съм си спокойна.
чудя ти се защо ти е нужно да разваляш най-хубавата тема в клуба от поне две години насам, вместо да се включиш в нея.
аре :)

Slow at the track today, my damned life dangling on the hook. I am there every day. I don't see anybody else out there every day except the employees. I probably have some malady. Saroyan lost his ass at the track, Fante at poker, Dostoevsky at the weel. And it's really not a matter of the money unless you run out of it. I had a gambler friend once who said, I don´t care if I win or lose, I just want to gamble." I have more respect for the money. I've had very little of it most of my life. I know what a park bench is, and the landlord's knock. There are only two things wrong with money: too much or too little.

I suppose there's always something out there we want to torment ourselves with. And at the track you get the feel of the other people, the desperate darkness, and how easy they toss it in and quit. The racetrack crowd is the world brought down to size, life grinding against death and losing. Nobody wins finally, we are just seeking a reprieve, a moment out of the glare. (shit, the lighted end of my cigarette just hit one of my fingers as I was musing on this purposelessness. That woke me up, brought me out of this Sartre state!) Hell, we need humor, we need to laugh. I used to laugh more, I used to do everything more, except write. Now, I am writing and writing and writing, the older I get the more I write, dancing with death. Good show. And I think the stuff is all right. One day they'll say, Bukowski is dead," and then I will be truly discovered and hung from stinking bright lampposts. So what? Immortality is the stupid invention of the living. You see what the racetracks does? It makes the lines roll. Lightning and luck. The last bluebird singing. Anything I say sounds fine because I gamble when I write. Too many are too careful. They study, they teach and they fail. Convention strips them of their fire.

I feel better now, up here on this second floor with the Macintosh. My pal.

And Mahler is on the radio, he glides with such ease, taking big chances, one needs that sometimes. Then he sends in the long power rises. Thank you, Mahler, I borrow from you and can never pay you back.

I smoke too much, I drink too much but I can´t write too much, it just keeps coming and I call for more and it arrives and mixes with Mahler. Sometimes I deliberately stop myself. I say, wait a moment, go to sleep or look at your 9 cats or sit with your wife on the couch. You´re either at the track or with the Macintosh. And then I stop, put on the brakes, park the damned thing. Some people have written that my writing has helped them go on. It has helped me too. The writing, the roses, the 9 cats.

There's a small balcony here, the door is open and I can see the lights of the cars on the Harbor Freeway south, they never stop, that roll of lights, on and on. All those people. What are they doing? What are they thinking? We're all going to die, all of us, what a circus! That alone should make us love each other but it doesn´t. We are terrorized and flattened by trivialities, we are eaten up by nothing.

Keep it going, Mahler! You've made this a wonderous night. Don't stop, you son-of-a-bitch! Don't stop!

Чарлс Буковски.

източник:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"името на котката
винаги се ражда на люлка
очите й се люлеят
и молят за 4 букви
но получават
Сенедра

това излюля
в утробата си
котешкият ми език"


честит рожден ден :)

ето ти нещо:


сам
тази нощ
в тази къща
сам с
шест котки
които
без усилие
ми казват
всичко
което
заслужава
да се
знае.

чарлс буковски (преводът е мой).

благодаря.

с най-голямо удоволствие.

регистрирах се.

"Не съществува такъв потребител в нашата база от данни."

Явно клубовете не бачкат като хората. Ще пробвам пак да ти пратя бележка малко по-късно. Ако не се получи, Сив има мой имейл. Предполагам, че няма да има нищо против да ти го даде.

благодаря ти!

ще можеш ли да сложиш/пратиш
ако ги намериш
преводите си на секстън и на плат
много съм любопитен

малко патетично може да прозвучи
но все пак -
честит празник