Здвавей,
не те познавам, не знам кой си или коя си, но ще споделя с теб това, което ми тежи.
Всъщност положението не е толкова зле, но съм на път да полудея.От известно време живея в София, имам си страхотна работа, страхотна не като заплаштане, а като удоволствие, имам си много сладка квартирка, абе това за което много време съм си мечтал, но, както винаги НО, нещо ми липсва, а това от което съм лишен са приятели или по-точно доверието, което носят те.
Приятели обаче имам достатъчно, но като остана сам оставам сам и психически. Приятелите с главно "П" са далеч от мен, тези които са с с мен и в безсънните нощи, и в самотата. Далеч съм, а гордостта не ми позволява да им кажа, че ги обичам, че ми липсват. До рождения ми ден, аз бях безкрайно щастлив с тях, бяхме като едно семейство, нищо не ми липсваше - доверие, любов, разбиране - но за една нощ всичко се промени, всъщност аз се промених, по свое желание, станах студен, но си имах и причина за това. Казах им, че искам да се махна и че нищо и никой няма да ми липсва... и се махнах, далеч.
Не съжалявам, не искам да поглеждам назад, волята ми е силна, но не и да пренебрегна празнотата. Усещам как изпадам в анемия, бавно и сигурно. Започнвам да обръщам все по-малко внимание на нещата около мене и което е по-лошо не обръщам толкова внимание и на самия мен, превръщам се в един робот. Лошо е когато не можеш да споделиш с някой бизък човек, това което те вълнува, това което ти тежи. Това ми липсва.
А иначе не съм сам, но тези с които се смея, тези с които прекарвам дните си са само познати,
доброто приятелство е нещо възвишено, който ме познава знае какво давам от себе си за него.
Та ако си стигнал до тук искам да знаеш, че с това писмо не искам да кажа "Съжали ме!", просто си изливам мъката някъде или поне това, което меже да се каже с думи, останалото си остава в мен.
Но ако все пак...

simeonof@excite.com

Благодаря, че стигна до края ! ЧАО !

Не се притеснявай, пиши си, щом ти олеква. До сега не съм пробвала да пиша тук, когато нещо ми тежи, но често го правя на белия лист и съм сигурна, че помага.А пък все някой ще го прочете, бъди сигурен, а може и полезен съвет да получиш. Въпреки че май всеки носи отговорите в себе си.

Вярно е това, в което вярваш !

Мисля, че доверието идва с времето. Ако от скоро си в София, може би ще трябва да поизчакаш малко. За да се довериш някому, а и той на теб, трябва най-вече да се познавате добре. Да знаете колко струвате като хора един за друг и тогава ще видите дали можете да разчитате на приятелството си. Защото всички онези познати, с които се сблъскваш всеки ден не са нищо повече от фон в твоята картина. Намери цвета, който ще се открои от него. И не бъди апатичен. Усмихвай се. Поддържай се (физически, психически, ако щеш и хигиенично) - хората обичат "хубавите неща". Вгледай се по-добре в познатите си и в ценностната система на всеки един от тях. И запомни: ако ти подхождаш с недоверие и нацупена физиономия, не можеш да очакваш обратното от тях. Все пак, доверието е в нас самите. Ние преценяваме дали да го дадем някому. Ти искаш ли да дадеш своето отново? Струва ми се, че много те боли от загубата на миналото, но ти сам си го пожелал, нали? Незная каква ти е причината, затова ще спра до тук, за да не стрелям на посоки :о).
Чао!