Светлинното тяло / Религия и мистика / Йога

Отишъл веднъж нашия тибетец на гости у Шефа си.

Той специално го бил поканил, когато е в почивка и не разнася пратки със спийди, и по негова преценка, да заповяда у тях.

Тибетецът избрал един неделен следобед. И без туй имал нужда малко да поспре с работата си. Пратките няма да избягат. Срещите с хората напоследък понякога някак си есенно-зимно леко го обърквали. Карали го все повече да се чуди, да се чуди ли, вместо да извлича някаква поука от това. Простодушието му станало очевадно, а пренебрежението му към себе си го правело такъв, сякаш се взема прекалено на сериозно.

Случвало се тук да го ухапе кучето на стопаните, защото не преценявал дължината на синджира, за който е вързано, там, под някоя тераса случайно да си излеят помията върху него. Или пък съседа да му нашари задника с пръчка по неясни за монаха причини, а всъщност само бил спрял колата на спийди баш пред вратника му.

Естествено имало си и прекрасни мигове, които хич не били малко и за пренебрегване.

Вчера сутринта например, на стъклото на служебната му кола се залепила частица от вестник, довяна от силния вятър. На нея в голям жълт квадрат пишело : „Само за тези, които силно обичат!”

Бай дъ уей нощем, когато не му се спяло, а и за да изненада приятно хората, и както смятал, че е готино, ходел и рисувал цветни графити по високите им белосани дувари. На сутринта всичко изглеждало невероятно свежарско за очите на не малък процент хора.

Някой от тях по-ранобудните го потупвал по рамото, друг му се усмихвал сърдечно, трети му изпращал ваучер от пет лева за към точния мобилен оператор. По това време тибетецът се запленявал и от книгите на млад български автор Радослав Гизгинджиев и от едно негово интервю, като тия думи за него останали специални -

„Незабравимите непознати са тези, чиито име не знаеш, но те са променили живота ти. И никой не бива да забравя, че може да носи името на нечие спасение, и винаги може да опита.”

Веднъж, докато привършвал със среднощните си занимания, довършвал стилизираните цветя и смятал да си събира багажа, се появил полицай. За нарушение на реда трябвало да остане двадесет и четири часа в районното. По време на престоя си там, в ума му се мотаела част от стих на Вапцаров –

„… Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек. …”

Поискал си от библиотеката книга с авторитетни анализи на стихотворението, но нито един от прочетените не отговарял на дълбочината на идеята на поета. За жалост.

Случвало се било и преди да започне работа, да стои в най-близкото районно. Тогава още вятър го веел на бял кон и без много да му мисли, или да се съобразява с правилата си тръгвал, когато прецени, че навън има по-неотложни задачи. Много по-съществени от някакъв си престой, на някакви си места, според реда, или щото така трябвало и … ала-бализми.

Влязъл в слънчевия следобед у изящно обзаведения дом на Шефа си.

Обстановката вътре в стаята била невероятно уютна. Подът бил на черни и бели квадрати, чийто брой чудно, защо - бил 64. Таванът огледален. Стените от коприна, нещо, като тапети, в картини с най-интересни символи, втъкани в различните им сюжети. Това различие водело до една цялостна завършеност, което се предавало и на интериора изобщо.

Малката масичка била ниска, без столове. Семпла уж, ама само на пръв поглед. По края имало орнамент, неправилна начупена линия. В четирите ъгъла – легнали осмици. Обозначените посоки – изток, запад, север и юг, по някакъв начин били свързани с елементите основно – Въздух, Земя, Огън и Вода. Имало и други елементи. В средата стояло Слънцето, което било с осем лъча. Тук-там изписани съзвездия и различни небесни обекти.

Нямал много време за оглеждане на всичко наоколо, защото в този момент влязла дъщерята на Шефа, която работела в отдел „ейч ар” в същата фирма, като ръководител. Поднесла кафе в чаши, вместо традиционния чай в традиционните съдове.

Когато надигнал да отпие, кафето изтекло по масичката и дънките му, защото се оказало, че на дъното на чашата имало дупка. Нашият приятел в първия момент ахнал. После се чудил, дали да се издразни, накрая притихнал. Станалото – станало.

„Интересно послание” – си казал.

Първото, което му минало през ум било, че водата, или кафето в случая, заемат формата на мястото, където са.
Второто дошло му на ум било – „… домът е празен, празнотата е форма …”. Или това може би… :

„… Тридесет спици делят главината на колелото;
дупката в центъра ги прави полезни.
Направи съд от глината;
празнината вътре в него го прави полезен.
Избий врати и прозорци в стая;
дупките ги правят полезни.
Ето защо изгодата идва от онова, което го има;
полезността – от онова, което го няма. …”

Но, защо чаша с дупка ?! Защо на него Шефът сервирал кафе в такава чашка ?! Що за Шеф е този човек, който го е назначил във фирмата си на работа ?! Как пък без дупката на дъното на чашата щеше да научи, че има нещо още да научи ?! И какво е то.

Из „Хрониките на нашия-тибетец странник, есенно – зимна сесия”.