Re: В какво намирате щастието? / Религия и мистика / Йога

В какво се състои щастието* за вас?

Желанието за щастие...
Толкова много неща желае човек в объркаността си, че видиш ли, ако бъдат те удовлетворени, самият той, човека, ще постигне удовлетворение, трайно щастие, но при все това същия греши и въпросното не се случва, след което следват нови цели, нови желани неща, с които, при евентуално придобиване, се таи надежда да случи кефа, трайния, но не и т. н., и т. н...

"Сега разбирам, че мисията ми не е завършила... и така аз ще се завърна в Самсара. Знам, че ще се срещнем отново. Може би, когато това стане... ти ще можеш да ми кажеш, кое е по-важно (кое е по-лесно - бел. р.) - да задоволиш хиляда желания, или поне едно - твоето истиннско желание!?" из филмът "Самсара" (2001)

"2. Истината за възникването е:
„Такава е арийската истина за възникването на страданието. Наистина, жаждата предизвиква възобновяване на съществуването, съпровождано от жажда за чувствени удоволствия, търсене на удовлетворение ту в едно, ту в друго, стремеж към удовлетворяване на страстите, стремеж към съществуване или несъществуване.”
Ако страданието има своя причина, то (страданието) е само следствие, а не изконно състояние на нещата. Изводът на Буда е – причината за постоянното възобновяване на циклите на съществуване е жаждата (желанията).

3. Истината за прекратяване на страданието е:
„Пълно безстрастие и прекратяване на желанията, отхвърляне на его-то и освобождаване от него, без привързаност към него.”"

Желанието за прекратяване на желанията... Желанието за Освобождение от желаещия, от Самсара, от смъртта и преходността, от карма, от закона за причината и следствието... от цикличното съществуване, от неведението и слепотата, от безлюбието и егоизма...

Макар в Йога нещата да не са представени със същите думи, в същия стил и подредба, то те са идентични.
Методиките - те също са до голяма степен идентични.
Целта - тя също е еднаква.

Та, в какво, все още, намирате щастие/кеф?

Според Тантра, нещата и подхода е коренно противоположен. Там не се цели човек да се въздържа от желания, чрез практики, чрез философски концептуални изводи и заключения. В Тантра се върви не чрез въздържане, а чрез отдаване на желанието.
Например - ако ти се прави секс, о.к., прави, но го прави в будност, разглеждайки го, и виждайки цялата му сила, и дали той, секса води до трайно, безвъзвратно, окончателно щастие.
Ако искаш да убиеш някого, убий го, но виж това дали те ощастливява окончателно и дали това щастие е подвластно на промените.
Ако искаш да нагрубиш някой, да му се подиграеш - за това важи същото, както и за всяко едно друго желание.
В Тантра има едно единствено условие - да бъде човек бдителен, буден и да разглежда това, което се случва, да го гледа, да го изследва до из основи, в дълбочина.
Тантра не търси отказване от света по будисткия/християнския/мюсулманския/йогиския начин - чрез въздържание. В Тантра се стига до "умората от Самсара" чрез пряк опит и чрез дълбоко разглеждане, в детайли, чрез фактическо навлизане в действието, в опитността, в живота, в ада.

В Йога, в Будизма, в Християнството, Исляма, в..., до голяма степен тръгваш по пътя след страданието, след като си видял/вкусил/усетил нещастието, неудовлетворението. По тези пътеки желанията се разглеждат концептуално, без пряк опит (в повечето случаи), чрез въздържание, рамкирано от определен канон, от определен възглед.

В Юдаизма напремир има две най-важни заповеди. Те, в последствие са преминали/асимилиране в Християнството - т. н. "Царски Закон":
"Матей 22
34 А Фарисеите като чуха че затули на Садукеите устата, събраха се наедно.
35 И от тех един законник, попита го, за да го изкушава, и каза:
36 Учителю! Коя заповед е голяма в закона?
37 А Исус му рече: Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичкото си сърце, с всичката си душа и с всичкия си ум.
38 Тази е първа и голяма заповед.
39 А втора подобна на нея: Да възлюбиш ближният си като себе си.
40 На тези двете заповеди всичкият закон и пророците висят."

Та, това са важните заповеди и концепция/задача за подход по пътя. Други желания в Юдаизма и Християнството са на второ място, в процес на отпадане.
В Юдаизма се казва също за това, че понякога човек няма любов в сърцето и не може да изпълни закона/препоръката - гневи се, раздразнителен е, изпитва омраза към ближните си, към близките си, към хората, та даже към себе си. Затова Юдаизма е дал нещо допълнително, което не се различава от другите учения, от първите две "стъпки" от "осем-степенната Йога" на Патанджали и по-конкретно от Яма и Нияма. Та, Юдаизма учи своите последователи на следното: Ако нямаш Любов в сърцето, ако нямаш от тази Светлина, то поне не навреждай, не причинявай вреда.
Точната заповед е: "Не причинявай вреда на другаря си!"

Много хора биха рекли и бих спекулирали с юдейския/християнския закон, що се касае до това, че същия е отнесен само към ближния човек, към другаря, а не към всички, както е например в Йога, в Будизма..., но това е просто методика на разширението. Явно западния човек, в което число са и българите, е по-коравосърдечен и му е по-трудно да обхване всичко, затова на него се дават по-леки задачи, с които да оттренира сърцето си/ума си. Сърцето му, според препоръката, ако я следва, започва да се разгръща в тесен кръг - първо към другарите, към ближните. То е като съсъд в който постепенно се налива Светлина и от който постепенно се излъчва Светлина, все повече и повече.
Като газеник, като газова лампа, чийто съд и фитил, а от там и пламък, непрекъснато се разширяват.

Но, желанието... нека се върнем на желанието.
Кое, все още ви носи ощастливяване от "този свят"? За кое все още у вас има копнеж?
Копнежи разни.
И сега малко йога/предизвикателство за его-то - можете ли да направите свой искрен и дълбок самоанализ и да проявите смелост да го споделите.
Способни има ли? Има ли Герои?

За да дам отговор, малко ще променя въпроса, тъй като при мен не е до това в какво все още намирам ощастливяване и за кое все още има копнеж - така поставен въпроса изглежда, че има някакъв проблем в желанията и копнежите, но с това просто не съм съгласен, нищо им няма, за мен въпроса е какво ми пречи за ощастливяването, какво ме спира да се чувствам щастлив. Щастие намирам в какво ли не - не съм се скъпил в живеенето, каквото съм искал и доколкото съм имал възможност, съм опитвал и пробвал, минал съм през дивотии, през които, за повечето йоги и будисти, и християни, и даоисти, и т.н. би било немислимо и недопустимо да се докосват, а някои дори да мислят за тях, но не и аз, кой какво мисли за мен и кой с какво ще ме заплашва, божий съд, ад, самсара, прераждания и прочие, за такива неща данък не съм плащал. Така съм стигнал до разбирането, че да се живее щастливо, нека го кажа по-грубо - да се живее угоднически е естествено, всяко бебе е щастливо, дори онова бебе което реве, то реве щастливо, по принцип представата за щастие е да се хилиш, като идиот, но аз казвам, че можеш и да плачеш, да има тъга и пак да си щастлив.

Но въпреки всичко, което съм преживял, винаги съм чувствал, а и все още съм така, че има някаква спирачка, има нещо, което пречи за тоталното приемане на щастието, има нещо, което не достига - чувствам се щастлив, но с едно на ум. Дълги години съм отлагал въпроса да погледна какво е това, което не ми достига, което ми се губи по терена - отдавах се на наслажденията, не обръщах толкова внимание на по-дълбокомислените въпроси, че да не ми разстройват кефа. Но то рано или късно, човек се насища, а и аз съм бил на принципа, удоволствието, заради самото удоволствие - други съображения, като власт, слава, сила, пари и надмощие не съм имал, та така постепенно жаждата за едни или други удоволствия се утоли, не че не ми правят кефа и до ден днешен, но мога и без тях, не ми е проблем.

Та - макар и малко пресилено, ще кажа, че намирам щастие във всичко в този свят, но има нещо, което така и не ми позволява, да съм щастлив нон стоп т.е. твърдейки, че съм щастлив, също така допълвам, че съм и нещастен, в онова, което намирам щастие, в същото намирам и нещастие, така че това моето щастие, е всъщност бедно щастие, макар и толкова да съм се раздавал, то си остава бедняшко, един вид просешко.

Забавното е, че всъщност още от дете знам причината за тази непълнота, тъй като още като малък се срещнах със събитието "смърт" на близки хора - при мен причината се нарича умиране/ смърт. Независимо колко си затваряме очите пред смъртта, в действителност никога не я забравяме напълно. Ако изнесем гробищата извън града, това нищо не променя - смъртта пак ще ни показва своето лице. Всеки ден умира един или друг човек, всеки ден някъде настъпва смъртта и разтърсва самата основа на нашия живот. Където и да се срещнем със събитието смърт, ние винаги осъзнаваме собствената си смърт. Оплаквайки нечия смърт, ние плачем не само за неговата смърт, но и за мисълта за нашата собствена. Нашето страдание, болка и отчаяние е предизвикано не само от чуждата смърт, но и от очевидната възможност за нашата собствена смърт.

А докато сме заобиколени от смъртта, как по дяволите можем да живеем? Невъзможно е да се живее така. Така не можем да разберем какво е животът - неговата радост, неговата красота, неговата благословия. Ако животът е истинен, тогава смъртта не може да бъде истинна, а ако е истинна смъртта, тогава животът няма да бъде нищо повече от сън, лъжа - тогава животът не може да бъде истинен. Двете не могат да съществуват едновременно, а ние се вкопчваме едновременно и в двете. Чувстваме, че сме живи и в същото време чувстваме, че сме мъртви - това, което наричаме живот е другото название на постепенното умиране. Всеки ден виждаме, че някой умира, всеки ден се случва смъртта - изглежда, че смъртта е висша истина, тя е очевидна, прониква в центъра на нашето същество. Да можем да затворим очи, но независимо колко е далеч от нас, тя все остава очевидна. Независимо от това, колко се крием от нея и бягаме, тя не ни заобикаля, не ни пропуща - някъде бях чел "всеки човек дължи смърт". Как може да се изкриви тази истина?

Та така - това е, което ме ограничава в намирането на щастие, в изпитването на щастие, смъртта витае навсякъде около нас. Така, че въпроса при мен, не е в какво намирам щастие, а как да разбера смъртта - всичките страхове, копнежи и желания, винаги се свеждат до смъртта, без да я разберем, без да я осъзнаем, според мен всичко ще си остане половинчато, можем да намерим щастие в едно или друго, но явно смъртта в някой момент, ще ни го отнеме завинаги.

А герой ще стана, евентуално, когато опозная смъртта ..... но може дори и тогава да не стана герой.

п.п. това е първия пост, а след малко втория.