Ошо - Боже мой, господ няма / Религия и мистика / Йога

Да, докато говореше за сменяне на шапките и си мислих точно за проиграване и изгаряне на васаните. Това ми е една от любимите теми :))) Странното е, че не съм срещала много хора да мислят в тая посока. Не знам защо, много е готина. /С което, обаче, не казвам, че само аз те разбирам. Хващала съм поне двама души, от тези които са писали конкретно в тази тема, че по принцип те разбират не по-зле от мен. Вече, че не са толкова приказливи като мен е отделен въпрос./

Та, са, ако не се направи както трябва това с преднамереното проиграване на шапките и си се образуват нови васани, ама то от всичко могат да се образуват нови, като не се прави както трябва, нали така. Така че що да не се натисне садханата и в тая посока, мен това много ме кефи, със самяма двете са бонбон :)))

***
Знаеш ли за какво си мисля тия дни. Едно време като пускахме тука с тебе Рама, имаше един момент от лекциите, който не обсъдихме. По точно, на теб ти направи впечатление пасажа и го коментира, но коментира само това, че йогина може да се изключва от физическа болка, до колкото си спомням това каза. Сега обаче ми е интересно дали можеш да направиш някакъв паралел между йога и тези състояния, които в психопатологията се наричат дереализация и деперсонализация. Ето пак парчето:

'Сега бих искал да ви припомня за синдром, който обсъждахме в моята първа лекция - заблудата на Капграс. И така, пациентът има травма на главата, да кажем от автомобилна катастрофа. Той изглежда напълно нормален в неврологично отношение, неврологично е интактен, но внезапно започва да казва, че майка му е подставено лице. ‘Тя е някоя друга жена, която претендира, че е моята майка’. Защо би се случило такова нещо, особено след травма на главата? Нали помните, че той е напълно нормален във всяко друго отношение.

Ами оказва се, че при този пациент ‘жичката’, която отива от зрителните полета към емоционалната сърцевина на мозъка, лимбичната система и амигдалата, е била прекъсната от инцидента. И той поглежда към майка си и тъй като зрителните полета на мозъка участвуващи в разпознаването на лица не е повредена, той казва: ‘Хей, прилича на майка ми’. Но няма емоция, защото ‘жичката’ отнасяща тази информация в емоционалните центрове е прерязана. И той казва: ‘Ако това е майка ми, как така не изпитвам никакви емоции? Това трябва да е някоя чужда жена. Тя е подставено лице’. Как да проверим това?

Оказва се, че можем да измерим спонтанната емоционална реакция, която някой има при визуален стимул или при всеки стимул, като измерваме степента, в която той се поти. Ако искате вярвайте, ако искате не, ако покажа на някого нещо възбуждащо, емоционално важно, той започва да се поти, за да разпръснете топлината, която ще генерира от усилие, от действие. И аз мога да измеря изпотяването като поставя два електрода върху кожата ви, като измеря промените в съпротивлението на кожата – ако съпротивлението на кожата падне/намалее, това се нарича галваничен кожен отговор. Така всеки път, когато някой от вас гледа маси и столове, няма галваничен кожен отговор, защото не се възбуждате емоционално, ако виждате маса или стол. Ако виждате непознати няма галваничен кожен отговор. Но ако гледате тигри и лъвове и както се оказва, ако гледате майка си, получавате огромен галваничен кожен отговор. Всеки един от вас тук, когато погледне майка си получава огромен галваничен кожен отговор.

Добре, какво се случва при пациента? Опитах това при пациенти. Пациентът гледа столове и маси - нищо не се случва. Също така, когато му покажем на компютъра снимка на майка му галваничен кожен отговор няма. Линията остава плоска, което поддържа нашата идея, че има прекъсване на връзката между зрението и емоцията.

Синдромът на Капграс е достатъчно странен, но ще ви разкажа за едно дори още по странно заболяване. Нарича се синдром на Котар/д/, при който пациентът започва да твърди, че е мъртъв. Аз предполагам, че той прилича на синдрома на Капграс, с изключение на това, че вместо само зрението да е откъснато от емоционалните центрове в мозъка, всички сетива, връзката на всичко е прекъсната от емоционалните центрове. Така че нищо, което вижда в този свят няма смисъл за него, нищо няма емоционална значимост за този човек, без значение дали го вижда, или докосва. Нищо няма емоционално въздействие. Единственият начин, по който пациентът може да интерпретира тази пълна емоционална изоставеност/самота е да каже: ‘О, аз съм умрял, докторе!’. Колкото и странно да ви изглежда, това е единствена интерпретация, която има смисъл за него.

Капграс и Котар/д/ са редки синдроми. Но има и друго заболяване, един вид мини-Котар/д/, който се среща много по-честно в клиничната практика /тези от вас тук, които са психиатри или психолози го познават/. Нарича се дереализация или деперсонализация. Наблюдава се при остра тревожност, паническа атака, депресия и други дисоциативни състояния. Внезапно светът изглежда напълно нереален – приличащ на сън. Или може да се чувствате сякаш сте не реални – ‘Докторе, чувствам се като зомби’. Защо се случва това? Както казах, това е доста често.

Аз мисля, че това включва същите вериги като Капграс и Котар/д/. Всички вие сте чували фразата – прави се на умряла лисица /играе на опосум, прави се на умрял опосум/. Опосумът, когато е преследван от хищник внезапно губи целия си мускулен тонус и се прави на умрял. Защо? Поради това, че всяко движение на опосума ще окуражи хищническото поведение на месоядното, а месоядните хищници избягват умрялата и инфектирана храна. Така се оказва, че да имитира, че е умрял е адаптивна реакция за опосума.

Като следвах водачеството/следата на Мартин Рот, Сиера и Бериос, аз предложих, че дереализацията и деперсонализацията /както и другите дисоциативни състояния/ са пример на правене на умряла лисица/опосум в областта на емоциите. Ще обясня. Това е един еволюционен адаптивен механизъм. Спомнете си историята на Ливингстън нападнат от лъв.

Той видял, че ръката му е разкъсвана, но не почувствал болка или страх. Той се чувствал отделен от всичко, като наблюдател. Същото нещо се случва, между другото, при войници по време на война или понякога при жени, които са изнасилвани. При такива ужасно непоносими обстоятелства, предният сингулар в мозъка, част от фронталните лобове, се активира силно. Това потиска или временно затваря вашата амигдала и другите лимбични емоционални центрове, така става потискане на потенциално инактивиращите емоции като тревожност и страх – временно. Но в същото време, предния сингулар те прави екстремално осъзнат/внимателен и бдителен, така че да можеш да предприемеш подходящо действие.

Разбира се, в случай на непредвидени обстоятелства тази комбинация от изключване на емоциите и свръх-бдителност в едно и също време е полезна, тъй като ви пази далеч от вредата. По добре е да не правите нищо, отколкото да се захванете с някакво неправилно поведение. Но, какво става, ако същия механизъм се пусне случайно от химичен дисбаланс или мозъчно заболяване, когато няма непредвидено обстоятелство. Гледаш света, ти си интензивно внимателен, свръх-бдителен, но си напълно лишен от емоционално отношение, тъй като си изключил лимбичната си система. Има само два начина, по които да интерпретираш тази дилема. Или си казваш – светът не е реален и това се нарича дереализация. Или казваш аз не съм реален, чувствам се празен – и това се нарича деперсонализация.'