Въпроси и размисли за тибетския будизъм / Религия и мистика / Йога

Темата ми е по повод на твърдението на Имаго, че на някакъв Лама не му пукало, че майка му е починала.

(Извинявам се че се намесвам, защото не мога да обяснявам нещата които усещам със синтаксика на учението Йога. Мисля си обаче, че едни пример от моя синтаксис на обяснението на света (този на толтеките, описан от Кастанеда), може да ти помогне да превключиш на друга посока, в смисъл да внесе яснота в твоето описание на нещата с твоите думи.)

Та. В обучението и в учението на толтеките има един термин- виждане. Това е състояние на разширено осъзнаване и възприемане на света не като предмети, а директно като енергия. В Агни йога неговия аналог се нарича "космическо виждане", за другите видове йоги не знам за да направя паралела.
Хората на Знанието (така се наричат от толтеките тези, на които най-общо в будизма се казва "просветлени")- могат на наблюдават света по два начина- като обикновени хора да гледат и като магьосници- да виждат
Предполагам (само), че цитираният от Имаго лама може по свое желание и избор да гледа, или да вижда, и тогава нещата стоят по различен начин за него.

За илюстрация ще ти предложа един откъс от една от книгите на Кастанеда, в която Дон Хуан (Учителят на Кастанеда) и автора разговарят за смъртта, а също и за начина по който виждащите се отнасят към света. (Те го наричат "контролирано безумие")

Може би този откъс ще ти помогне да разбереш как така Ламата няма да изпитва никакви чувства при смъртта на майка си.

****
"— Как един човек на знанието упражнява контролирано безумие, когато опре до смъртта на човек, когото обича? — попитах аз.

Дон Хуан беше изненадан от въпроса ми и ме погледна особено.

— Вземи твоя внук Лусио — казах аз. — Ще бъдат ли твоите действия контролирано безумие в момента на неговата смърт?

— Вземи моя син Еулалио. Това е по-добър пример — спокойно отговори дон Хуан. — Той беше премазан от камъни, докато работеше на строежа на Панамериканското шосе. Моите действия спрямо него в момента на неговата смърт бяха контролирано безумие. Когато слязох до зоната на взрива, той беше почти мъртъв, но тялото му беше толкова силно, че продължаваше да се движи и рита. Застанах пред него и казах на момчета от пътната бригада да не го местят повече. Те се подчиниха и застанаха там, обградили моя син. гледайки обезобразеното му тяло. И аз стоях там, но не гледах.

Аз преместих очите си, така че да видя неговия личен живот — разпадащ се, разширяващ се неконтролируемо извън границите си като облак от кристали, защото това е начинът, по който се смесват и разширяват животът и смъртта. Ето това правих в момента на смъртта на моя син.
Това е всичко, което човек може изобщо да направи и това е контролирано безумие.
Ако го бях гледал, щях да наблюдавам как става неподвижен и щях да усетя плач в себе си. Защото никога вече няма да гледам неговата чудесна фигура да крачи по земята. Вместо това аз видях неговата смърт и нямаше тъга, нямаше чувство. Неговата смърт беше еднаква с всичко друго.

Дон Хуан замълча за миг. Изглеждаше тъжен, но след това се усмихна и ме потупа по главата.

— И така, може да се каже. че когато опре до смъртта на човек, когото обичам, моето контролирано безумие е да преместя очите си.

Помислих за хората, които аз самият обичам, и ме обгърна ужасно потискаща вълна на самосъжаление.

— Късметлия си, дон Хуан — казах аз- — Ти можеш да преместваш очи, докато аз мога само да гледам.

Той намери изявлението ми смешно и се засмя!

— Късметлия, глупости — каза той. — Това е трудна работа."

*************