Малко мъгляво се изказваш:

В отговор на:

---

Може би, защото не смятам, че смисъла на живота е в търсене на просветление, развитие, разширяване на съзнанието и пр. и пр. и т.н. (даже вече не се опитвам да си припомня всички тези имена, с които на Изток се мъчат да прикрият безмислието на съществуването)...

---

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Уморен съм, мързи ме и предлагам да оставим тая приказка за някоя от следващите срещи...

Добър лов на всеки по тези пътеки, Законът сега е със нас!

Така да бъде!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

И така според теб има живота смисъл или не?


Другия въпрос на въпросите освен - Кой съм аз ?
е- Защо съществувам ?

Мислил ли си по този въпрос?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ами... вероятно кагато съм мислил, ти може и да си ходил прав под масата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Мислил съм по този въпрос, но главно в един в малко странен и донякъде стряскащ аспект.

Как бих могъл да се самоубия?

Да се самоунищожа изцяло и завинаги?

Стигнах до извода, че да посегне човек на живота си е твърде неразумно.

Твърде вероятно е да се окаже в много по-лошо положение от преди.

Напълно достатъчно е да унищожа своето "аз".

Тогава си зададох въпроса: а какво всъщност съм аз?

Оказа се, че съм загадка за самия себе си.

Така стигнах до решението за пълен бойкот на съществуването си.

А това означава - да гледам отстрани какво става с мен и не се намесвам. Да не правя избор. Да не поемам отговорност. Повече да не натискам педала на газта на колата си. Да я оставя да върви по инерция докато спре.

И какво се оказа?

Оказа се, че това мое решение напълно съвпада с пътя на Буда, а също на други големи мистични традиции.

Според тях, за нашата вечна природа въпросът "да бъда или да не бъда" изобщо не може дори и да възникне.

Това, което си задава в мен въпроса "да бъда или да не бъда" е моя временна и фалшива самоличност. Това, което наричат "его".

То трябва да умре, за да може моето истинско "аз" напълно да се пробуди.

Но единствения начин да бъде унищожено то, е просто да не му се дава никаква храна - да се съществува постоянно по инерция без цел и без избор.

И сега, и след смъртта.

Който или каквото ме е създало като преходно, отделно его, да си носи изцяло отговорност за всичко, което ще се случи с него - сега и завинаги.

Странно, но мистиците наричат това "пълно отдаване в ръцете на Бога."

Казват, че докато човек напълно съзнателно и доброволно не "увисне на кръста", той не ще може и да възкръсне.

И единственото, което може да ни даде сили да се "самоубием", да "увиснем на кръста", това е страданието.

Докато ние не осъзнаем абсолютната тягостна и мъчителна безсмисленост на своето така наречено условно "съществуване", ние никога няма да решим да скъсаме завинаги с него, за да открием своето безусловно съществуване.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Aлekc на 19.02.08 22:46.

Ами...
Всъщност , сигурно човекът отговорил си на въпроса - Кой съм аз ? ,
би трябвало да знае и отговора на въпроса - Защо съществувам?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Желанието за самоубийство не е ли всъщност копнеж по един истински и щастлив живот? А не истинско желание за самоунищожение? Човек не иска да сложи край на живота си от хубаво (изключвам случаите на хора с психически отклонения, които не разбират какво вършат).

Преди много години една наша съседка се самоуби, оставяйки осем-годишно момченце. Преди около половин година и той сложи край на живота си на 29 години, а броени месеци след това си отиде и баща му (беше болен човекът).
Беше ми много гадно, още повече че ние бяхме следвали заедно философия, макар и в различни курсове, но си имахме приказката.

Много съм търсила обяснение за причините на цялата тази трагична история. Но единственото обяснение до което стигнах за момента е, че животът е адски жесток и безмилостен. И че който си мисли, че е застрахован срещу болести и всякакви други нещастия, дълбоко се се лъже.

Прави ми впечатление още нещо – много често няколко души в едно семейство си отиват бързо един след друг (в рамките на броени месеци, година, две). Не мога да намеря никакво рационално обяснение за това. Дали единият по някакъв начин не взима със себе си другия? Възможно ли е това? Или просто отговаря на максимата, че едно нещастие не идва само.

Адски много ми харесаха разсъжденията ти за „отвъд живота и смъртта”, но за съжаление аз съм твърде далеч от подобно осъзнаване. Не знам какво е нужно за това, едва ли са само практики и самовнушение. Май ми предстои да се лутам още цяла вечност.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Най-често самоубийството е акт на помрачено съзнание.

Известно е, че жените правят много повече опити за самоубийство от мъжете, но по брой на успешно осъществени опити мъжете-самоубийци определено са повече.

Понякога (особено при млади девойки) опита за самоубийствво е чиста поза. Например отива девойка в оживен градски парк и сяда на пейка. След това поглъща неголяма доза от някакви полубезобидни приспивателни... и заспива. Естествено малко след това хората край нея забелязват, че нещо с нея не е наред и викат "Бърза помощ".

И, о радост! Едни след други идват разтревожени родителите, приятелите, гаджетата и т.н. А момичето сияе щастливо от оказаното внимание.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

„Най-често самоубийството е акт на помрачено съзнание. Известно е, че жените правят много повече опити за самоубийство от мъжете, но по брой на успешно осъществени опити мъжете-самоубийци определено са повече.”



Как си обясняваш подобна статистика? Май мъжете наистина са много по-смели пред лицето на смъртта от жените (решават и действат, а не се правят на шутове като жените). Защото освен помрачено съзнание, се изисква и голяма смелост. Определено не мисля, че японците, самоубиващи се в името на честта си, са с помрачено съзнание, напротив с абсолютно ясното съзнание преодоляват страховете си от смъртта, от болката, от неизвестността.

Предполагам знаеш, че японците са на първо място по самоубийство в света (даже преди няколко месеца някакъв министър се самоуби, но вече не си спомням защо). За мен това е някаква ужасяваща крайност, за съжаление залегнала твърде силно в традициите и манталитета им, която идва от родобуването им на всякакви род идеаили като чест, родолюбие и т.н., заради които са готови без дори да се замислят да жертват живота си. От друга страна им се възхищавам за силата и смелостта, които имат. Аз не бих могла да сложа край на живота си, признавам си. Страхувам се от физическата болка, от неизвестността, от евентуално наказание в отвъдното, от евентуално кофти следващо прераждане.


Ислямските атентатори самоубийци хич не искам да ги коментирам, направо ми настръхва косата – по-болни и промити мозъци едва ли има някъде другаде по света.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите