Re: Свободата: без привързаности и обусловености / Религия и мистика / Йога

НЯКОГА, ПРЕДИ МНОГО ГОДИНИ, двама пътешественици, като вървели из джунглата, излезли на една поляна. Мястото било прекрасно - хиляди и хиляди цветя цъфтели там. Единият от тях казал: „Сигурно има някой градинар, който се грижи за тези цветя и обработва това парче земя". Човекът бил вярващ.
Другият не се съгласил и казал: „Не виждам тук никакъв градинар. Не виждам дори и отпечатъци от стъпки. Пък и не виждам смисъл да се прави такава прекрасна градина в тази гъста и дълбока гора Кой ще идва да я наглежда? Никой въобще не минава оттук. Не, тук няма градинар. Цялата градина се е създала случайно."
Те поспорили. Вторият бил невярващ, скептик. Но тъй като нямало начин да се реши кой е прав, те си разпънали палатката и останали да чакат няколко дни. Не се появил никакъв градинар.
Скептикът бил много доволен. Той рекъл: „Виж, няма никакъв градинар. Това вече се доказа."
Но вярващият не бил съгласен: „Градинарят е невидим. Той идва, но ние не можем да го видим; той идва, но ние не можем да чуем стъпките му. Невъзможно е тази градина да няма градинар."
Тогава те направили ограда от бодлива тел около градината. След това пуснали ток по оградата и довели няколко хрътки, които да пазят денонощно. Но никой не влизал. Никой не изпищявал от допира с бодливата тел, а кучетата въобще не лаели.
След седем дни скептикът заявил: „Толкоз! Вече няма никакво съмнение, че няма градинар - било видим или невидим."
Но вярващият не бил убеден. Той казал: „Градинарят е не само невидим, той е и неосезаем. Той няма мирис и е вечно неуловим: не можеш да го хванеш с наелектризирани жици, не можеш да го хванеш с кучета, а очите ни не го виждат. Но той съществува - със сигурност съществува."
Сега скептичният му приятел, вече отчаян, го попитал: „Какво стана с твоето първоначално твърдение? Каква е разликата между един невидим, неосезаем, вечно неуловим Бог или градинар, и такъв, който е просто въображаем или въобще не съществува? Каква е разликата между двамата?"
Когато прочетох тази притча, тя много ми хареса, защото показва как този спор се е водил и продължава да се води навсякъде по Земята. Вярващите не спират да говорят за някакъв невидим Бог, а хората със скептични умове непрекъснато опровергават всяка възможност за съществуването му, като изглежда, че и едните, и другите'са прави. Или пък и едните, и другите грешат. Този спор няма да се разреши.
Цялото това проучване още от самото начало е взело погрешна насока. Проблемът възниква още щом разделиш градинаря от градината - Бог от творението. По такъв начин той никога няма да бъде разрешен.
Градината е достатъчно доказателство за съществуването на градинаря. Но градинарят не е отделен. Той не идва да се грижи за градината: Той е е градината. Той е градината. Той не се грижи за цветята: Той е в цветята; Той е цветята. Не че той е невидим - Той е видим, но Го виждаме като цветя.
Ако имаш някаква идея за Бога, ти няма никога да Го намериш. Самата идея ще се превърне в преграда. Само тези, които нямат никаква идея за Бога, идват при Него или позволяват Бог да дойде при тях. Ако имаш някаква идея, самата идея ще бъде стена, тухлената стена между теб и истината.
Вярващият не е сгрешил, но е поел по погрешен път на аргументация: той разделя градинаря от градината. Градинарят не може да бъде доказан, защото той не съществува. Не съществува градинар отделно от градината.
Затова и неговият скептичен приятел могъл да спори. При това аргументите му са валидни - валидни не по отношение на съществуването на Бог или градина, но спрямо вярващия. Вярващият е избрал погрешен аргумент.
Според мен Бог е тук-сега. Всичко, което виждаш, е Бог. Бог не е нещо отвъдно, Бог е нещо вътрешно. Или пък, ако обичаш парадоксите, можеш да наречеш Бога вътрешното отвъд или отвъдното вътрешно. Но Бог е вътрешно присъщ, Бог е най-вътрешната сърцевина на битието.
Докато не стартираш в правилната посока, ще продължаваш да пропускаш. Никога не вярвай в Бог, който е отделен от Своите творения и от Сътворението. Такъв Бог няма, не може да има. Той е едно с това, Той е вътре в това. Той е това. Веднъж щом го разбереш, ще можеш да течеш свободно, животът ти ще се превърне в молитва.
Това е основното послание на Исус. Ето защо той непрекъснато говори: „Бог е моят Отец." Ето един начин да се каже това, което аз ви говоря.
Между бащата и сина или между майката и детето има някаква приемственост. Бащата продължава да живее в сина; майката продължава в детето. Синът не е нищо друго освен едно продължение на съществуванието на бащата - една протегната ръка, сякаш старото тяло е станало вече неспособно и трябва да изчезне, затова бащата е създал едно ново тяло, в което да живее.
Когато Исус казва: „Бог е моят Отец.", той просто иска да каже „Аз съм Негово продължение; никога не е имало разделение. Той тече в мен: Той тече във всяка моя клетка. Никъде няма отделеност между нас." Това е цялото значение на неговото изказване, само че той е използвал думата Отец, тъй като е говорил на много обикновени, простодушни хора. Той говори на истински хора, не на пластмасови; той не говори на университетска аудитория. Той говори на истински хора - такива, които са живи.
Той използва думата Отец. И това в известен смисъл е прекрасно, тъй като докато религията не стане лична, тя си остава философия. Когато тя стане лична религия, тя се превръща в живот. Религията е нещо, което трябва да се живее, а не такова, върху което да се размишлява. Тя е нещо, което трябва да стане среда за теб; тя трябва да се превърне в едно непрекъснато дихание, непрекъснато туптене на сърцето ти.
Религията е начин да живееш, начин да бъдеш. Тя няма нищо общо с мисленето. Когато Исус казва: „Бог е Отец", той има предвид, че това съществувание не е чуждо, то е дом. Ти можеш да почиваш в него, можеш да се осланяш на него, няма защо да се страхуваш.
Това е едно от най-важните неща, които трябва да бъдат разбрани, защото съвременният човек е толкова уплашен.
Това никога преди не е било така. Никога преди в историята на човечеството човекът не е бил толкова уплашен, колкото е сега.
Всеки ден аз говоря с хората за техните проблеми и почти винаги има страх, дълбоко някъде скрит. Когато те навлязат по-надълбоко в своето същество, другите проблеми накрая изчезват. Остава само един проблем: страхът. Защо съвременният човек е толкова уплашен? Той никога преди не е бил такъв.
Нещо се е случило, нещо като катастрофа. Щом Бог не е повече в съзнанието ти, ще се страхуваш - защото без Бог битието ти става чуждо. Тогава ти не си у дома и сякаш всички са срещу теб.
Ако Бог го няма, тогава битието става враждебно. Не че то наистина е станало враждебно, но ти изглежда такова. На теб ти изглежда, че е враждебно. Обграден си от огромна завист. Ако няма Бог, любовта изчезва; ако няма Бог, чувството, че си у дома, изчезва.
Бог е просто една символична дума. Тя означава просто една позиция: становището, че “Аз съм у дома". Ако Бог е бащата, тогава цялото битие е твой дом. Ти можеш да си спокоен, няма от какво да се страхуваш - всичко е в ръцете на твоя баща.
Религията е лична. Цялото усилие е в това да погледнеш на живота като че ли той е едно семейство. Дървото, колкото и да е далеч, е свързано с теб, то ти е роднина. И скалата също... и океаните също... и луната, и звездите също. Всичко е свързано с всичко останало; ти съществуваш в едно взаимнообвързано семейство.
Ти си част от него - все едно, че битието се опитва да достигне чрез теб донякъде, да достигне един по-висок връх на съзнание. Бог се опитва чрез теб да достигне до едно ново битие, до един нов връх на екстаз, до един нов връх на осъзнаване, до един нов път. Като че ли чрез теб Бог се опитва да постигне някакъв пробив. И по такъв начин ти изведнъж се чувстваш приет.
Не само приет: Бог се опитва да направи нещо чрез теб. Чрез теб се създава историята, чрез теб се съзнава битието. Ти си важен, ти си от огромна важност. Ако те нямаше, за Бог нещо щеше да липсва.
Просто си помисли: без сина бащата нямаше да е баща.
Ако го нямаше сина, не само че за бащата нещо щеше да липсва, но той вече нямаше да е баща. Той ще е празен, пустинен. Синът е осъществяване.
Ти си осъществяването. Но щом забравиш Бога или изоставиш идеята за Бог - както съвременният човек е направил, - изведнъж ще се почувстваш чужд. Изведнъж ще престанеш да се чувстваш вече спокоен. Накъдето и да тръгнеш, ще вървиш като чужденец - между врагове, а не между приятели.
Един мой приятел беше отседнал при мен. Той беше заместник-ректор на университета и голям атеист. На мен винаги са ми харесвали дърветата и аз винаги съм обичал около къщата да има дървета и да са толкова близко, че почти да я докосват и да я покриват. На хората това не им харесваше, защото дърветата могат да съборят къщата, да разрушат основите. Но според мен си струва. Дори и сградата да изчезне, пак е хубаво.
На сутринта той погледна наоколо и рече: „Какво си направил? Ти създаваш тук цяла джунгла. Не знаеш ли, че дърветата са врагове на човека?"
В известен смисъл той е прав, защото дърветата непрестанно се борят с човека, както и той с тях. Всички градове, които познаваме, някога са били гори. Човекът унищожил дърветата, очистил земята, усвоил я. Но ако сега оставиш на мира дърветата, дори и само за двадесет години, те ще се разпрострат и отново ще превземат терена. Те ще разрушат и сградите, и пътищата, и всичко.
Затова той ми каза: „Какво правиш? Дърветата са врагове."
Тогава за първи път чух това. Исторически то е вярно, но екзистенциално е погрешно; научно е вярно, но от религиозна гледна точка е фалшиво.
Според науката целият живот е борба. Всички останали се борят с теб и ти се бориш с всички. „Оцеляване на най-приспособимите" - това значи убийствена, безмилостна конкуренция. Никой не ти е приятел. Дори и тези, които мислиш за приятели, не са ти приятели - според науката.
Ражда се дете. То е сега един нов конкурент в света; още един враг се е появил. То ще диша и ще изразходва много кислород, който иначе би използвал ти. Сега то ще го използва. То има нужда от пространство, има нужда от храна, има нужда от вода и т. н. Сега има още един враг.
Когато умира човек, умира един враг: Ти можеш да празнуваш по тоя случай. Освобождава се кислород, освобождава се храна - един конкурент вече го няма. Научно това е вярно. Попитай Малтус.
Да, вярно е. Но от религиозна гледна точка... според религията светът е едно. Битието е едно семейство - ние съществуваме заедно. Животът е заедност, и тази заедност е Бог. Ако не можеш да почувстваш тази заедност, ще се чувстваш чужд и винаги ще се страхуваш. Според религиозния човек безстрашието се случва спонтанно. Според нерелигиозния страхът е единственият начин за съществуване.
Изразът Бог Отец може да се преведе. Той означава: съществуванието е едно, то е заедност. То е хармония, а не конфликт.
Ние участваме един в друг. Когато някой умре, нещо в мен също умира. Когато се роди дете, нещо в мен също се ражда. Когато на света се появи дете, чрез него животът става по-жив, чрез него животът се усмихва. Когато някой умре, има сълзи. Така трябва да е, защото аз излизам от живота и аз се връщам в живота. Чрез мен животът се опитва да направи нещо.
Всеки е един посланик; всеки е един месия; всеки има някаква съдба, която трябва да се осъществи. А докато не осъществиш съдбата си, ти няма никога да се почувстваш осъществен. Можеш да спечелиш много пари, но чрез това няма да дойде осъществяването. Можеш да имаш много власт, но тя няма да ти донесе осъществяване.
Осъществяване има само когато си изпълнил някаква твоя съдба, която си носил в себе си, която е била кодирана в теб, която е била дълбоко вградена в твоята схема. Докато не станеш това, за което си създаден - докато не постигнеш своята същност, - ти няма да се осъществиш.
Осъществяването е умиротвореност, блаженство, задоволство. Само осъщественото сърце може да се моли, защото само то може да бъде благодарно и да чувства как благодатта, Божият дух, се спуска като гълъб.
Ошо.

Животът е хубав.