В съседната тема Заек сподели как се е избавила от едно незавидно състояние на духа, осъзнавайки че нейния дом е вселената. Бих искал да поразсъждаваме върху това прозрение.
Ти не просто живееш във вселената, в известен смисъл ти СИ вселената. Помисли за това, че на всяка една точка от нея, съответства точка в твоето съзнание (независимо дали е активирана или не). И всичко това почива върху една безкрайна основа от чисто съзнание. Тя е твоето истинско Аз, нещо повече – тя е НАШЕТО истинско Аз (защото, ако няма качества, прикачени към него, как ще кажем, че то е твоето или моето). Това, което ни поднасят сетивата са просто наложени по определен начин формички върху него.
Това е като да правиш сладкиши. Взимаш тестото, отрязваш го по определен начин с куха метална фигурка и го изпичаш. После може да си въобразиш, че той е толкова вкусен заради самата му форма на рибка, маргаритка или каквото и да е там. Но неговата истинска същност е другаде и тя не е възникнала в момента на отрязването. Самото оформяне е просто за да радва децата. Нашият ум е като едно дете, което е намерило линийка с деления, в единия край на която пише “приятно, правилно, високо...”, а на другия край “неприятно, погрешно, ниско...”. И ето че то е изцяло погълнато от нея и започва да мери всичко което му се изпречи, започва да мери безкрайното. Чува една мелодия и слага линийката върху нея. Вижда една картина и я измерва по всички възможни начини... на ширина, на дължина, според наситеност на цвета, според това колко му е харесала и така нататък... но в един момент в него започва да се поражда едно усещане, че колкото и да мериш, винаги остава нещо върху което линийката не можа да бъде сложена и това е точно самият субстрат на нещата. Можеш да прожектираш всичко върху екрана, но не и самия прожекционен апарат. А той е в основата на всеки филм – хубав, лош, трилър, екшън, порно ако щеш...
И ето, че нашето дете решава да прибере линийката в чекмеджето и да потъне в Неизмеримото и Неизразимото.
Това е медитацията.
Това е йога.

Животът е хубав.

Хубаво го каза /поне така показва линийката /
Докато четях за 'меренето', се сетих за филма, който гледах снощи - "Пътеводител на галактическия стопаджия" - там два обекта се носеха стремглаво от Космоса към Земята, т.е падаха - една косатка и една петуния в саксия. За секундите на падане през главата на косатката трескаво преминаха всякакви мисли: Какво става с мен, кой съм аз, каква е целта на моето съществуване, накъде вървя, какви са тези неща около мен, я да ги нарека някак, те хубави ли са или лоши? и тн. ... а през това време звезди и галактики свистяха около нея. И точно докато си задаваше въпроса Какво е онова голямото и синьо нещо, към което се приближавам така бързо, падна и се разби с гръм и трясък.
Петунията пък, докато падаше, с досада си помисли едно-единствено нещо: Не отново!
А другото, за което си спомних, като каза, че винаги остава нещо, което няма как да се измери, е за градината Рьоанджи в Киото, където има 12 камъка, но откъдето и да погледнеш, виждаш само 11, а 1 винаги остава скрит /освен ако не погледнеш отгоре/. Със сигурност има нещо символично в това.
Мерси за сладкишите и приятен ден!

Редактирано от 3aeK на 25.05.05 12:09.

т.е. като махнеме всички мерки и теглилки вълшебният звук достига до нас по следната схема: метроном - метрон = ОМ

ПреМерен оптимист Инч Хай

Чашата е наполовина пълна

Затова е онази история за Буда и стрелата, която ти се е забила.

Животът е хубав.

Когато слънцето остави Америка и застана на полуразрушения речен кей, загледан в източеното към Ню Джърси небе, аз усещам цялата сурова земя, необхватна твърд, протегнала се чак до западния бряг, и си представям пътя, който се разгъва, и всички мечтаещи хора в безкрайната шир, и чувам как в Айова децата плачат, защото в тая земя оставят децата да плачат на воля, и съм уверен, че звездите ще изгреят тази нощ - а знаете ли, че бог е плюшено мече? - че Вечерницата ще надвисне над прерията, ще заблести и ще се стопи в нея тъкмо преди благословената непрогледна нощ да обгърне земята, да почерни реките, да забули върховете и закъта най-далечния бряг, и никой, ама никой не ще знае какво друго те очаква освен безнадеждните дрипи на старостта; тогава си мисля за Дийн Мориарти, мисля си дори за стария Дийн Мориарти, бащата, когото така и не намерихме, мисля си за Дийн Мориарти.

Джек Керуак "По Пътя"

Животът е хубав.

"...и чувам как в Айова децата плачат, защото в тая земя оставят децата да плачат на воля, и съм уверен, че звездите ще изгреят тази нощ - а знаете ли, че бог е плюшено мече..."

Т.е. бог е утеха, ако съм разбрал правилно?

Чашата е наполовина пълна

Всеки който го е почувствал е разбрал правилно.

Животът е хубав.

И все пак, колко прекрасни са формите, нали?
Измеримото и неизмеримото не могат едно без друго. Вярваме в безформеното, тишината и покоя, за да можем да живеем в материя от форми, звуци и действие.

Нещо като: "love is touch, touch is love" – любовта е докосване, докосването е любов. Това май е от Джон Ленън ако не ме лъже паметта.

"Мислейки си за Дийн Мориарти" – спомняйки си за него. Като се замисля споменът за някой скъп и любим човек може да те стопли, дори и той да не е до теб в този момент.

Днес чух, как едно дете казва “Обичам те”. Беше невероятно! Като симфония!

Къде е знака за сълзичка?

Чашата е наполовина пълна

...Слушам ви двамата със Зайко и чак нямам какво да добавя,
само ...

Докога ще я носиш тая чаша?