намасте приятел,

с теб си отиде и чувството на радост и любов.
остана пустота.
и в тази пустота съзрях
нещо невидимо, недоловимо,
което винаги е там, на заден план.
то знае защо е тук.
знае какво иска.
но ето - аз не знам.
всъщност, знам какво не искам.
не искам да играя таз игра обикновена:
аз съм с вас и вие с мен
на на вас, на на мен
днес така, а утре инак.
вчера бях в покой и радост,
днес съм в грижи и терзания...
и кво от това?
едно безкрайно люшкане напред-назад
в илюзии, представи и привидности.
нима си струва нещо от това?
а виж - Онова, което всъщност дошло е тук с едничка цел,
то и досега е било с мен, с повърхностната личност, която другите възприемат
и ще бъде, знам.
но искам да го чувствам безпогрешно, да ме води.
искам то да бъде аз.
гледам в огледалото, за да го видя.
но не се показва. то е без лице.
то просто Е.
е, казват че когато искаш нещо силно,
то ще стане.
вярвам във това.
иначе какъв е смисълът на таз игра?

" Отвред - мъгла.
Долавяш стъпки.
Кой ли е това? "
Исса

Едно хайку специално за теб. И не тъгувай, подозирам, че тоз приятел няма да те изостави лесно

Лия мила, благодаря ти

не тъгувам, не се боя от "изоставяне" или самота.... напротив, едно преживяване води след себе си друго, едно откритие води след себе си друго, и така - нагоре-надолу, докато осъзнаем, че всичко е ЕДНО

Във вселената пречки няма, те са само в човека. Ако отхвърлиш пречките, ще стигнеш до причината. Чуваш ли небесните ангели, те пеят за теб. Един приятел ги чува, той те приветства.

то ние целите сме едни пречки. иначе сигурно нямаше да сме тука

сега вече ги чувам

то нали за да видиш дъга, трябва да изчакаш да премине дъждът

Мила, зависи от дъжда. Когато ръми божествен, благодатен дъждец се появяват няколко дъги, защото любовта на Бог превъзхожда всяка човешка.
Когато очакваме отвън, в нас има облаци и вали в душите ни, слънцето се скрива. Тук сме наистина да се учим да поддържаме ясно вътрешното си небе, защото всичко е в нас. Слънцето ни винаги свети, само да се оставим да ни се покаже и да го гледаме с всичката си любов, която е вложена в нас. Просто го забравяме.

много хубаво казано, оле

наистина забравяме понякога.
за да си спомним после с още по-голяма сила

понякога пък именно липсата, пустотата, сухотата, разочарованието от преходните неща..... провокират разсейването на вътрешните облаци, отпушват очите и ушите, провокират те да видиш дъгата - именно тази, непреходната

Питам се, защо забравяме. Дали, за да можем да играем играта на преходното или да можем да увеличаваме любовта си към необяснимото, което не търпи рамки, ограничения. Тях ги има само в преходното, за да можем да го поместим в мисловните си модели. Тук сме, за да разберем, колкото можем да понесем.

оо, ами това че се сещаме, пак е нещо

играта на преходното може да се играе и когато не сме забравили, значи
едва ли заради това забравяме.

спомних си бях чела, че когато душите се въплъщават на земята, те с
такъв устрем се насочват към нея, че се удрят и всичко забравят.
явно забравянето е нещо като първороден симптом.

видимо връзката ни с преходните неща и техните рамки е твърде силна.

любовта ни към необяснимото и безграничното, самата тя е непресъхващ
извор и не расте, тя Е. по-скоро отслабват връзките ни с преходното,
падат пречките, както каза хуанджи.

а когато не забравяме - това вече си е реализация.

наистина,
Тук сме, за да разберем, колкото можем да понесем (оле)

.............и да преодолеем всички пречки, освобождавайки се от всички рамки.