Здравейте,

Аз се занимавам (скромно) от 1-2 години. Все повече ме занимава следният въпрос, по който бих желал да споделим мнения.

Няма никакво съмнение, че Йога е всеобхватна философия на живота. За мен вече няма съмнение и в това, че тя може да даде на практикуващия много в замяна на неговите усилия.

Ясно е също обаче, че Йога е изградена върху изкуствени физически и психически практики, които поставят доста високи изисквания към необходимите условия за тяхното практикуване. В резултат търсещият сериозен напредък в Йога май няма друг избор, освен да влезе в Системата и да затвори след себе си вратата. Иначе казано, и тук важи принципът "да нямаш други богове освен мен", към който винаги съм хранил, храня и вероятно ще продължа да храня най-неприязнени чувства.

За да не звучи това като 100% дървена философия, бих дал примери. Аз например харесвам планините. Те са много важна част от живота ми. Представете си обаче, какво става, ако тръгна за 5 дни през януари на поход някъде из снеговете? Ясно - 5 дни без асани, без очистителни процедури (то самото ходене е такава, но това е друг въпрос), златните правила за хранене са под съмнение и пр. Авторитетите клатят укоризнено пръст и от своята гледна точка сигурно са прави. Или, да кажем, практиките в концентрация, медитация и пр. Те откъсват съзнанието от света и го насочват навътре. Няма нищо лошо, но това отнема време. МНОГО време, отделено от краткия ни живот. Пък аз не съм никак убеден, че най-ценните неща ще ги намерим вътре в себе си. Да загърбиш целия свят и да се ровиш само из психиката си, като твърдиш, че това е най-ценностното нещо на света, ми се струва голям... как да го кажа... "егоцентризъм" не е вярно, естествено, но... "психоцентризъм" или нещо подобно.

С две думи: Йога дава, Йога взема. Къде е разумната граница на посвещаване? Аз не съм склонен да гледам на живота само от 1 гледна точка. За мен той е чудо и съкровище, в което сме за малко и е глупаво да пропускаме която и да било от многото му разнолики страни. Не вярвам и никога няма да повярвам в задгробен живот, прераждане или други подобни идеи. Вярвам, че не след много дълго от мен ще останат куп гнили кокали, а от съзнанието, "духа" - НИЩО. (Ама съвсем нищо, да.)

Та... всеки сам решава за себе си, естествено, и това е може би най-добрият отговор на въпроса ми, но все пак... Разумно ли е да посветиш 4-5 часа примерно на ден само за практики... това значи ли, че освен йогин вече няма да си нищо друго?

Как мислите вие?

според мен - постановката на въпроса - йога не е само техники, те се основават на някои принципи и закони - съществуването на Прана,
Атман, който живее във всяко същество, др. Това не е религия (въпреки, че по
смисъл се превеждат подобно)

Не е най-важното понякога в какво вярваме. какво Е.
освен - "да нямаш други богове освен мен" - "Аз съм Този, който Съм"
Духът остава след смъртта, йога може да подготви.
теория и практика

степени на иэрастване
1-правя эащото няма какво друго да правя -нищо
2-правя и намирам някаква полэа от това-ученик
3-правя защото ми е дошло вдъхновение эа нещо ново-учител
4-правя поради осъзнаване на същността на нещата-майстор

Здравей...
е, аз не се занимавам с йога, но може да се каже, че правя китайска йога както и да е, не, че ги разбирам, обаче това което казваш за "психоцентризъм" е според мен важно нещо, което е нещо "добро". В йога най ме обърква многообразието на видове йога, и второ, учителите. При мен е ясно - нашият майстор прави неща, които само сме мислили, че са фантастика, и вярваш и правиш, и като ти казва, че това е еди как си а това се прави така и за да можеш да го усетиш, видиш трябва да правиш динамична медитация по няколко часа, го правиш. Мотивацията е голяма. После започваш да се променяш, и все по-малко си задаваш въпроси дали е правилно това което правиш, защото резултатите го показват. Медитацията е един добър начин да усетиш нещата. И аз не знам, не съм разбрал дали съм се прераждал или не, обаче вярвам и си мисля, че ако практикувам достатъчно мога да постигна много, и да не си задавам такива въпроси, защото ще го науча рано или късно от себе си. Проблемът наистина е как да съчетаеш нещата в живота си. Трябва да го постигнеш, иначе какъв е смисълът, освен ако не се отделиш от обществото, но наистина няма нужда. Въпросът е също, какво се опитваш да постигнеш с йога и накъде си се запътил, към какво се стремиш. Трябва да можеш да постигнеш хармония с планината, защото ако не можеш, не струва много твоята йога. Как е възможно да има противоречие между Природата и йога? Търси разрешение на проблема, не може да е така. Мисля, че и фанатизма в което и да е, също не е най-добре. Естествеността по ми допада.

А..., и да се ровиш в психиката си мисля, че не е много правилно. Успокояването на мислите при медитация ако не е цел, то поне е за предпочитане.
Поздрави и дано някой благоволи да напише нещо по въпроса ти.

Здравей! Благодаря ти за това, което пишеш.

Струва ми се, че на хората, склонни да вярват в разни неща, им е по-лесно да се занимават с подобни работи като Йога. Аз обаче не съм от тях. Скептик съм си, не приемам нищо на вяра и освен това съм 100% атеист.

Това, което мен ме обърква в Йога, е преплитането на явно рационални елементи, които можеш да опиташ, "пипнеш" и почувстваш резултата (напр.,асана с цялото и действие върху физиката и емоциите) с явна мистика и то по начин, който ме затруднява да ги разгранича. (В този момент виждам строго клатещи се пръсти с укорните думи - не могат да се разграничат!)
Какво се опитвам да постигна, мога горе-долу добре да обясня: стабилно здраве, издръжливост, контрол върху тялото, емоционална стабилност (не че се имам за нестабилен, но винаги може да се желае още).

Нямам мераци да левитирам или да трупам червени точки за следващото си прераждане просто защото не вярвам в такива идеи (а още по-малко явления).

Заниманията си ги съчетавам доста добре, но все пак ме гложди това, че ако отделям повече време на Йога, ще се радвам на повече от благоприятните и резултати (виждам отново клатещия се пръст с думите, че Йога не е за радост и забавление), а от друга страна, за да го направя, трябва да се лиша от неща, които също са ми скъпи. А пък не съм и никога няма да стана фанатик в каквото и да било. Фанатизмът от какъвто и да вид е едно от най-отвратителните за мен неща.

С планината съм си в хармония, трудно мога да си представя по-голяма. Там се чувствам свойски, у дома си. Вчера се върнах от Рила, изкефих се отвсякъде... Никакво противоречие няма между Природата и Йога, има си хас... Имах предвид, че времето не стига за всичко. Та и сега - имах два дни "отпуска" от Йога. Биенето на пъртина нещо не се съчетава с асаните, така си е... ама иначе си е пранаяма и половина!!! :-)

Ами аз степен 1 някак съм я прескочил (не помня някога да ми е било познато състоянието "няма какво друго да правя"!), бих се "самоопределил" в степен 2 с временни вдъхновения за излитане в степен 3 :-) Само че не бих казал, че виждам в това ("правя, защото ми е дошло вдъхновение эа нещо ново") нещо "учителско". Да имаш вдъхновение за себе си е едно, а да го раздаваш на другите (което прави учителят) е съвсем друго. Пък съм и невеж още за учител. То и знания+опит трябват.

Здравей,

Степента на отдаденост ….

Спомних си една притча (перефразирам по памет): един ученик попитал учителя си: “Учителю, толкова години вече медитирам и следвам духовна дисциплина, но резултатът не е този, който очаквах. Помогни ми да получа реализация”. Учителят го хванал за косите и потопил главата му във вода. Ученикът търпял смирено, но в един момент започнал да се бори, рита и напряга с все сили, за да се освободи. Когато Учителят го пуснал, ученикът разярен се обърнал към него: “Какво правиш с мен Учителю, ти искаше да ме убиеш!”. А Учителят казал – “Когато стремежът ти към реализация придобие силата на стремежа ти за живот, тогава можеш да очакваш някакъв резултат”…

Не зная какво наричаш изкуствени физически и психически практики … За мен лично, практиките се правят от душа и сърце, умственото решение “правя това и това, за да постигна това и това”, няма силата на усърдието, подкрепено от духа. Когато си решил да се занимаваш с йога не просто с ума (просто защото си прочел или чул или видял как еди кой си постигнал това и онова), а с усещането, че това е именно за теб, тогава и тя става част от теб, и не си задаваш въпроси за степента на отдаденост – просто се отдаваш доколкото си способен. Пробваш - не се получава, пробваш отново – получава се малко по-добре … и така, ако трябва сто пъти почваш отначало. Но имаш упорството и вярата, защото това е станало част от теб. И го правиш без насилие, като песен, която се лее в простора – правиш го с лекота и … да не кажа с любов. И ако не се получава или си пропуснал, не се самообвиняваш. И не се впечатляваш от укоряващите погледи или пръсти на някого. Приемаш собственото си несъвършенство на този етап и се отдаваш на стремежа, който чувстваш в себе си. Защото може днес да си пропуснал вечерната медитация, понеже в същото време си стоплил сърцето и си вдъхнал вяра на някой нуждаещ се. А това може да се окаже много “по-ценно” за собственото ти израстване.

Сам знаеш вероятно, че регулярното, но механично “изпълняване на ритуала” едва ли може да се сравни с нерегулярното, но всеотдайно “изпълняване на ритуала”. Спомням си от един филм, как едно дете се молеше на Бог и в края на молитвата си се прекръсти с думите “В името на Отца, и Сина и Светата супа”. Така чуло просто. Но пък със сигурност неговата молитва, изречена от душа, е била чута.

Та мисълта ми е, че когато нещо се прави догматично, то се превръща неусетно в религия. За някои религия е Бог, за други парите, за трети храната, колата … И му се покланят и “отдават” и му служат…

Границата между йога и живота – не виждам такава. Те просто се интегрират взаимно. Йога не е само правенето на асани и медитация в тихото ъгълче сутрин в 5 часа ….

Погледни как цветята се отдават на слънцето. Прави го и ти така, твоето отдаване, без да си задаваш въпроси до каква степен – просто го прави И без да се укоряваш и да слушаш укори.

Не зная доколко съм в тон с твоите мисли, но това ме провокира да напиша …

Нека хармонията с природата се пропива във всички мигове на твоя живот!

Здравей, Лила,
Благодаря ти за отговора.
Не мога да се съглася напълно с теб, че човек може да се отдаде с усърдие на нещо, да му посвети значително време и усилия просто така, “с усещането, че това е именно за теб”. Не вярвам да възразиш, че полагането на цел предшества всички наши съзнателни действия. Нима можеш да се занимаваш с Йога несъзнателно? Човек се отдава на нещо, когато умът му казва, че това е полезно, а чувствата – че е приятно. Тази преценка можеш да я правиш несъзнателно, без да мислиш за нея, но винаги я правиш.
Отдадеността обаче винаги има мяра. Човек обикновено не мисли за нея, а “поставя летвата” някак си на подсъзнателно ниво, съпоставяйки очакваните резултати с очакваните усилия. Съжалявам за доста циничния може би израз, но мисля, че е така. Написах моя въпрос не защото този метод не ми върши работа, а защото ми се прищя да потърся по-рационална оценка... и то понеже в горното “уравнение”: резултати/усилия никак не успявам да оценя членовете – особено откъм страната на резултатите. Имам предвид висшите достижения в Йога според класическите представи. Да вземем твоята притча. Какво разбираш под “реализация”? Как да си представя и оценя това? Авторитетите не казват ли, че не е дадено на “простосмъртните” да оценяват т.нар. реализация, преди да са я изпитали? Ами ето това се получава – да се устремиш към нещо, което не го знаеш точно какво е; за да го направиш, трябва да имаш силна вяра в него, а откъде да дойде тя? Тук за мен е най-тънкият момент. Вяра в някаква степен е нужна за всичко. Много е лесно обаче тази вяра да надскочи разумните граници; оттук до фанатизма, религията и суеверието има само една крачка! Тогава вярата започва сама да възпроизвежда себе си, човек започва да “вижда” това, което силно му се ще да види, въображението замества реалността и истинската радост от реалния живот в реалния свят се заменя с душевен онанизъм, със свят на оживели илюзии, създадени от собственото въображение. Разходи се из разните окултни клубове и ще видиш какво имам предвид.
“...Не си задаваш въпроси за степента на отдаденост – просто се отдаваш доколкото си способен.” – пишеш ти. Това е възможно само ако се отдадеш на едно-единствено нещо. Ако нещата са повече, нужно е... е, компютърджиите му казват времеделение – разпределение на ресурсите между различните "отдадености"... Сигурно ти изглеждам като счетоводител, който плюнчи молива и иска да сметне, на коя сделка колко внимание да отдели, за да максимизира печалбите на фирмата. Ами така е – всички ние трябва да го правим, ако си мислим доброто. Другите варианти са: да се отдадем само на едно нещо (това се нарича фанатизъм) или просто да не се замисляме. Г-да окултистите много се борят да докажат, че мисленето е едва ли не вредно... С хора, разсъждаващи по този начин, имаме малко допирни точки за обсъждане.
Какво наричам “изкуствени практики”? Ами такива, които не са част от естественото ежедневие на човека, от обичайната му дейност. Съгласи се, че господ не е проектирал човека да стои в ширшасана. Това са дейности, извършвани специално с нарочна цел, а не между другото. Йога безспорно има тази особеност – силно изкуствена е. Не че има нещо лошо в това, но отдавайки времето си, винаги съзнаваш, че го отдаваш само на въпросната практика. Ами няма как да практикуваш ширшасана например “между другото” – бъркайки едновременно манджата в тенджерата и четейки книжка, да речем.
Аз не се укорявам за нищо, свързано с Йога, а укорите на другите слабо ме вълнуват. Смея да кажа, че не плащам данък “обществено мнение”. Това обаче не ми пречи да гледам критично на всичко. Безкритичността и разумът според мен са несъвместими неща. Затова и пуснах тази тема.
Желая ти успех във всичко!

Нека пак да напиша нещо. Проблемът ти в голяма степен се състои в мотивацията. Каква е целта на живота ти (твоят)? Когато човек си отговори, оттам ще получи вдъхновението си за каквото и да било.
Според мен няма идеална система и същевременно не е ли всичко съвършенно (божествено)? Да си даваш сметка за някой недостатъци не пречи да продължаваш да го правиш, просто защото например може другите системи да ти се виждат още по-"неидеални".

Честно да ти кажа, не мисля, че животът ми има такъв атрибут - "цел".
Имам желания / мечти / цели (в мн.ч.) / намерения / предпочитания / ...
Животът е твърде хубаво нещо, за да го посветиш на единствена Цел.
Не съм аз този, който ще оценява различните системи и ще им търси недостатъци и несъвършенства. Не се чувствам дорасъл. Търся моите си недостатъци и несъвършенства и се опитвам да преодолея, каквото мога.