Не съм предполагала, че са толкова много. Още по-малко съм предполагала колко зле ще се чувствам след среща с такъв човек.

Веднъж дойде една жена, която така затрепери и взе да заеква, като ме видя, че помислих, че нещо е станало и търси помощ, лекар. Дори взех треперещите й ръцете в своите, за да се успокои малко, и тя се разплака. А то-детето й имало нужда ежемесечно от лекарства, тя останала без работа, заради престоите по болници. В аптеката й давали на вересия, но вересията станала прекалено голяма. Тръгнала да търси каквото и да е за вършене, за да плати. Обикаляла входове, офиси, навсякъде я гонели и обиждали. Очаквала същото и от мен, и като съм взела ръцете й и съм попитала как да помогна, тя рухнала. "Моля ви, ще почистя, не прося, моля ви, детето ми умира." Но, Боже мой, какво да направя...Дадох й всичките пари, които носех в себе си (срам ме е, но бяха само 5 лв), а тя, милата, каза "Е, как да ги взема просто така, толкова ми е неудобно. Ще ви ги върна, ще ви намеря, и ще ви ги върна"...

Искрено се надявах не само аз да съм подала ръка. И да не бях й дала пари, дори само съчувствието й помогна. Поговорих й малко и тя си отиде обнадеждена.
Не беше актриса, беше искрена и чиста, никой не може да изиграе такава драма. Но аз останах емоционално изстискана.

Известно време след този случай се появи една бабетка, с папчица документи, която обясни, че внучката й била анорексичка и й събирала средства. С тон "Хайде, че нямам време, давай парите". Ядосах се на безпардонността, с която нахълта в офиса, прекъсна работата ми и заочаква. А за неин късмет имах всичко на всичко 50 стотинки в портмонето си. Дадох й ги с думите "Нямам повече, как ще се прибера, незнам, защото и билети нямам", а тя "Ее, кой колкото може, толкова...служебни нямате ли?" Трагикомедия бруталикус, аз ще се прибирам пеша, тя служебни пари иска...

И днес следващият (искам да е последният, защо шефовете никога не вземат отношение или ги няма, а, нали те са паралиите) - "За болно дете, пращат ме от Съюза на инвалидите да ни дадете". "М-О-Л-Я?" Пичовете от съюза и договор за дарение написали. И човекът си чака дарението, както са му казали. Наистина с мъка на сърцето му обясних, че аз лично не мога да дарявам нищо, нито мога еднолично да дарявам средства на фирмата и от съюза да ни се обадят, за да поискат, а пък аз тогава ще ги питам с какво право и с кой акъл разкарват човека и тотално се подиграват с болката му.

Не мога да изгоня някой, дошъл да търси помощ, дори нахален като онази бабетка. Просто не мога. Но не мога и да поема болката и мъката на хората. След всяка такава среща си кисна ръцете от лактите на ледена вода и си мия лицето (е, умрех от студ). И пак ми трябва време, за да се съвзема. Заради това пиша и тоз ферман сега. За да споделя, нещо като утеха, че не мога да помогна на нужаещите се (ама не с 5 лв, а както трябва) и не мога да наритам симулантите.

Мога, обаче, да призова всички, които се сблъскват с такива хора, преди да решите, че ви лъжат помислете пак, а дори да смятате, че лъжат - не ги обиждайте. Учтивостта не е милосърдие, но не вреди.
Просещите на улицата са съвсем отделна тема.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Веднъж си стоях на една сладкарница и ядох сладолед.
Някакво малко цигане ми се примоли и аз му дадох някакви.
То започна да иска още - аз му казах, че нямам - а то - това дето го ядеш струва повече и т.н. Имала съм и други такива случаи.
И от тогава - никому - нищо

Ох, и в нашия офис сме се превърнали в благотворително дружество.

Преди обяд дойде жена, която твърдеше, че е бивша учителка и си лекува крака, но нямала пари за лекарства. (Дадох й 1 лев - толкова имах в протмонето дребни)
Вчера дадох 2 лева за болно дете (тук въобще не мога да откажа)

Почти всеки ден давам по 1-2 лева ........

Честно казано ми е и болно и гневно ......

Много е неприятно и някои наистина имам желание да изгоня (лъхащите на алкохол най-вече)

Заляла съм офиса с всевъзможни икони, книжки за оцветяване, брошури .....


С тези на улицата се справям като купувам директно на децата нещо, но никога пари на ръка....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

много подтискащо ми действат

особено като събират пари за болно детенце, струва ми се че от всякъде ме заливат молби за помощ

какви ли не фондации, сдружения и .... и .... и .... минават последните седмици. омръзва ми вече.

като почне да дава човек сякаш се разчува и прииждат на талази и искат, и се молят, и на моменти не издържам и изпъждам някой...

честно си признавам, омръзнало ми е да давам постоянно пари. особено като сме в постоянен недостиг

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

В офиса се влачат постоянно но върха на всичко беше около Коледа когато една възрастна госпожа ми се развика че на всякъде получавала един отговор (казах и че нямам възможност да давам на всички хора които минават - заплатата няма да ми стигне) разкрещя се кой щял да купи лекарства на сина и , че и писнало от такива като мен ... На циганчета не давам от както едно такова мрънкаше че било гладно - дадох му пакет бисквити а то ми казва "дай пари , не ща бисквити" и ги изхвърли на улицата..
Знам че някой хора наистина се нуждаят от помощ но няма как да ги различа за това предпочитам да пращам смс - и за инициативи като "Българската Коледа" например.

Carpe diem

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Аз пък спрях да давам! Правя го само когато сърцето ми подскаже, когато трепне.

Спрях защото видях следоното: На работа съм. Отиваме с колегата да монтираме апаратура в сграда точно срещу Централна поща. Беше около 9,30 сутринта преди доста години. По улицата вървят различни хора. Погледа ми привлече една циганка с малко дете (против расовата дискриминация съм), прилично облечена. Наведе се, остави торба на тротоара и извади от нея един парцал. Облече го, гушна малкото. Седна на ъгъла и започна да подканя. Толкова добре играеше, че ако беше на сцената на Народния театър, публиката щеше да стане на крака и да ръкопляска за БИС. От този момент нататък, спрях да давам. Винаги пред очите ми излиза един артист, достоен за аплодисменти.

Все пак има няколко човека, на които от години давам когато минат покрай мен.

Иначе по офисите - нямам опит. Работя в предприятие с ограничен достъп. Имаме охрана и тя отрязва всичко. Със сигурност е досадно, особено когато станат повече от един на ден.

Живота е хубав, въпреки гадните му номера!!!!

да, пък и е казано "Помогни си сам, за да ти помогне и Господ"

уж все се заричаме да не даваме и пак даваме...и колко хора разказват за нещастията си, даже без да искат пари, ей така, просто сядат до мен и започват

това ме изтощава.....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Тези, които просят по фирмите не са такава драма, като тези, които са по улиците на София. Буквално на всяка крачка някой нещо иска - я пари за хляб, я 1 левче, я пари за мляко (циганка с циганче на ръка)....
Мисля, че някои здравата злоупотребяват с милосърдието на хората. Всичко си има граници! Някои предпочитат да просят, вместо да се огледат за някоя работа (каквато и да е тя)!
Аз съм убедена, че има просяци, които изкарват доста добра дневна "надница". И за какво им е тогава да работят? Давайки пари на такива просяци, ние ги насърчаваме в безделието им!

между другото, ДВЕ ТРЕТИ от този 1 лев, изпращан чрез СМС за благотворителност, отива в джобовете на фирмите-посредници и организатори.

Просията носи почти толкова оборот, колкото и проституцията, колкото и невероятно да звучи.
Аз също давам, но само на малките цигането-с лош късмет са се родили. А веднъж в офиса се хванах здраво на един с едни документи, рецепти, статии от вестници - дъщеря му с ДЦП - иска 3 000 евро. Проверих лекарството - оказа се с преправена цена от 300 евро за две опаковки, той я преправил на 3 000 лв.. Загубих си два дни да въртя на познати в чужбина - да намерим лекарството и да му го доставим, а той измамника лъже на гърба на дъщеря си...сигурно е и разведен и не я е погледнал.