Баща ми навършва 50. Юбиляр. Обадих му се да ме буститя, защото живее на стотици километри далеч от мене. Таман запразняваше. Какво ли е да си на половин век? Не че той се е предал, но със сигурност тази мисъл го навестява понякога. 50 години. Половин век живот. Като се обърнеш назад, единственото смислено нещо, което си оставил след себе си... съм аз. Къща не е построил. Дървета е посадил много, но те повечето изсъхнаха от слани, дъждове или суша през годините на промените. Семейтсво така и не създаде, или поне не такова, което да се връзва с моята дефиниция за семейство. Та значи, оставам му аз. Единственото му дете. Кръв от кръвта му. Плът от плътта му. Парченце грях в реалностите на живота.

Когато детето ти е малко, то е малък проблем. Когато е голямо - то е голям проблем. А какво е, когато родителите ти са "малки големи"? Те какъв по размер проблем са?

За него аз едва ли някога съм била проблем - стараех се да съм примерно дете в малкото време, което прекарвахме заедно през годините. Това "заедно" е условно, естествено. Защото заедно много пъти означаваше само "под един покрив". А не наистина заедно. Отчуждиха ни много неща. Той самият, без да осъзнава, се отдалечи от мен в годините на пубертета. Беше много зает с "други дела". Не че от тях прокопса.

Баща ми стана половинвековник. Значи и аз остарявам с него. ЗА него е късно вече да поправи грешките, да "залепи" счупеното, да намери "правия път". За мен, надявам се, все още не е късно.

Снощи той ми каза: "Порасни вече. Иначе ще изпуснеш влака.".

Това трябваше да ми го каже баща ми... навремето. За да не се налага да ми го казва Любовта и да ме наранява така. Но баща ми беше зает да е "малък голям". Аман от малки големи! Аман!

Аз искам да съм различна. Да съм "голямата малка". За моите деца.

Но нали и пътят към Ада е осеян с добри намерения... Или поне така казват тия, дето никога не са стигали до края на пътя.

Никой не може да избира родителите си. И това, което родителите не могат да ти кажат, обикновено го вършат приятелите. Нямаш ли приятел/ка/, която да ти каже онова, което искаш да чуеш от баща си? Като опит имам предвид, защото някои неща се казват само от родители.

Там е работата, че няма. Тия работи или ти ги дават родителите или животът си ги взима после с лихвата...

родител.Когато го направиш на глас , болката , която нанасяш е огромна.
А какво ли е даси почти на 30 и да се чувстваш самотна - да имаш семейство , дете , съпруг ,майка и брат, и пак да ти е празно или може би не дотам запълнено и комфортно и все нещо да не ти достига.
Чувствам се ужасно , понякога се чувствам като тинейджър и мога да правя щуротии а понякога се чувствам като много стар човешки индивид и се питам.....Не знам. Хващат ме понякога "дивите".

Това че са родители, не ги прави божествени... И ние имаме право да ги "съдим"..

No kakvoto napravish vinagi Typkano se vryshta.