|
Всъщност аз знам как се появих. Собствениците платиха на един художник да нарисува нещо върху дългата стена на заведението. Той беше отнесен човек. Виждаше света по своему, ама наистина по своему и може би заради тишината нея нощ, когато започна, нарисува спокойствието.
Макар, че собствениците не разбираха от изкуство, приеха картината, но започнаха да й викат Петното. Те така и заведението кръстиха – “Петното”.
Тогава, с Петното се появих и аз. В момента, в който стана това аз вече знаех всичко: колко бяхме, какво правехме, как, кога. Не знаех може би само защо правим това, което всеки от нас изпълняваше, но явно така трябваше да е.
...
Доста хора минават покрай мен, но почти никой не ме забелязва. Даже когато ме гледат. Приемат ме за част от петното, а аз не съм. Аз съм си аз. Само едно момиченце ме е видяло досега. Майка му идва тук да си пие кафето и то я чака. Момиченцето не говори. Майка му мисли, че е нямо, но аз веднага разбрах, че то просто не иска да говори, защото няма за какво и с кого. Най-често си тръгват, като майката дръпва детето за ръка и казва “Хайде, какво си зяпнала тая мацаница пак!”.
...
Хората трябва да ходят за да отидат някъде. Някой казват, че много обичали да пътуват, защото така виждали много неща. Това е едно oт нещата, които ние не можем да правим. Просто не е нужно да ходим, за да отидем някъде, понеже... понеже вече сме там, независимо къде сме. Искам да кажа, че независимо къде сме появени ние... всеки един от нас е едновременно навсякъде. А преди да се появим... Преди да се появим пак ни има, но... То е като формулата за привличането на телата например. Не е нужно някой да напише... да “появи” формулата за да започнат телата да се привличат.
Всъщност пак не е точно. Нас ни има винаги, но ние тогава, преди да сме появени, казано с езика на хората “спим”. Не правим нищо, а само ни има. Когато ни появят, ние се “събуждаме”. Тогава пак нищо не правим освен да ни има и да знаем всичко. Активираме се, т.е. правим това за което сме направени когато някой ни погледне. Макар и да не осъзнава, че ни е видял нещата се задействат. Това е малко като надписите, които хората слагат навсякъде. Надписът си седи окачен някъде, но когато човек го види, разбира, че там продават хляб или, че трябва да затваря вратата или други такива. Само дето нас не е нужно да ни е забелязал, защото всичко става на подсъзнателно ниво. Достатъчно е само погледът му да ни срещне и нещата започват. Ние обаче не сме надписи. Надписите са мъртви, а ние не. Ние правим нещата да се случват, макар хората да си мислят, че те са онези, които случват нещата.
...
Ето го момиченцето с майка си идват пак. Идват почти всеки ден. Майка му отново седна на масичката в ъгъла, запали цигара и се вторачи някъде навън през витрината, а то дойде пред Петното и ме загледа. Аз знам защо го прави. То “пътува” така понеже... То вижда чрез мен всичко, което виждам аз, а аз виждам всичко което виждаме всички ние.
Днес то е осмия поред, който ме е погледнал (включително и едно куче) и разбира се е единственото, което ме вижда.
...
Ние се появяваме по различен начин. Аз например се появих случайно. Малко сме такива – случайно появените. Става, когато хората без да знаят... без да съзнават, правейки нещо друго и ни появяват. Може да стане като подреждат разни предмети и се получи някой от нас. Всъщност ние не сме точно определен брой. Можем да сме безкрайно много и всеки да прави съвсем различни неща. Така подредени по един начин разните предмети “раждат” някой нов от нас, който извършва нещо. Разбира се “раждаме се” (появяваме се) само при строго определени условия, пропорции и връзки, не всяко подреждане появява. Художникът, който ме появи изобщо не знаеше, че правейки това съчетание от цветове и хаотични мацвания с четката, ме появява.
Други се появяват… ги появяват нарочно. Винаги е имало хора, които са били наричани ту жреци, ту магьосници, ту шамани. С медитация и езотерични техники те са успявали да се докоснат до по-висши степени на познанието. Някои от тях са смогвали да се досетят или научат, че една точно определена последователност от действия, една точно определена подредба на точно определени предмети, една точно определена форма на даден знак предизвиква нещо. Но и те са успявали да “появят” само отделни от нас. Много рядко са онези, можели да обхванат нещата в по-висока степен.
Понякога се появяваме и от само себе си. Това е просто. Ако се наложи, всички ние, появените, предизвикваме с комбинация помежду си такова стечение на обстоятелствата, че да се появи нужния нов.
...
Аз убивам. Просто такъв какъвто съм “роден”, аз убивам. Всеки осми, който ме погледне, ще умре. Искам да кажа ще умре при точно определени обстоятелства. Това е функцията, която изпълнявам. Програмата се стартира от погледа му. Неговият организъм следва инструкцията, която съм му дал. И никой никога няма да се досети, че аз съм го умрял защото всеки ще умира на различно място и по различно време. Само едно ще е общото: всеки от тях ще умре когато на масата му има отворена кофичка кисело мляко, телевизорът му е включен и под прозореца му мине двойка влюбени. Ще умре. Независимо как и от какво.
...
Хората, които също като нас са живи… не точно като нас, но са живи някак си, често се оплакват от скука. Това е защото не са вечни. Когато си вечен, каквито сме ние това нещо не съществува.
Хората са глупави, но са забавни. Само някои от тях, и то не винаги, разбират нещата. Моята малка “приятелка” (на езика на хората) е от тях. По-право не е и от тях, защото тя винаги разбира нещата. Тя ме познава и знае какво правя. Освен това познава не само мен. Откакто ме видя за пръв път, тя научи за всички нас, дето сме наблизо и честичко ни обикаля. Разговаряме си наум с нея, показваме и всичко, което виждаме и знаем. Само да поиска и...
...
Вече умряха първите няколко осми поред. Умря и онова куче, което ме видя преди момиченцето. Господарят му го доведе още веднъж вечерта за да си вземе цигари и когато ме погледна повторно, то вече беше първия осми поред след детето.
...
Моята малка приятелка не е идвала скоро. Но аз знам къде е. Даже ми е изпратила поздрави, на мен и на останалите наоколо, дето ни познава. Тя е сега при баба си в един друг град, но нали умее да вижда - веднага намерила няколко от нас там. А вчера дори си появила... нарисувала сама един от нас, а друг “родила” от парченцата “Лего”. Умница е тя, знае какви да ни “появява”. Добри, както ни казва на ум.
Тя ме обича. Нищо, че съм такъв... лош на езика на хората. Тя знае, че аз не съм се направил лош сам. Знае също, че и да не се бях родил случайно от онзи художник, пак щеше да ме има и рано или късно някой, някъде, някак щеше да ме появи.
...
Днес пак си поговорихме с нашата приятелка. Баба й я остави у дома и излезе на пазар. Каза й, че има отворена кофичка мляко на масата и сиренки от онези, дето момиченцето много обича за закуска. Пусна й телевизора за да гледа детското предаване и излезе. На входа за малко да се сблъска с момичето на съседите и приятеля й, които се готвеха да заминават някъде с кола. Поздравиха се и после всеки си продължи по пътя.
А през това време момиченцето си “говореше” с нас и “пътуваше” където поиска играейки си с Нарисувания и Сглобения от “Лего”. Умница е тя. Знае вече как да избегне нещата, които не иска да се случват. Нужно е само да ни “вижда” човек, за да се научи. Ама само как ги е “родила” ония двамата... Малка, а вече знае всичко. Като нас. Хитруша... на езика на хората.
|
