Смъртта, приятели, ни дебне...

В този миг, в тази секунда. Докато спите в топлите си легла, смъртта пълзи из кривите пътечки на съзнавието ви и дебне...

И сънувате странен сън. На сутринта ще погледнете в съновника и ще прочетете някоя глупост, но всъщност това е била смъртта, за която мислите дори в сънищата си.

Смъртта е табу. Защото е толкова сладка. Наркотик по-опасен от хероина, предизвикателство по фатално от скок с бънджи след засилка с мотоциклет. Всъщност всички копнеем за нея нали? Жадуваме да проверим със сигурност какво има отвъд тази последна врата. И то скоро, още сега... Не че не ни се живее, напротив. Инстинктът за самосъхранение писва като сирена при най-малката опасност и ние настръхваме готови да браним слабото си тяло със зъби и нокти.
И все пак смъртта ни зове. Смъртта на другите. Смърт. Изпитваме глад за смърт, удоволствие да я наблюдаваме, да мислим за нея свенливо, потайно. Търсим разни поводи - милосърдие, състрадание...

Толкова банална е станала смъртта. Всеки филм, всяка книга. Всъщност наистина е банална, нали всеки човек ще умре? Никой не е безсмъртен /и това е изтъркано до неузнаваемост - мотивът за безсмъртния/. Защо не се интересувате от раждането си? Помните ли какво сте усещали, когато сте се раждали? Болката с която сте излезли от топлата течност, в която блаженно сте съществували 9 месеца и сте попаднали в негостоприемния сух и студен свят? Огънят разкъсващ малките ви дробчета при първото вдишване? Писъкът. Защо не си припомните? А що се отнася до смъртта....

Почувствайте смъртта. Тук и сега. Тя е във вас, не до вас, не зад вас, тя е в нас самите.

Чувствам я, когато се загледам в някоя бездънна пропаст, която ме влече неудържимо към себе си и си мисля - това е като в онзи сън, когато скочих и... И краката ми сякаш омекват и се хвърлям. И политам. Или не го правя. Няма значение в този момент. Все ми е едно дали ще поръчам пържени картофки със сирене или пържени картофки с кетчуп. Точно толкова е важен изборът в тази секунда. Е, има го все още инстинктът за самосъхранение. Иначе щяхме сега да си контактуваме чрез някой некролог...

Чувствам я, когато вдигам щангата от лежанка и си представям как я пускам внезапно и вратът ми се скършва, как болката ме залива и после тялото ми се разтваря в огън и душата ми отлита към забравата. Чувствам я, когато заспивам и виждам в просъница вана с топла вода и един остър нож и как кръвта ми изтича бавно и слабостта от загубата на жизнените течности се смесва с върховно блаженство.

Вълнува ви тази тема, знам. Непрекъснато виждам и чувам плач на самоубийци и разубеждаващи ги думи на препатили, чули и разбрали или на такива, които са били близко до смъртта или на такива, загубили любими хора или на такива, на които не им остава още много или...
"Недей, не си струва". Глупости! Струва си и още как. Стига да знаеш как да я прегърнеш и да изтанцуваш последния си танц, да се насладиш на края си, да полетиш на крилете на смъртта си.

Колко народ е пукясал само и само, за да привлече внимание. Колко народ се е затрил, защото не е можел да издържи повече. Странно. Самоубийството е присъщо единствено на човека сред всички живи същества.

Вълнува ви смъртта нали? Мен пък не ме вълнува. Винаги си е с мен. Границата е толкова тясна, че мога да я премина във всеки момент. Просто ей така. Не защото искам да привлека нечие внимание. Не защото ме боли нетърпимо. Не защото ми е омръзнал живота. Просто защото я разбирам. Обичам я. Докосвам я в мислите си. Защото е красива. Не размазаното тяло, не отпуснатите прерязани ръце, не бездиханния обесен труп, това е грозно /може би/. Красиво е да умреш. Самото умиране е прекрасно. Това е нирвана. Та нали всички мечтаем за нирвана? Ако не успеем да я предизвикаме по друг начин, ако животът ни влачи без да пита, то имаме едно последно средство - смъртта си.

Не знам колко време ми остава. Може още вдругиден като се кача на Витоша някоя пропаст да ме погълне. Може и да пусна утре щангата на врата си. Може и сега полусънен да се заключа в банята с остър нож в ръка. И знам че няма да ме спасят, ако го направя. Защото няма да искам да ме спасят. Защото нямам вериги, които да ме привързват към живота, нямам отговорности и задължения към никого, няма хора, за които да ми пука дали ще тъгуват по мен или не. Мога да си тръгна във всеки един момент. Това е свободата... Тя прави живота толкова интересен. Всяка секунда е последна. Всеки дъх е финален. Всяко чувство, емоция, желание е толкова, толкова живо... Това е смъртта. Това което придава смисъл на живота. Какво толкова я мислите и бистрите смъртта? Почувствайте я! Тук и сега!





Вървя залушан в тъмнината
В шуменето на сенки сиви
Които бягат от зората
а дебнат в нощите красиви

танцувам тихо, скрит сред мрака
потропвам с пръсти уморени
и знам, че нещо там ме чака
душата ми с коса да вземе....

Редактирано от Cивия вятъp на 16.11.01 03:35.

Е, и? Че какво от това.




Не си вярваш - зная го.

Смъртта е нищо. Вярно че нямаш никакви грижи, но и теб те няма. Това е разрешение на проблемите по Сталински: Има човек, има проблем; няма човек - няма проблем. Няма закъде да бързаш, това е единственото сигурно и окончателно нещо на този свят - че ще умреш. В живота има толкова хубави неща, макар че понякога болката или разочарованието те кара да го забравиш. Това са неща, които просто се случват, може би светът не е такъв, какъвто бихме искали да бъде, но той просто е такъв. Но си заслужава въпреки това да се опитаме да бъдем щастливи.

За мен,смъртта е по-простичко нещо.
Преди да се родя,тялото ми е представлявало 5-6кофи дъжд,торба калций и щипка най-различни метали + .Смъртта е връщане на тялото ми в същото.А ,дали съзнанието умира...това е всъщност основният въпрос.

Зъб за з... усмивка,
око за обич

Ти си един щастлив човек, само това мога да ти кажа.

Нищо от това, което си написал не е вярно. Според мен.
Просто есе. Невярно.

какво значи да е вярно?
аз съм се чувствал по точно този начин. и е било вярно за мен.
ти също си се чувствала или ще се чувстваш така някой ден
и ще е вярно и за теб.
универсални истини няма. на пръв поглед противоречиви тези могат да съществуват съвсем резонно на този свят.
законите на логиката са измислени от човека и не винаги съвпадат със законите на вселената.

мога да защитя и съвсем противоположната теза, ако става въпрос за есета. и ще си вярвам не по малко. пак повтарям че няма еднозначни истини. смятам обаче, че това, което съм описал, Е смъртта. противоречието идва от там, че в момента вие всички сте закачени за живота /и това е прекрасно, разбира се!/. когато човек е закачен за живота, смъртта е нещо съвсем друго. аз пък съм се приучил твърде лесно и често да сменям двете състояния. най вероятно защото се опитвам да не съм закачен нито за живота, нито за смъртта.
а някъде другаде...

ако ми кажеш какво според теб е смъртта и ме убедиш, че това не е позиция на човек прегърнал живота, ще се съглася, че горното е глупост

от друга страна, когато писах това се бях постарал да прегърна мисълта за смъртта, за да бъде колкото се може по точно и адекватно. мисля че ако примерно някой който е решил да се самоубива или който тръгва на война го прочете ще ме разбере 100%

Не е вярно и това си е. Не можеш да влезеш в главата на който и да било, който е решил да се гърми или тръгва на война.
Пък и смъртта, леле как мразя патетики, за всеки е нещо различно и каквото и да кажеш ти за нея, няма да съвпада с чуждото.
Апропо, са изписани бая глюпости за тая работа, които са се превърнали вече в шаблони.
Това, че си прегърнал някаква мисъл... Мисъл, забележи, не доказва каквото и да било. Просто есе. Гледна точка.
Така изглежда смъртта, според теб.
Не можеш да се закачен някъде другата по очевидни причини. Можеш да закачиш ума си където си искаш. Това не значи...
Нищо не значи.

раждаме се с болка,живеем с болка,която причиняваме или ни причиняват, даааа но живеем ли живеем.А болката от смъртта или тази,която води до нея не бихме искали да усетим...чудно защо,след като сме свикнали да ни боли.

мисля че доста от тези, които са писали "бая глупости" са ги вярвали и са ги чувствали.
и аз не си падам прекалено по патетиките, на такава вълна съм в момента може би.

хората са съвсем еднакви. не можеш да ме убедиш в противното. всеки обича по един и същ начин, всеки умира по един и същ начин.
чувствата мислите и емоциите са безброй, но са достъпни за ВСЕКИ човек. друг е въпроса дали човек ще иска да мине през целия диапазон от чувства и дали ще може да го направи /най вероятно не/

може и да не мога да влезна все още в главата на някой самоубиец, но пък не е и невъзможно. има хора които го могат. аз пък се стремя към това.
нормално е, когато човек се опитва да се закачи цялостно към нещо друго да започва с ума си, защото това е най достъпната част от нашето АЗ в многото му форми.

пак повтарям, че за голяма част от хората които са близко до смъртта горната позиция е вярната. при останалите преобладава отчаянието, което определено изкривява нещата.

друг въпрос е дали аз съм успял да предам усещането или съм стигнал само до ниво "патетика". като гледам реакциите най вероятно второто. това не ме притеснява. за себе си знам, че наистина съм го чувствал това и че знам/усещам/виждам какво е смъртта.