Случвало ли ви се е да мислите за смъртта? Представяли ли сте си я? Искало ли ви се е поне за малко да умрете? Плаши ли ви тази мисъл? Какво точно си мислите? В какви състояния се намирате тогава?

Аз например си мисля за това понякога. Напоследък малко по-често. Не ми е неприятно, нито страшно. И не мисля, че човек трябва непременно да е отчаян или тъжен, за да си мисли за това. Смъртта е част от живота, бидейки негов естествен завършек.

Това, че този въпрос ме занимава, не означава, че искам да умирам точно сега. Напротив. Но признавам, че ми доставя някаква странна, тъмна наслада...любопитство, което е толкова силно, че прекрачва границата на естествения ужас, който смъртта буди в живите хора. А може би просто не успявам да я разбера напълно...

И не се плашете от въпроса ми - около него не витае депресия или суицидни намерения. Просто интерес. Бих била наистина много благодарна, ако някой сподели с мен своите мисли и преживявания по темата!

Смъртта като състояние на промяна или изчезване (кой както го вижда) ме интересува слабо. И аз като повечето хора се страхувам от болката преди нея. Никой не се е върнал да разкаже как е В смъртта, но съм виждала много близки хора да умират в мъки. Това нито се забравя, нито лично аз успявам да преживея с махване на ръка. Ако си била свидетел на такова нещо, страхът, свързан с думата "смърт" е всъщност страх от болката, от физическото страдание.

За метафизичната част от въпроса не ми се говори. Всеки е възприел някое от съществуващите учения, или си е направил собствен карашик от тях и се справя някак. Интелектуалният продукт не боли. Боли тялото.

за отговора и откровеността, зу...
А вярваш ли, че от човека остава нещо (освен кости) след това?

остава още нещо. Иначе няма логика някои добри хора да се мъчат с нас в настоящия живот.

Единственото, което зная със сигурност за Нея е, че е неизбежна.
А когато те забрави и последният човек, който може да си спомня за теб по някакъв повод - окончателна.

Няма лабиринт, на който да не може да намерим входа...

мислиш ли понякога за нея?
Кога?
И как се чувстваш тогава?

"Смъртта, сама по себе си, е философски въпрос и в нея страх не би могло да има, умирането е нещото, което може да уплаши".

Повече, а и по-добре от това не бих могъл да ти отговоря, Рамщайн, като тук бих се поблазнил да върна топката с Воландовското "Въпросът не е в това, че човешкият живот свършва, а в това, че свършва неочаквано' ...

?

~*~

обикновено ме спохожда изневиделица. Винаги съм в покой, когато се сещам за нея. Това е усещането, че може би правя нещо за последен път...
Дълго време считах, че знам как ще умра. Беше ми страшно, след това свикнах и приех, че се умира не само героично, но и ненадейно, глупаво, без време. Смятам да изчакам, за да видя

Общо взето не ме вълнува. Моля се само това да стане ненадейно, или когато животът съвсем ми е омръзнал
Най-лесно е да умреш.
Най-трудно - до живееш насила - това по ме плаши

Няма лабиринт, на който да не може да намерим входа...

...umna krasvica...poiaviavashta se na vreme...
vremeto - to e striaskashto!
...iznenadite sa s dosta ostrieta, koito niamat obshto...s neia
tva e