Re: За тези,които наистина го обичат! / Фен клубове / Музикални / Висоцки

Обичах много песните на Владимир Висоцки. Пеех ги заедно с него и се опитвах да акомпанирам на китарата. С песните се получаваше, но с китарата просто прибавях по някой и друг акорд /понякога съвсем не на място/. Естествено съучениците ми се подиграваха на избора. Те слушаха АББА, БОНИ-М…А аз –Висоцки. В същност не ми пукаше. Аз го обичах и нищо друго нямаше значение.

Сигурно е било сън. Озовах се в една полутъмна стаичка, стените на която мъждукаха в кафяв замъглен цвят. Чувството беше почти като безтегловност. И сигурно бих се реел свободно, ако не беше огромната тъга, която ме беше затиснала. Усещах присъствието на други хора, и когато очите ми се акомодираха към тъмнокафявата фосфоресценция на стените видях, че около мен има още 5-6 момичета и момчета на моята възраст. Те също бяха безкрайно тъжни. Сякаш бяхме частички от огромен генератор на безсилие и невъзвратимост. Никой не знаеше защо сме толкова тъжни. Никой не говореше. Всеки усещаше чувствата на другия и съчустваше наравно със своята болка и за болката на другия.
В момента, когато тъгата се канеше да смачка нас крехките създания събрани в стаята, изведнъж вратата се отвори и влезе Висоцки. Някак неусетно огромната тежест налегнала сърцата ни се отдръпна и единственото напомнящо за нейното присъствие преди малко, беше все още потискащата тъмнина. Но нещо вече се беше променило.
Висоцки ни погледна последователно в очите, чувствах някаква безгранична доброта и спокойствие в погледа му. След това каза: “Не тъжете. Животът продължава. Ще ви изпея няколко песни за да ви развеселя.” Усмихна се.
Тъмнината отстъпи назад и се оказахме на светла алея с малки бели камъчета опасваща амфитеатрална каменна сцена, около 5-6 метра дълга. Сцената също беше от бял и мек камък. Личаха си следите на времето, което беше загладило ръбовете и тук таме беше отронило по някое и друго парченце. Мястото изглеждаше така, сякаш току що старателно беше почистено. Белия цвят на алеята и сцената, контрастираха изящно на фона на високи около 2 метра храсти, грижливо оформени така, че да ограждат алеята. Очертанията на тази гледка не бяха ясни, а като че ли се разтапяха в нищото. Все едно някой беше изрязал края на картината с назъбена ножица така, че да създава впечатление за безкрайност и величие. Тревата деликатно надничаше над ниския каменен борд ограждащ алеята. Изглеждаше като приятен светлозелен мокет от кадифени нишки.
Висоцки стоеше на сцената. Не беше като паметник. Някак приятелски беше застанал в единя край на полумесеца, все едно не той беше важният там, а ние децата. И запя. Подари ни 5-6 песни, които ни стоплиха душите и вече нямаше и помен от тъгата. Бяхме спокойни и щастливи. Сърцата ни бяха като малки птички радващи се на поредния слънчев ден.

Пътувахме с родителите ми към село. Бяхме някъде към Витиня, когато по радиото съобщиха, че преди 4 дни Висоцки е починал. Същата онази нощ, аз съм сънувал “съня”. Години след това търсих песните, които ни изпя. Не успях да намеря или да чуя нещо, което дори да напомня за изпятото. Помнех текстовете, мелодията…Може би не съм успял да чуя всичко. Но в мен се загнезди едно убеждение. Сякаш той ни беше събрал за да си вземе последно сбогом с нас и ни беше подарил част от песните, за които така и не му стигна времето.

Я ЯК, изстребитель. Мотор мой звенит. Небо моя обитель..