Re: и аз мога:P~ / Религия и мистика / Вампири

Карл въздъхна тежко.
- А какво става с централата? Как я карат там без мен?
- Пълна трагедия! От три века цари абсолютен упадък в най-висшите кръгове на тайничкото ни общество. Арховете са се уплашили жестоко и са се объркали тотално... Страхуват се от пророчеството и си нямат ни най-малка представа какво да правят. Нахвърлили са се като кучета връз кокал на бохемският живот, само дават балове, приеми, пиршества и всякакви забавления, които аристократичните им болни мозъци са могли да родят.... Живеят така, сякаш света няма да го има утре... Направо са се удавили в страх и единственото, с което могат да излекуват ужасените си души е лъжливото, мимолетно въодушевление на светските увеселения.
- Явно доста са оглупели...
- Безподобно. Има само трима-четирима по-мъдри старейшини, които наистина се опитват да се концентрират върху проблема.... ако въобще има проблем.- Микелито се усмихна иронично, загледан в празното пространство пред него- Все още поддържам връзка с тях, но като цяло цeнтралата не е това, което беше.
- Не е вече "Централа"?
- Не е, имено. "Само хайка подплашени зайци, тичащи хаотично из дебрите на човешките удоволствия, без да знаят че в гората от светски радости, в която бродят, се крие вълкът на невежеството, в чиято паст дебне Смърт в Смъртта"
- Удивително! И това ли е от пророчеството?
- Не, това ми го каза моят създател... Като откровение за идните времена. Очудващо наистина, но си пасва с настоящето. Почвам сериозно да се замислям, дали не съм изпуснал най-големия пророк на моето време, без да съм и разбрал дори в чие присъствие съм се намирал...- Испанеца отпи от брендито и стана от пода.
- Вече зазорява, Карл.
- Време беше. Я кажи... имаме ли вампир в Църквата?
- Не. Не можем да се прикрием добре, опасно е.
- Защо? Имаме силни архове?
- Да но, те не могат да се държат като хора, също като теб не могат да консумират нищо, а това е твърде подозрително - светите прасета са твърде лакоми копелета... Обикновен вампир пък, е дори още по-невъзможно, работата на божите наместници е само денем. Затова се държим на дистанция и подкупваме някой и друг кардинал или висш сановник, или пък се сближаваме по по-други начини за да наложим своето. За сега нашите плъхове се справят чудесно, Църквата е добре смазана машина и няма нищо скрито от нашия взор.
Опасявам се обаче, че си се появил в неподходящо време... Връщането ти можеше да бъде триумфално шествие, ако беше подранил с три века... Сега от централата почти няма и следа, а висшите нива на Църквата почват да се усещат, че задкулисни фигури използват по-низшите сановници за свои цели....
- Действително опасни времена.
- Има още по-лошо, стари друже.... Някои от новите вампири, по-младите де, които са на по два три века, също тъсят да сглобят пророческите свитъци, но искат нещо повече от досегашната тирания на старейшините, като че ли е имало таква... Това не е важно, разбира се, нека си мислят младите палета, че може да съществува такъв ред, в който новопосветен да господарува над древен, но това което е наистина неприятно за мен, е че ме бавят с нещасните си малки битки за всеки извоюван от небитието свитък. С таква разпокъсаност и дезорганизация, можем никога да не съберем свитъците навреме за да разберем какво ни очаква и да се подготвим за него.
- Пророчеството е накъсано само по себе си... Помниш ли, че то е писано от различни видове вампири в различни страни и култури на света.
- Да разбира се, както ти казах иберийският и скандинавският свитъци са у нас, сега търсим италийският и още някой ще изскочи скоро... усещам го!
- Така, но те третират едно и също събитие от различни гледни точки.
- Дааа....
- Добре, също така тълкуват събитието по различен начин, всяка култура си има своя визия за бъдещето, някак си... своя концепция за началото, протичането и изхода на даденото събитие...
- Ам... да, има такова нещо, макар да не смея да твърдя, че разбирам имено това напълно. Този факт винаги ме е отчайвал, защото това значи че има повече от два възможни бъдещи изхода от ситуацията, която ще се случи.
- Имено! Туше! - Карл се ухили и тръсна глава, така че дългата му черна коса като грива на ат, изсвистя като шпага във въздуха
Микелито погледна неразбиращо.
- Какво искаш да кажеш, нима това е достойно за утеха?
- Това значи само едно, поне значи това едно с абсолютна сигурност, освен че може да значи и много други неща.
- И какво?!
- Че пророчеството не е сигурно, че то е просто митологичното дърдорене на някакви инфантилни мозъци, или в най-лошия случай - нещастният опит на древни поети да направят недостатъчно достоен за световната история епос, подобен на Махабрахарата или ШахНаме.
- О, пак започваш Карлито... Непоправим си!
- Чуй ме! Разбрах вече, че с добро няма да те откажа от тези древни дрънканици... Макар да може и да има някаква доза истина в тях, страхувам се че не ми е писано да узная!
- Аъъ... Защо?
- Според моите проучвания.. О да, аз също направих някои изследвания на това древно словоблудство навремето, преди да се изгубя в Китай, а и там също и открих почти със сигурност, че това време за което се разказва в това световно вампирско пророчество е чак след още поне два века... Сравних календарите на древните, ползвах нумерологията и астрологията и всичко сочеше, че е твърде рано... А докато стане време.... аз вече може би няма да съм тук, поне не под тази форма...
- А под коя, Карлос? Имаш ли друга?-попита Микелито на свой ред иронично.
- Остави сарказма! Няма вамприска трансформация, през която да не съм минал, опасявам се обаче, че с мен се случват някакви драматични промени, които надхвърлят вампирския опит. От известно време насам, нещо странно се случва с тялото ми... вече дори не съм и... и вампир!
- Как така не си вампир?! Това е невъзможно!
- Може би, но само досега. Вече не мога да пия кръв Микелито.. Не мога! Разбираш ли?! Не мога да пия кръв, не мога да спя ни нощем, ни денем! Не мога да умра по никой естествен за вампирите начин... Разбира се като силен арх, отдавна не ме е страх от слънце или от разни магически дрънкулки, но това е напълно различно! И е много, много страшно, Микелито!
Микелито отвори уста от изненада и пурата му тупна на земята.

Silence!!!

Очевидно гориш от неустоимо желание да усложниш нещата, но сега е мой ред да кажа сюрпрайзззз

:

Винаги най-тъмни са миговете преди зората -тишина, затворена в бездни на умиращи звезди и лунен прах…
В съзнанието му препускаха отдавна изречени думи, разпилени по същия задушаващ испански вятър. Той стоеше неподвижно и присвитите му очи шареха по великолепната бяла хасиенда, където се намираше главната квартирата на Испанския клан . Сякаш нищо не се бе променило, освен че бръшлянът, потъмнял от времето, бе впил ноктите си още по-навътре в стените. Спомни си фонтаните във вътрешния двор, които се превръщаха в сребро от луната, екзотичния аромат на южните цветя, които не смееше да откъсне, свещите… Хармоничното спокойствие разстилащо се над мястото, където никой не смееше да пристъпва, въпреки присъщото на хората самоубийствено любопитство. Искаше да отиде, макар и да не знаеше дали там някой може или изпитва желание да му помогне, дали изобщо бе безопасно да разбират , че той е тук. А може би точно това го привличаше – опасността, към която бе пристъпил още с първата си крачка към това забутано испанско градче.
Музиката и смеха , които се чуваха откъм хасиендата ескалираха с всеки изминал миг, безумно кривящи се фигури се мяркаха зад осветените прозорци. Той изсъска несъзнателно при мисълта, че това което бе чул може да се окаже истина, а именно, че това свято място бе обърнато на вертеп. Тръгна напред и с приближаването неприятното чувство в него нарастваше, но продължи и изкачи трите стъпала към вратата. В същия момент тя се отвори със замах и един вампир с размътен поглед едва не го събори. Изгледа го недоумяващо със зяпнала уста и сякаш се канеше да каже нещо, но той не изчака да чуе, а го отстрани с едно властно движение и влезе вътре.
Въпреки нещата , които бе видял в течение на векове , се почувства почти неподготвен за сцената която го завари вътре. Пияни вампири се кикотеха и се търкаляха по омърсените скъпи килими, покрай мъртви човешки тела. Други бяха заспали в странни пози, с петна от кръв по раздърпаните си дрехи, а трети наблюдаваха всичко това с равна незаинтересованост и отпиваха от бутилките си с тежко испанско вино.
Той отвратено извърна глава и затвори очи. Беше като разпадането на империя, необратимо, грозно и жалко, един ужас, който не може да бъде забравен. Усещаше, че е на границата да си тръгне –тези същества бяха пленени от безнадеждност, на която бяха реагирали неадекватно, по лесния начин, който ги водеше към унищожение. А той не бе дошъл тук да спасява вампирския род, макар че знаеше нещо, което…
Кокалеста ръка се впи в рамото му.
- Хей, кой си ти? Как си позволяваш да влизаш без мое разрешение?
Той се извърна към досадника и го погледна право в очите – наперен млад вампир,който едва ли имаше и век, явно натоварен със непосилната за него задача да пази отвратителното им сборище от натрапници.
- Разрешение?
Разсмя се и решително го бутна обратно на канапето, от където беше станал преди секунди. След това срита един вампир , който се въргаляше в краката му и усети как всички погледи се впиха злобно в него.
- Да искам разрешение от някой от вас, свине безподобни? Само ако можете за миг да се погледнете отстрани, ще предпочетете всички да излезете по обед за да се свършат мъките ви. Великия испански клан, чакащ да се изпълни древното пророчество! Каква неописуема картина – сътворили сте си второкласен бордей в който да се напивате до несвяст, надявайки се в такова състояние да посрещнете края на света. Архове? Кой идиот е избрал да ви направи вампири? Вие сте недостойни за това! Вие успяхте да съсипете едно тайнство, градено с векове! А щеше да дойде ерата на вампирите, помните ли, знаете ли изобщо…Нищо чудно като знам какъв шеф сте си избрали, некадърници нещастни. Точно в момента най-вероятно заговорничи срещу вас. Не мога да повярвам, че сте дотолкова оглупели.
Той млъкна за момент. Сякаш отрезвяли, вампирите следяха екстатичните извивки в гласа на непознатия и не знаеха какво да отговорят - думите му се сипеха като удари и им се искаше да се скрият от тях, но той сякаш ги беше приковал на местата им. Изглеждаше толкова млад с разсипаните около нежното му лице къдри, а гнева в присвитите му очи го озаряваше. Вампирът, когото беше свалил на канапето го гледаше с несвястна омраза и изведнъж скочи срещу него.
В следващия момент настъпи хаос. Посетителят го хвана здраво и прелитайки през стаята , го блъсна с всичка сила в стената, остави го да се свлече долу и се надвеси над него. Останалите вампири се разпищяха, но не смееха да се приближат към двамата в ъгъла, повече от колкото бе достатъчно да следят действието. Непознатият се прилепи до техния пазител и заби зъбите си в шията му, след което започна да пие кръвта му на едри глътки и не престана докато гърчещото се в агония тяло не замря съвсем. След това се изправи, пречупи врата му с едно движение и се обърна към другите. Устните му блестяха от прясната кръв, която се стичаше по изваяната му шия, бледа като пароски мрамор.
Те стояха като вкаменени от дързостта на този , който бе посмял да убие един от тях пред очите им, а не беше възможно да не знае правилата. Недоумението и страха ги подчиняваха все повече и повече с всеки миг, но в настъпилата гробна тишина се извиси строг глас:
- Не ти е за първи път да убиеш вампир без причина, нали , Адриане?
Достолепен вампир премина покрай обърканите си събратя , все едно те не бяха там и застрашително застана на крачка от Адриан, но той дори не трепна.
- Колко приятно да видиш позната физиономия сред тази ненужна паплач! Мислех, че си се махнал от тях, Игнасио.
- Мислиш? А какво те кара да мислиш, че този път няма да те убия на място?
- Защото , дори и Осъден, струвам повече от цялата тази сбирщина тук. Освен това искаш да знаеш защо съм тук и дали не ми известно нещо повече за проклетото ви пророчество.
- Не мога да отрека , че си прав и в двата случая – усмихна се той- Ела...тук не е подходящо място да говорим. А вие – обърна се той към другите – разчистете тази кочина!

Минаха през вътрешния двор и Адриан се спря да измие лицето си във водите на фонтана и вълничките станаха алени. Щеше му се да остане още малко тук, но тръсна глава и настигна Игнасио. Влязоха в стаята му и той заключи след себе си, след което погледна към госта си.
- Подценихме те твърде много тогава, а сега вече е късно. Сега дори нямам желание да изпълня присъдата ти, но това не значи, че други са го изгубили. Тази вечер си създаде много нови врагове, страхливи и подли, а това ги прави още по-опасни. Нима търсиш начин да се самоубиеш?
- Не. Не! Търся нещо съвсем друго и то ме доведе чак дотук, въпреки мълвата за това което ще заваря. Ти не би позволил това никога , аз те познавам. Защо си абдикирал и си оставил всичко да се срути пред очите ти? Мога да си представя болката, която изпитваш, болка отровена от гняв. Не е заради пророчеството, ти знаеш повече от всички и си ми казвал, че е рано. Защо…
- Защото се уморих, Адриане, разбираш ли? Беше време, когато исках да изчезна – знаеш какво значи това, нали? И тогава се появи Микелито с чара си и с пленителните си идеи за пророчеството което ще ни извиси и ще ни направи господари на света. Тогава всички, дори недостойните от нас, направените по погрешка или по време на безмозъчен импулс ще станат могъщи. И те повярваха и се заровиха в стари книжа, търсейки нещо, което повечето от тях нямат достатъчно опит и знания да разберат и затова правят пропуски. Но повярваха, а срещу вяра се противостои трудно, понеже тя не признава доводи. А дори и аз не знам дали някой спи тук.
- Бих могъл да ти кажа – промълви Адриан – Но в момента важното е не кой спи тук, а кой броди. Кой се разхожда и оплита Микелито в амбициите си и манията си за власт. Това знаеш ли?
Игнасио го погледна продължително и се запита дали това , което му хрумна е възможно. Не искаше да признае пред него , че е изгубил много свои способности, включително тази да усеща кога някой Древен наближава. А и останалите рядко му казваха важни неща вече, дори и да знаеха. Микелито го уважаваше, но го смяташе за отживелица със смешни идеали. Ах, тази умора! Нима спасението стоеше пред него в момента – мъдър и силен вампир, излят във крехката форма на деветнадесет годишен младеж. Адриан, Византийчето, Осъденият…Имаше само един Древен, когото той бе готов да преследва навсякъде, с такава страстна безпощадност, същия който го бе довел тук в онази великолепна есен, когато идеалите изглеждаха толкова истински…
- Мислиш, че Карл е тук?
- Не, не мисля. Уверен съм! Мога да го усетя от километри, освен това се досещам какво иска да направи.
- Никога ли няма да се спреш, Адриане? Пространството, времето, огъня, убийствата…Нима си струва всичко това, нима все още го обичаш толкова много?
Адриан не отговори, но устните му потрепнаха и извърна очи.