My stuff / Религия и мистика / Вампири

Вятърът подхваща листата и ги понася във вихрения си танц. В мрака на нощта те изглеждат черни и зловещи, а свирещата въздишка на ледения повей създава усещането, че са живи същества, мятащи се в предсмъртна агония преди да паднат безчувствени на влажната земя. Мъглата от вечерния порой още не се е вдигнала и разстила белите си ръкави сред дърветата, придавайки допълнителна призрачност на пейзажа. Дъхът на гората е влажен и натежал от скорошния дъжд. Всевъзможни звуци изпълват мрака, този път не е тихо, лошо предчувствие е обзело всички живи и не дотам живи обитатели на планината. Снежна пелена все още покрива по-високите й склонове... Досами най-отдалеченият й връх се движи силует. Силно издължен, сив и безформен, се прокрадва в мрака надолу към гората, където вятърът свисти из клоните на дърветата сякаш, за да ги предупреди за идването на нещо зло и непознато, но несъмнено опасно.
Съществото навлиза сред извисяващите се стволове и след него тревите се слягат, вятърът застива и листата обхванати от него падат неестествено праволинейно на земята. Сянката сее смърт навсякъде. Откъдето мине птиците издават пронизителен Последен крясък, след което се възцарява тишина. Мрачна и тежка, зловеща тишина, която се разпространява и напред, където тази подвижна смърт не е още минала...

Младата жена се сепна в съня си. Студена пот обливаше челото й на дребни капчици. Очите й се отвориха широко и просветнаха в мрака обляни от сълзите. Тя пак го бе сънувала. Имаше нужда да излезе, да се поразсее докато успее да забрави, да се успокои та да може пак да заспи. И така тя отвори вратата на къщичката си и тръгна боса по мократа трева в безлунната облачна нощ. Мъглата й пречеше да вижда къде стъпва, но това нямаше значение, защото тя вече познаваше това място като на длан. Знаеше местоположението на всяко едно дърво, на всеки един камък. Вървеше бавно, но уверено и вдишваше дълбоко от прохладния свеж...хм, защо въздухът бе тъй натежал? Обикновено бързо след дъжда задушливите водни пари изчезваха и особено със спускането на мрака. И тя го усети, тази нощ имаше нещо странно, нещо различно, но все още неопределено... Внезапно се спъна в нещо твърдо и студено, загуби равновесие и падна върху някаква скала. Усещаше влажният хлад на измития от дъжда камък, а болката в палеца на крака й се опитваше да замъгли съзнанието й, но не успя чак дотам, че да не осъзнае, че тази скала вчерашната нощ не бе тук. Наистина прекалено странно, бе готова да се закълне, че същата тази скала съществуваше на няколко километра оттам. Нима бе вървяла толкова много или мъглата бе успяла да я обърка и бе направила смайващ завой из гората та се бе залутала чак дотук?... Тя избягваше това място. Почти никога не идваше тук. Особено нощем. Носеше се мълва, че тук често изчезват заблудили се сред дърветата хора от близкото село. Трябваше да се махне оттам. Бързо...

Поглед над гората... Дърветата почти не се виждаха от покриващата ги мъгла. Тя се стелеше в прекалено правилна спирала над чернеещите се, леко поклащани от вятъра корони. Над бялата рехава пелена се носеха в среднощния си танц няколко изгубени миналогодишни черни листа. Горе тишината бе пълна. На небето дори се виждаха купища ярко светещи звезди, макар и доста неясно заради непрекъснато извиващите се облаци. Луната я нямаше тази вечер. Вероятно се криеше зад някой по-плътен и тъмен воал от сгъстен въздух. Центърът на спиралата на мъглата се движеше бавно и устремено от началото на гората откъм планинските склонове през центъра й към края близо до сгушеното сред обраслите хълмове селце...

Тя усети как ходилата й започват да измръзват. Тревичките покрай тях се покриха със скреж. Сякаш нещо леденостуден мина през тялото й. После още веднъж. Тя извика. Страшна болка разкъсваше гърдите й. Всяко вдишване я пронизваше като хиляди нажежени остриета. Косите й се разпиляха в черно було около лицето й. Вятърът се съсредоточи сякаш само около нея. И тогава вихърът я понесе... За миг луната разкри частица от блестящата си белота иззад тъмния облак. Нов писък раздра тишината. Този път определено не бе човешки. От вихрушката с невероятно бързина изхвърча нещо. В съзнанието му бе съсредоточена една единствена мисъл. Една единствена цел. Да убива.

let life happen. love or hate, laugh or cry, but do not die! just be half dead

един малко по-различен поглед над нещата, дори и аз не знаех как ще завърши разказът, нито дори как ще започне... но надявам се че ще се по-скоро ще се посмеете, отколкото да се обидите (все пак и аз съм вампирче)

Гръмотевичен удар. От небето рукна пороен дъжд. Сива гъста мъгла се разстилаше на талази над обраслите с плевели поля. Нощта бе облачна, но се озаряваше начесто от светкавиците. Зловещото примигване сред сивия купол горе сякаш правеше атмосферата още по-мрачна и тъжна след като светлината си отидеше. Пороят осигуряваше нулева видимост на повече от метър. Бе невъзможно човек да се ориентира в хаоса на напиращата буря. За него това разбира се не бе проблем. Пристъпваше така тихо, че дори и шумотевицата предизвикана от времето да я нямаше, мравките пак не биха се усъмнили, че никой не стъпва по земята. Приведен на четирите си лапи, върколакът се движеше изключително бързо и то така че гърбът му да не се подава над стъблата на избуялите треви. Те дори не помръдваха от движенията му. Той ловко се прехвърляше от камък на камък, но очите му почти не поглеждаха къде стъпва. Те бяха вторачени в една точка – мястото, към което се беше запътил. Все още не виждаше никой там. И така би трябвало, той нарочно бе решил да подрани с половин час за срещата в случай на устроена засада. Всичко можеше да се очаква от хората. Те бяха коварни същества, сякаш събрали недостатъците на всички земни раси, съчетали ги с небивала хитрост или съответно безмерна глупост. Все качества невероятно опасни и неподходящи за контролирането на потенциала, който притежаваха. Но както и да е, той трябваше да отиде да изпълни своята част от уговорката. Тичаше и тичаше и все повече се доближаваше до единственото дърво в радиус от няколко километра. Всичко останало бе равно поле. Безкрайна степ се простираше навсякъде до хоризонта. Тук таме се мяркаше струпване на светлинки, обозначаващи местоположението на някое село. Всичко останало тънеше в мрак, тъй като дъждът и облачното небе пречеха на луната да изгрее. Постепенно вълкът забави ход и на 3-4 метра от дървото прие човешки облик. Не биваше да ги изплаши. Може би пратениците дори не бяха уведомени че ще си имат работа с върколак, обикновено ги наричаха “хора със специални качества”. Ами да, способността да надушиш цвета на дрехата на човек стоял някъде, час след като си е тръгнал оттам наистина си се брои за специално качество. Само че... О, Господи, как не се усети по-рано?! Явно бурята и мисълта за предстоящата среща бяха притъпили възприятията му от настоящето и той не обърна внимание на миризмата, която не би трябвало да се усеща тук. Твърде късно. Още преди да е успял да върне животинския си облик усети как нещо го блъсна със скоростта на светлината и два зъба се впиха във врата му. Дълги остри нокти се вкопчиха в мускулестите му ръци и на принципа на изненадата подействаха като антиметаморфологично средство.
- Дай ми гоо! – изсъска приглушен глас до ухото му. - Веднага!
Върколакът се дърпаше яростно. Проблесна светкавица. Внезапно погледът му бе прикован от лежащ човек само на метър от сегашното му положение. Очите му бяха зловещо изцъклени. Ризата му бе разкъсана и омацана в кал и кръв в добавка към дъжда, който я бе наквасил заедно с косата му която се спускаше на мокри черни кичури по челото му. Заревото разкри на върколака и още една подробност – локвата кръв, в която главата се полюшваше от вятъра. Беше труп. И сякаш природата си правеше някаква зловеща шега с него по този начин, карайки го да изглежда като жив. Проклети вампири! Тътенът на гръмотевицата отекна надалеч. Защо се бе разсеял точно в най-неподходящия момент? Сега вече можеше да е на километри оттук отнесъл със себе си единствения свидетел на неизпълнената сделка, но не, трябваше да бъде тук и да подритва безпомощно в прегръдката на един Древен като малко дете! Тази нямаше да я бъде. Съсредоточи се. Луната реши да застане на негова страна и се подаде срамежливо за секунда иззад един облак. Напълно достатъчно. Вече бе успял отново да се превърне във вълк и дращеше и хапеше неистово всичко около себе си, но вампирът така и не разхлаби хватката. Челюстите на звяра щракаха във въздуха и не успяваха да докопат нито една част от вкопчилия се иззад гърба му нападател. Но внезапното превръщане свърши своята работа и с едно ловко и добре преценено движение вампирът и върколакът застанаха лице в лице. Върколакът използва секундата изненада и от това си действие и нададе вой. Десетки жълти очи просветнаха в мрака и оформиха постепенно стесняващ се кръг около мястото на схватката. Малко зад тях светкавично изскочиха още толкова на брой дълги черни сенки. Миг по-късно сред полето вече цареше пълен хаос. Двете раси се сблъскаха в поредната си битка. Но тази щеше да бъде особено важна, защото единият от тях носеше в себе си нещо, което бе бленувано от всичко. Даже и хората бяха опитали да се намесят, разбира се, бяха претърпели поражение още в началото, преди да разберат прекалено много, че да им се прииска да се намесят по-фундаментално.
Зъби и нокти, козина и плът...и най-вече кръв. Вълчи вой и трещящи гръмотевици, боен вик и дим... Дим?!....Пожар? Какво по... Кълбетата биещи се дотолкова се бяха изолирали от настоящето и се бяха съсредоточили в собственото си превъзходство и съвършенство, че съвсем бяха пренебрегнали и подценили изобретателността на човешкия род. Срамно наистина, като се има предвид, че всички те някога са били хора... Очевидно населението на всички близки селца по някакъв особено изобретателен начин бе успяло да им устрои засада. На всички тях. Заради дъжда пламъците се разпространяваха по-бавно, но напълно устремено и решително благодарение на вятъра и сухата трева, която тук беше в огромни количества. Вампири и върколаци умираха рамо до рамо, неспособни да обединят усилията си дори в този предсмъртен момент на обреченост. Всеки ръфаше и дращеше всеки попаднал в обсега му. Като че ли дори престанаха да подбират жертвите си по раса. Каквото и да правеха, колкото и да се дърпаха, димът ги задушаваше и омаломощаваше, а пламъците обгръщаха вече целите им тела. Когато някой да успееше да избяга се натъкваше на плътна редица от ожесточени въоръжени до зъби с дървени колове и сребърни прибори хора. Така че дори и някой да успееше да се измъкне, битката бе загубена... тоест тя разбира се беше спечелена, но от този, от който никой не очакваше.

Над полето се издигаше дим. Всичката трева около Единственото дърво бе почерняла и станала на пепел. Заедно с дървото. Скръбната гледка се овенчаваше с неспиращия порой. Природата не се впечатляваше от някои неща. Тя просто ги надживяваше. Едни идват, други си отиват. Едни се раждат, други умират. Но дъждът все вали един и същ. И после слънцето се подаде иззад един облак, сякаш усмихвайки се подигравателно на съществата надарени с разум...

let life happen. love or hate, laugh or cry, but do not die! just be half dead