|
Продължаваме фантастиката :))
-------------------
КОСМИЧНИТЕ РАКЕТНИ ЖИРОСКОПИ НА ТРЕТИЯ РАЙХ:
Генеалогиятар на немските космични летящи чинии с конвенционални ракетни двигатели.
Тази глава има за цел да левитира и издигне нашето познание за
немските летящи дискове на още по-космични висини, започвайки от там,
където свършихме в главата, посветена на реактивните чинии. Паралелно
на това ще съпоставим наново нашите експериментални и теоретични
заключения за антигравитационната физика на жироскопиращите маси,
получени в първите две глави, с още по-напредналите и успешно
изпробвани модели на немски летящи чинии, задвижвани с по-мощните
ракетни двигатели.
Отново, както и в предишните глави, ще потърсим отговор на най-
важния и същевременно най-простия въпрос на цялата тази книга, а
именно как се е създавала жироскопната антигравитационна подемна сила,
устремяваща нагоре в небето тези многотонни чинии, като и ракетите не
могат да се устремят. По-точно, как един немски инженер би развъртял
корпуса на летателния апарат, за да генерира този антигравитационен
физически ефект, използвайки съществуващите през 40-те години
многобройни немски конвенционални ракетни двигатели?
Основавайки се на многочислени, но редки публикации от немския
печат, в тази глава ще разгледаме монтирането на различните ракетни
двигатели - най-мощните и леки от съществуващите двигатели с вътрешно
горене - върху жироскопиращите лещовидни корпуси на летящите дискове.
Също както и в 3 и 4-та глави, ние веднага ще открием неизбежните
начални хибридни разработки на апарати с комбинирана аеродинамична и
антигравитационна, или пък ракетна и антигравитационна подемна сила.
След хибридните модели ще се спрем на елегантните истински чинии,
които са използвали чисто-антигравитационната подемна сила; а също и
на летящи дискове с няколко различни вида антигравитационни подемни
сили, използвани паралелно.
Набързо скалъпените прототипни модели с извънбордови двигатели бързо
отстъпват място на следващите подобрени модели с вътрешнобордови
двигатели. Малки десетметрови чинии с 3 - 5 двигателя са последвани от
гигантски 50 метрови ракетни жироскопи, задвижвани от петдесетина
ракетни двигателя. Ще обсъдим и историите за проектираните 150 метрови
чинии, задвижвани от същия голям брой двигатели. Ще направим
генеалогичната класификация на тези летящи апарати, започвайки с най-
простите от тях. След това ще поговорим за екзо-атмосферните,
орбиталните и междупланетните възможности на ракетните летящи чинии,
на тези излитащи в космоса ракетни жироскопи, построени в Германия от
глобалната империя на Илуминатитер по времето на Третия райх. Накрая
ще се спра на най-тайната немска космична програма за полети и кацане
на Луната, проведена от секретните научноизследователски отдели на СС.
6.1. Американската програма Аполо-Сатурн
за кацане на Луната - ракетната космична програма на ... Третия райх.
За да разберем напълно огромната немска тайна космична програма,
основана на ракетно-жироскопните летящи чинии, трябва първо да се
запознаем набързо с конвенционалната космична програма на Третия райх,
базираща се на класическата ракетна тяга. Това ще е много трудно в
рамките на един кратък параграф, защото тези многобройни секретни
ракетни програми биха напълнили няколко тома с описания и чертежи.
След моите семинари в Звездното градче край Москва през юни 1994 г.
на мен ми стана съвършено ясно, че на руските ракетни специалисти
почти нищо не им беше известно за авангардните и нетрадиционни немски
ракетни експерименти по време на войната. Цяла книга би могла да се
напише за десетките модели успешно изпробвани безпилотни управляеми
ракети от най-различни класи, но аз ще се спра само на пилотираните
космични програми.
Веднага след конструирането и успешното изпробване на прототипа на
ракетата Фау-2 или А-4 през 1941-42 година, се провеждат
експериментите с нейния крилат безпилотен вариант А-4А със стреловидни
и по-късно със силно-делтовидни криле. След това се изстрелва и
пилотирания му вариант А-4В, с който се извършват суборбитални
космични полети с пилот на борда до височина 150 км, с обикновеното
метанолово гориво (Ратхофер, 91).
Двустепената пилотирана междуконтинентална балистична ракета А-9/А-
10, е издигала втората си степен - пилотираната ракета А-4В - до 350 км
височина, и е долитала до източния бряг на САЩ. Има данни за четири
такива ракети, изстреляни от Пенемюнде към Ню-Йорк в последните години
на войната (Терз и Билек, IX.92).
Първата американска орбитална ракета Атлас, извеждаща в орбита в
началото на шестдесетте години пилотираната капсула Меркурий, е един
удължен вариант на ракетата Фау-2, даже излитащ от същата стартова
площадка. Тя е проектирана от същите немски ракетни инженери от
Пенемюнде, проектирали и оригиналната Фау-2. Съвсем е ясно даже и за
неспециалистите в ракетната техника, че тази огромната ракета-носител
Атлас не би могла да бъде творение на американското ракетостроене,
защото нейният единствен хилав американски предшественик - ракетата-
джудже Редстоун (която се монтира като първа степен на върха на
трофейни немски ракети Фау-2, и след това двете се изстрелват заедно
от базата в Уайт Сендз, в пустинята Ню Мексико), е около шест пъти по-
малка от Фау-2, и към десет пъти по-малка от последвалата я ракета
Атлас. Според американската пропаганда Атлас беше директния наследник
на джуджето Редстоун в пентагонския ракетен арсенал. Твърде вероятно е
цялата ракета Атлас да е разработена не в Америка в края на петдесетте
години, а в Германия още преди края на войната, като заместителя на
балистичната ракета А-9/А-10.
Пилотираният антиподаленр суборбитален ракетен бомбардировач-совалка
на д-р Зенгер е разработен като още един алтернативен конкурент на
немската пилотирана междуконтинентална двустепенна балистична ракета А-
9/А-10. Тази ракета е можела да достигне само до източния бряг на САЩ.
Пилотът е трябвало да скочи с парашут малко преди ракетата да удари
целта си - например небостъргача Емпайър стейт билдинг в сърцето на
Манхатън. След приводняване той е бил прибиран от чакаща наблизо
немска подводница. Като конкурент на А-9/А-10, антиподалният (в
превод който може да достигне до обратната точка на земното кълбо)
бомбардировач е могъл да бомбардира Ню Йорк от около 80-100 км.
височина, след което пак да напусне атмосферата на Земята като апарат
с многократно навлизане в атмосферата, или MRV, multiple reentry
vehicle, долитайки по инерция до Тихия Океан. Там пилотът трябвало да
скочи с парашут и да бъде прибран от чакащата го немска подводница. В
следващите варианти се предвижда антиподалният бомбардировач да се
приводни на водна ска и да бъде прибран от немска транспортна
подводница за повторна употреба, като истинска совалка.
В началото аз самият бях голям скептик относно идеите за
пилотирани немски суборбитални полети, поне докато не намерих в
литературата три изключително редки снимки на немски космически
скафандър, използван през 1944-45 г. от пилота на летящото крило Ho-
XI.V.3 на братя Хортен. Това е двумоторния турбореактивен
бомбардировач от типа стелт (stealth, или невидим за радара и
неоткриваем за инфрачервената наводка на противовъздушните ракети), от
който е откопиран и построения 40 години по-късно американски
стратегически бомбардировач В-2 Стелт на Нортроп.
S18 + S19: 2 хоризонтални снимка на скафандъра, една под друга на
една страница.
zzzzz
S20: Вертикална снимка на скафандъра, на съседната страница, може и
с текст от едната й страна..
zzzzz
Един внимателен анализ ми показа, че това е скафандър
значително по-модерен от появилите се 20 години по-късно скафандри
на американските астронавти от програмата Меркурий, или руските от
програмата Восток. Маркучите за подаване и отвеждане на кислорода
са прикрепени към гръдната му част, което за опитното око на
специалиста говори, че целият скафандър е под нормално атмосферно
налягане. Докато в по-примитивните руски и американски скафандри
на техните първи пилотирани полети маркучите влизат директно в
шлема на космонавта, показвайки, че само той е под нормално
налягане. Останалата част от тялото е стегната от гумените ластици
на костюма, които само имитират външното атмосферно налягане, но
скоро подтискат кръвообръщението. Затова тези набързо-скалъпени
скафандри, обикновено разработени от пилотски височинни костюми,
не могат да се използват за по-дълго време.
Ръкавиците на немския костюм се прикрепят към него със сложно
херметично байонетно заключване, а не с обикновен нехерметизиран
цип, както на американските костюми от програмата Меркурий, и даже
първите полети от програмата Джемини. Сложните плъзгащи метални
херметизирани стави на лактите, рамената, колената и таза показват,
че костюмът дава отлична подвижност на космонавта вътре даже и при
намалено или липсващо външно атмосферно налягане. Иначе как би
могъл пилотът на летящото крило да го управлява свободно на
височина между 10 и 15 км, в нехерметизираната кабина и разредения
въздух там, ако ставите на скафандъра биха се "заклинили" в
следствие издуването му под действието на вътрешното налягане,
превъзхождащо външното.
Определено смятам, че тези революционни скафандри са изработени
предварително за многобройните немски тайни програми за екзоатмосферни,
орбитални и космически полети с ракети и летящи чинии, а в последствие
са използвани и при набързо-скалъпените в края на войната стратосферни
самолети без кабини под налягане. Да не забравяме, че за прецизното
немско машиностроене, развило най-добрата индустрия за фотокамери в
света, изработването на сложните детайли на костюма не би
представлявало никаква непреодолима пречка.
Тристепенната ракета носител А9/А10/А11 е трябвало да изведе около
десет тона тегло в орбита около Земята, а четиристепенната ракета
А9/А10/А11/А12 - 150 тона. Това е бил пилотиран ракетен кораб, който
е трябвало да достигне до Луната. Този предъвкан по-късно проект стана
и основата на американския проект Аполо/Сатурн-5, проектиран от Вернер
фон Браун и от същите немски инженери от Пенемюнде, работещи в
последствие за НАСА, които успешно закараха американците до Луната в
края на шестдесетте години. Най-голямата комедия е, че още през 1947
година, или само две години след края на войната - колкото е потрябвало
на американците да преведат планините от пленени немски чертежи и
открития, специалисти от Пентагона еуфорично предлагат до 1950 година
да се изпрати с пилотирана ракета човек на Луната.
Тъй като най-мощната ракета в американския арсенал - ракетата-джудже
Редстоун - явно не би могла да стори това, става ясно, че единствената
друга технология, която би могла да свърши работата, е разработената и
готова преди края на войната немска технология, за която пентагонските
експерти разбират от току-що преведените документи. Най-вероятно е
ставало дума за ракетния комплекс А-9/../А-12.
Двигателите на този исполин трябва да бъдат от класата на
двигателите на ракетата Сатурн-V. При нея 5-те двигателя на първата
степен развиват тяга от 660 тона всеки, или 3300 тона общо. Мненията
между старите кримки в НАСА са, че проектите за тези двигатели са също
доразработени от пленени немски чертежи, проектирани 20 години преди
това в Пенемюнде за следващите поколения от немски лунни ракети.
Защо ли са си играли немците да проектират такива огромни ракети
при наличието на много по-революционните антигравитационни ракетни
чинии? - биха запитали много от читателите. Ако си спомним обаче за
строгите изисквания за секретност в тайните общества, ще разберем
например, че учените работещи върху секретните ракетни програми никога
не се посвещават в тайните на още по-високо засекретените
антигравитационни програми с ракетни чинии. Конструкторите на
последните пък никога не се посвещават в тайните на
електрогравитационните космични програми. Те пък - в тайните на
,%&$3/+ -%2-(2% телепортационни програми. А последните - в тези на още
по-фантастичните и ултра-секретни междузвездни хронокоридорни
изследвания и пътешествия.
Само тези революционни постижения в областта на ракетната техника
са достатъчни да запишат завинаги имената на сега никому неизвестните
немски ракетни специалисти в залата на вечната слава на земната
астронавтика. Но тези епохални открития са едва ли не само началото на
още по-секретните немски космични програми, използвали нетрадиционни
ракетни горива, на които ще се спрем набързо в следващата точка.
Феноменални горива за космичните ракети на Третия райх.
По-горе споменахме за успешното използване за първи път от немците
в новите мощни прототипи на ракетата А-4 на авангардното ракетно гориво
течен водород.
Не друго, а немското официално списание Шпигел, в интервю с генерал-
майор Валтер Дорнбергер - главнокомандващия ракетния
научноизследователски център в Пенемюнде през войната, съобщи за
проведените в началото на петдесетте години от немски ракетни инженери
в американската база в Уайт Сендз, Ню Мексико, и досега секретни
експерименти със стари немски трофейни ракети Фау-2. Опити които след
това естествено мълниеносно са "забравени". В тях също се използва за
гориво течен водород, но окислителят е новата революционна смес от
течен кислород и течен ... озон. Тази ракета Фау-2 достига височина от
2400 км, или 20! пъти средната височина на обикновената "метанолова"
ракета Фау-2. Това е мощност, която май е достатъчна да изстреля
еднотонната й бойна глава директно в орбита около Земята.
Немците обаче не спират до тук. В следващите прототипи на А-4 се
изпробва и най-невероятното гориво, за което съм чувал някъде. Това е
обикновеният ... хелии! Оказва се, или пък някой от техните извънземни
наставници подшушва гальовно на ухото на немските конструктори, че при
високи електростатични напрежения хелият губи един или няколко?
електрона от външната си обвивка и гори с калоричността на малко
слънце. Предполагам, че един портативен бордови Ван-де-Граафов
електростатичен генератор, задвижван от бутилка сгъстен въздух, би
доставил нужните няколкостотин хиляди волта директно на горивната
камера на двигателя, окачена чрез специални високоволтови изолатори
към корпуса на ракетата.
Най-вероятно охладеният хелий да е наливан в резервоара на ракетата
в течна фаза. Немската криофизика е най-добрата в света от началото на
века насам, и производството на достатъчното му количество не би било
проблем за немците, след като те вече успешно използват течния
кислород и водород в тяхната ракетна техника. Височината, достигната
от този прототип на А-4 е вероятно толкова секретна, че даже и повечето
от немските инженери на проекта не са информирани за нея. От немски
източници е известно също, че и турбореактивната Флугшайбар на
Белонцо, Миите и Шривер също е модифицирана да гори хелии (ТХГ-2).
Мнозина биха се съгласили, че това е повече от достатъчно като
постижения, за да се изчерпи май всичко, което може да се изцеди от
първите немски ракети. Не така обаче мислят обладаните от невероятна
творческа треска ракетни конструктори на Третия райх. Те изведнъж
осъзнават, че не са си поиграли въобще с най-интересната играчка в
арсенала на ракетната техника - с хибридните ракетно-антигравитационни
устройства.
|
|
Тука дори пращаме хеликоптер на околоземна орбита накрая :))
---------------------------------------
6.2. Авангардни хибридни ракетно-антигравитационни космични системи:
ракети с антигравитационни асистир.
Провеждайки най-разностранни експерименти с ракети, немците
разбират, че най-ефектният начин да се изстреля ракетата Фау-2 директно
в орбита около Земята и да се превърне в орбитална оръжейна платформа,
% не като се измислят нови горива, едно от друго по-екзотични и
неправдоподобни, а като се използва един нов, революционен и безумно
прост физически ефект за създаването на допълнителна подемна тяга.
Сигурно читателите вече се досещат, че този нов начин е простото
жироскопно въртене на ракетата около вертикалната й ос.
Ранни немски експерименти с малки бързо ротиращи около вертикалната
ос ракети показват, че те достигат няколко пъти по-големи височини на
полета от техните нежироскопиращи близнаци по експеримент, при всички
други параметри държани едни и същи. Просто завъртане в една посока на
газовите и на аеродинамичните кормила на ракетата Фау-2 би я довело до
много бързото й жироскопиране около вертикалната ос. Това би създало
допълнителния антигравитационен ефект, водещ до удължаването на
траекторията. Аналогични експерименти са проведени преди войната в
Съветския съюз с бързо жироскопиращи около надлъжната си ос
артилерийски снаряди, и те са довели до същите резултати, според
съветската артилерийска енциклопедия, издадена в края на тридесетте
години.
А едно допълнително форсирано развъртане около вертикалната ос на
еднотонната бойна глава на Фау-2 до няколко десетки хиляди обороти, с
помощта на ракетни заряди с тангенциална тяга, възпламенени още преди
старта на ракетата, вероятно би позволило и на тази най-примитивна от
всички ракети на XX век да изстреля своята 1000 килограмова бойна
глава, или пилотирана орбитална капсула, директно в околоземна орбита.
Този експеримент е повторен през 60-те години във Великобритания с една
ракета от калибъра на тактическата ракета Онест Джон. Данните сочат,
че тя май успява да изстреля своя почти еднотонен товар директно в
орбита. Затова резултатът от този стар експеримент ревностно се пази
засекретен и до сега.
Съществува и друга възможност да се увеличи мощността на
жироскопиращата ракета Фау-2 с антигравитационния асистр, като към
него се прибави още един много прост антигравитационен ускорител. При
немските експерименти с електростатична антигравитация, които ще
опишем във втори том, се оказва, че антигравитационната подемна сила
на всеки жироскопиращ двигател се увеличава значително, ако целият се
наелектризира до много висок електростатичен потенциал още преди
старта, и този потенциал се поддържа и по време на полета. Това може
да свърши отново един прост Ван-де-Граафов генератор.
Така че комбинирайки бързото предстартово развъртане на ракетата Фау-
2 с нейното наелектризиране, бихме могли да се възползваме и от
услугите на този допълнителен подемен ефект на жироскопната
електростатична антигравитация. Не е нужно да се срещне съобщение в
немската преса, за да се повярва в съществуването и на тази модификация
на ракетата А-4. Достатъчно е да се намери една единствена прашна
фотография, забутана в някоя пожълтяла стара книга, на нейната стартова
площадка, монтирана върху високоволтови изолатори, за да може окото на
опитния "археолог" на немските тайни космични програми да разбере каква
е била целта на този странен и необясним детайл от нейната конструкция.
6.3. Досадният навик даже и на турбореактивните чинии да се губят из
Космоса.
Един много силен аргумент, който значително ми помогна да
повярвам в способността на немските ракетни летящи чинии свободно да
излитат в орбита, беше една малка история, разказана в контактьорската
книга "НЛО - контакт с планетата Ярга", спомената вече няколко пъти в
предишните глави (Стивънс, В. и Данаерде, 86). В нея най-подробно се
описваше живота на планетата, въртяща се около близка до Слънцето
звезда, включително и многобройните технически постижения на нейните
жители. Между историите в нея беше и най-подробното описание на
техните междузвездни около-светлинни чинии-гравитолети със синхротронни
антигравитационни двигатели, описани и в първата глава на нашата книга.
Освен за големите 300 метрови космични чинии, се споменава и за малки
7(-((, които се използват само в атмосферата на планетата им.
Следваше най-интересният и случайно изпуснат детайл: ако поради
пилотска грешка тази малка околопланетна чиния набере твърде голяма
скорост, тя може да излети не само в суб-орбитален полет, не само в
един орбитален полет, но тя може въобще да напусне гравитационното
поле на своята планета и да се загуби в Космоса. Най-интересното е, че
тя няма възможността да се върне обратно на планетата. Затова по-
големите космични синхротронни чинии трябва да я догонват и да я връщат
обратно в атмосферата, където нейните двигатели могат отново да бъдат
включени.
Но ярганците не желаят да разкрият в книгата какъв именно е типа на
двигателя, използван в по-малките чинии, от страх да не би те да бъдат
построени от военните на Земята и използвани за бойни действия. След
като в тази книга ярганците най-свободно и подробно описват своите
големи синхротронни чинии, значи технологията им в тази област е
толкова по-напреднала от нашата, че не съществува опастността тези
космични чинии да бъдат прекопирани от нас на Земята. Докато за по-
малките околопланетни чинии явно тази опастност съществува.
Според мен, единственият двигател, който отговаря на тези две
условия, е турбореактивния жироскопиращ антигравитационен двигател.
Защо мисля така? По принцип никой антигравитационен двигател не се
нуждае от атмосферата на планетата, за да създава своята тяга. Това
може да стане и в пълния вакуум на космичното пространство.
Многократно споменахме вече, че антигравитационните двигатели не
използват аеродинамични ефекти за създаването на тягата и поради това
не са зависими от планетната атмосфера. Те използват единствено
ефектите на взаимодействията на етерните циклонир, които са зависими,
но от друга атмосфера - от т.н. "етернар атмосфера" на Земята. Това е
всъщност нейния гигантски етерен циклонр, който се простира чак зад
орбитата на Луната (Оаспи, 1882; Терз, V.94).
За разлика от другите антигравитационни двигатели, единствено
турбореактивният антигравитационен двигател се нуждае от атмосферата.
Но не за да се "отблъсква" от нея, а просто да я засмуква и използва
за окислител на горящото в камерите му гориво. Щом чинията излети от
атмосферата, турбореактивният й двигател изгасва. С това изчезва и
антигравитационната му тяга. Няма как дискът да се обърне обратно, за
да може да се върне в атмосферата на планетата.
Не само класическите турбореактивни чинии са в състояние да
напуснат "безвъзвратно" пределите на земната атмосфера. Предполагам,
че даже и антигравитационната орбитална совалка-бомбардировач на проф.
Липиш, работеща с въглищен прах, е в състояние лесно да излети в
орбита. Дори и без да използва своя антигравитационен асистр - само с
помощта на своя правопоточен двигател. По аналогия на вироглавата
Черна птица SR-71. С допълнителната антигравитационна подемна сила на
жироскопиращия резервоар за горивото, нулираща не само
гравитационната, но и инерчната маса на бомбардировача совалка, той
не би имал никакви проблеми да излети в орбита.
И така в заключение бих казал, че най-важната причина, виновна за
това безотговорно поведение на турбореактивните и на правопоточните
летящи чинии, е загубата на тяхната инерчна масар вследствие на
работата на антигравитационния им двигател. Това става не само при
тях, но също и при всеки друг работещ антигравитационен двигател.
След като една турбореактивна чиния може да излети лесно в орбита, то
тогава една ракетна чиния с още по-мощните си двигатели и с
възможността им да работят и в открития Космос, би могла още по-лесно
и от нея да излети в орбита (Терз, V.94).
6.4. Изчезването на инерчната маса - магическия ключ към космическите
полети дори и с малогабаритни едноместни ракетни чинии.
За немците магическият ключ към царството на космическите летящи
чинии се оказва не извънземният химически елемент с пореден номер 115р
(Лазар, 93; Таф, 95); не това астрономично скъпо гориво, а един много
по-прост и автоматично действащ физически ефект, съпътстващ
жироскопната антигравитация. Този невероятен ефект, отворил за немците
вратите към орбиталните, около-лунните и по-далечните полети с летящи
чинии, е ефектът на пълното изчезване на инерчната маса на гравитолета,
след като заработи неговия антигравитационен двигател (Tрз, V.94).
Това означава много по-малко енергия, нужна за извеждането на една
чиния в орбита, и много по-малко енергия да отиде и се върне обратно от
Луната. Този ефект работи безпогрешно не само при летящи чинии,
използващи елемента 115р, но даже и при невероятните чинии совалки на
проф. Липиш, работещи с каменни въглища.
Как би могло просто да се обясни изчезването на тази инерчна
масар? В глава 4.2. дадох моите съображения в подкрепа на това
изчезване, произтичащи от фундаменталния принцип на еквивалентността
между инерчната и гравитационната маса в механиката, открит и опитно
установен от унгарския физик д-р Л. Етвеш. От този принцип произтича,
че при намаляването или изчезването на гравитационната маса при
включването и преминаването на определени критични обороти от
антигравитационния двигател (и влизането му "в режим"), ще намалее и
ще изчезне напълно и инерчната маса на летящия диск (Терз, V.94). От
това наше теоретично предположение ще следва, че антигравитационните
апарати ще се ускоряват значително по-бързо и лесно, отколкото
нормалните летателни машини без антигравитация; и ще правят много остри
маневри с голяма скорост.
Индиректни индикатори, че наистина става така и на практика, могат
да се намерят например от наблюденията на небесните аеробатики на НЛО;
и на невероятните им ускорения при старт или спиране на място; или
завои под прав и остър ъгъл, или обратни завои, без изобщо да
намаляват светкавичната си скорост. Нормален не-антигравитационен
летателен апарат, чиято структурна конструкция е подложена на такива
чудовищни натоварвания, просто би се разпаднал на парчета.
В моята колекция имам един американски документален филм за летящи
чинии, показващ радарния екран на Главното командване на
североамериканската въздушна отбрана, или накратко NORAD, в който ясно
се вижда НЛО, което се ускорява от място и за половин секунда прелита
около половината територия на Съветския съюз - от Байкал до Беринговия
пролив, или почти 6 часови пояса (Еменегер, 75). Това са 1/4 от
обиколката на Земята, или около 5000 км (за тази географска ширина).
Това прави ускорение от 20.000.000 м/сек2. Понеже земното ускорение от
едно g е само 10 м/сек2, ще излезе, че НЛО-то е било натоварено с ... 2
милион g, което за нашите инженерни понятия е просто абсурд.
Ако една немска ракетна летяща чиния, след като не притежава никаква
инерчна масар, би могла по аналогия да се ускорява с такава видима
лекота, правейки своите завои и зигзази в небето, (факт, който дълбоко
е впечатлявал десетките съюзнически пилоти-очевидци, наблюдавали със
зейнала уста Кугелблицитер в небето на Германия, и рязко е засилвал
честотата на треперене на коленете им), значи, че тя ще може със
същата лекота да се ускори транслационно и да набере необходимата
космическа скорост, за да излети и в орбита, без да има нужда да
изразходва за това цистерна гориво, голяма колкото Айфеловата кула.
Подобен индиректен показател за изчезването на инерчната маса,
този път наблюдаван от многобройни контактьори, возещи се вътре в
чиниите на техните извънземни посетители и учители, е факта, че докато
траят всичките небесни акробатики, правостоящите пътници вътре в
кабината на летящата чиния не чувстват абсолютно никакви сътресения,
даже и леко потрепване на пода. Както споменахме преди малко, те не
чувстват абсолютно нищо стоящи прави в средата на кабината, и при най-
шеметните зигзази през (по Майер, 75; Стивънс, и Онек, 1989). Много от
тях даже не разбират, че чинията ги е пренесла от един континент на
друг, и си мислят, че тя все още стои неподвижно, кацнала на земята
(Юникъс, 92).
Трети и малко "по-официален" индикатор за изчезването на инерчната
маса беше една илюстрация към статията за Рудолф Шривер в немското
1/(1 -(% Шпигел. От нея ясно проличава, че не само няма предпазни
колани на седалките за двамата пилоти на Шриверовия ракетен Флюгелрадр,
но дори не се виждат никакви пилотски кресла около тях. Те управляват,
стоящи прави на пода, точно както пилота на Аеродина на Коанда (виж
глава 4.1. и Шпигел, III.50). При изчезването на инерчната маса
пилотите не изпитват никакви ускорения, дори и при най-острите маневри
на чинията, затова могат да минат не само без коланите, но и без
седалките. Ако не беше изчезнала транслационната инерчна масар,
пилотите биха се разбили в стените на своята кабина още при първия
остър завой, какво да кажем за завои под прав ъгъл, или обратни завои,
в които даже чинията им щеше да се разпадне.
Още по-официален и нагледен пример за изчезването на инерчната маса,
намерих в документален филм на Пентагона от 50-те години за
изпробването на Хилеровата летяща платформа. Тя прилича на мини-
Шриверова чиния с диаметър от около 150 см.. Два големи хоризонтални
шахтови вентилатора, поставени един над друг и контражироскопиращи
около вертикалната ос, се задвижват от два бутални двигателя. Отгоре
върху вентилатора има площадка с парапет за правостоящия "пилот" -
войник от десантните части. Когато по време на полет и неподвижно
висене на място във въздуха войникът извади винтовкта си и направи
няколко изстрела "от рамо", забелязах нещо наистина невероятно - нямаше
никакъв откат в рамото на стрелящия. Тялото му изобщо не се отмести
назад по време на изстрела, гледано от този кадър в близък план. Това
може да се случи единствено, ако под действието на развитите
антигравитационни ефекти от масивните жироскопиращи около вертикалната
ос вентилатори е изчезнала, или се е намалила значително, инерчната
маса на системата платформа-войник-винтовка-куршум (Уингз, 1988).
Пети индикатор за това изчезване, едно непоклатимо
експерименталено и лесно проверяемо от всеки доказателство, са
потулените антигравитационни експерименти на проф. Брус ДеПалма от
Масачузетския Технологичен Институт, за които споменахме и в първата
глава. Той експериментира над 30 години с жироскопиращи физически
системи, и открива, че около тях се променят много качества на време-
пространството. Едно от тези "фундаментални" и непоклатими качества
беше и инерчната маса на жироскопиращ обект. В простия експеримент,
който ми показа в лабораторията си, той ме помоли да взема в ръка един
обикновен правотоков моторгенератор. Без да го включваме, той ми
показа как да го разклатя с ръка, как да го ускоря последователно по
две различни оси - първо по аксиалната ос на вала на мотора, и след
това по перпендикулярната й ос, и да проверя на осезание дали има
някаква разлика в усещането ми за масата на двигателя.
Естествено нямаше никаква разлика между моите усещания за
ускоряемостта на неработещия, тежащ 2-3 килограма двигател, когато го
клатех с ръка и ускорявах в двете различни посоки. Накъдето и да го
ускорявах, масата му изглеждаше една и съща. След това проф. ДеПалма
включи електромотора на големи обороти. Помоли ме да повторя същия
експеримент отново - този път с въртящия се двигател. Какво беше моето
изумление, когато почувствах разликата между двете направления -
работещият двигател беше "олекнал" осезаемо като инерчна масар в
аксиалното направление, и се ускоряваше по-лесно по тази ос.
Този елементарен експеримент разбира се е повтарян със същите
резултати години наред в лабораторията на проф. ДеПалма при най-строги
условия - с два огромни 100 килограмови жироскопа, въртящи се в две
инерциални 400 килограмови рамки-клетки, изработени от голяма
аерокосмична фирма по неговата спецификация, и струващи около 100
хиляди долара едната (ДеПалма, 86).
От наистина неочакван източник получих поредния шести индиктор за
изчезването на инерчната маса. Това беше от руската космическа
програма. Заслужилият военен летец-изпитател и носител на твърде много
ордени и отличия о.з. полковник Марина Попович ми разказа през 1991
година, по време на нейното посещение на една уфологична конференция в
САЩ, за невероятните експерименти по антигравитация, правени в
,.1*."1*(2% лаборатории на неин добър познат. "Влизаш и гледаш как
скучаещите момчета си правят вътре в стаята въздушни ралита между
шкафовете с една радиоуправляема ... летяща кутия!" - ми разказваше тя
(Терз и Попович, XII.91).
Същите момчета изобретяват подобна черна кутия, която се слага
преди старта под седалките на космонавтите. След като тя се включи,
космонавтите изпитват само 10% от нормалните ускорения по време на
излитането на ракетата. Останалите 90% безследно изчезвали някъде.
Когато се излита по-бързо, се пести много гориво, но без тази кутия
космонавтите биха загубили съзнание от големите ускорения при бързия
старт на "икономичната" ракета.
За мен това значеше, че въпреки изричните разпореждаия на тайните
общества антигравитацията да не се използва за "ширпотребни" цели,
точно както и американците излъгаха малко и скрото употребиха
антигравитационни двигатели в кацналия на Луната лунен модул на
корабите Аполо, за да вземат малко медийна преднина пред руснаците
(Терз, IX.92), точно по същия начин руснаците разрешиха използването
на тази забранена технология в тяхната цивилна космична програма.
Магическата черна кутия под седалките на руските космонавти не е нищо
по-различно от портативен антигравитационен генератор, след чието
включване изчезва не само 90% от гравитационната маса на космонавтите,
седящи върху него, но и най-важното - изчезва и 90% от тяхната инерчна
масар. Затова именно те не чувстват ускоренията на старта (Терз,
V.94).
За да завършим с един голям фойерверк този малък параграф за
изчезването на инерчната маса около работещи жироскопиращи
антигравитационни двигатели, и за да дадем още един пример за това
уникално физическо явление, аз бих разказал с няколко думи за най-
невероятната тайна космична програма, изпълнена в края на ... XIX век
от Колумбийската секция на Илуминатитер в САЩ, заедно разбира се с
техните "събратя" от Англия, и най-вече вероятно с техните извънземни
наставници и вдъхновители (Терз и Билек, IX.92; Терз и Никълз, X.94).
Не трябва да забравяме, че още от ден първи на своето основаване през
1776 година от Адам Вайсхаупт, Илуминатитер са замислени като "петата
колона" и като тайните агенти на извънземните интереси на Империята на
космозлото, която представляват до голяма степен на Земята,
финансирани задкулисно от международния банкерски картел (Вайсхаупт,
1786).
Една малка част от тази тайна космична програма е описана като
"научна фантастика" в книгите на Жюл Верн (1898) и Херберт Уелс за
изстрелването на космическия кораб-снаряд от гигантското вкопано в
земята оръдие, наречено Колумбиада, и построено във Флорида в края на
миналия век. На кого ли са го кръстили наистина това оръдие? Нали и
корабът-майка на мисията Аполо-11, с който американците кацнаха на
Луната през 1969 г., също се казваше "Колумбия". Странни съвпадения!
В новия художествен филм по романа на Жюл Верн (1988) "От Земята до
Луната" тайните общества вече съвсем подробно показват вътрешността на
кораба-снаряд, разкривайки неговата голяма жироскопираща центрофуга.
Тримата астронавти влизат в нея преди старта и се развъртат до високи
обороти. Така тяхната инерчна масар изчезва и те могат да преживеят
чудовищното ускорение при изстрелването на кораба-снаряд от гигантското
оръдие, без да усетят и най-малкото сътресение. Прости приближени
изчисления показват, че става дума за преживяване на ускорение от 5-
10.000 g. Това най-голямо в световната история оръдие е вкопано в
земята, издълбано в твърди скални пластове като вертикална бетонна
шахта (Терз и Старлинг, VI.93; Терз и Барутчиева (каква случайност,
нали!), IV.1996).
Преди сто години генераторите на етерни вихрир са били големи
колкото 3 метрова центрофуга, и хората е трябвало да се пъхнат в тях.
След сто години те са станали толкова компактни, че могат вече да се
поберат като не будещи подозрението черни кутии под седалките на
руските космонавти. Но и в двата случая физическият принцип на
('7%'" -%2. на инерчната маса е един и същ - и двете устройства не
представляват нищо повече от обикновени антигравитационни генератори на
етерни вортексир (Терз, VI.94).
Допълнителна антигравитационна подемна сила за кораба-снаряд се
генерира освен от жироскопиращата центрофуга за екипажа, и от още един
масивен двуметров бордови жироскоп, който работи като
антигравитационен генератор (а също и като инерциален стабилизатор)
през цялото време на полета от Земята до Луната. Неговият
електродвигател е задвижван от генератори на безплатна енергияр.
Снарядът също има и твърдотелни ракетни ускорители, които се
възпламеняват по време на стартовия залп на оръдието. С две думи това
е хибридна космична система, използваща комбинираната артилерийска,
ракетна и антигравитационна подемна сила (Терз и Барутчиева, IV.1996).
При руските жироскопиращи артилерийски снаряди видяхме комбинирането на
две от тези три подемни сили - на артилерийската с антигравитационната.
Докато немските жироскопиращи ракети използват комбинация от ракетна и
антигравитационна тяга. При лунния проект на Колумбийците на всичките
три подемни сили са комбинирани в една космична система.
Имено изчезването на инерчната маса не само на тричленния екипаж,
развъртан в центрофугата, но вероятно и на голяма част от кораба-
снаряд, вследствие на развъртането на масивния бордови жироскоп,
позволява той да бъде изстрелян извън зоната на гравитационното
привличане на Земята, по директна траектория към Луната. След като
една примитивна артилерийска система би могла да изстреля този почти
лишен от гравитационна и инерчна маси кораб-снаряд към Луната, и след
като една по-лека от снаряда турбореактивна чиния може по същите
причини да се отскубне от гравитационното притегляне на Земята и да
стигне "по инерция" до Луната, на мен определено ми се струва, че една
ракетна чиния с нейните много по-мощни двигатели би излетяла още по-
лесно в орбита около Земята, или пък директно към Луната (Tрз, VI.94).
Още повече, че нейните двигатели не биха изгаснали като
турбореактивните при напускането на атмосферата, а биха продължили да
работят и в открития Космос, ускорявайки лишената от инерчна масар и
тегло чиния до много голяма скорост.
Изчезването на инерчната маса решава и още един нерешим на пръв
поглед проблем: този за структурните натоварвания на конструкцията на
апарата при бързото му въртене, и породените от това огромни
центробежни сили. Инерчната маса на едно тяло е една и съща и за
транслационно линейно движение, и за ротационно движение по затворен
кръгов контур. Затова ако наистина при работа на антигравитационния
двигател изчезва транслационната инерчна масар на летящата чиния,
каквито примери дадохме многократно вече, от това ще следва, че ще
изчезне и нейната ротационна инерчна масар. С това ще изчезнат напълно
и ... центробежните сили, натоварващи корпуса й при нейното въртене и
жироскопиране около вертикалната ос (Терз, V.94). Не е ясно за сега
дали с нарастването на оборотите това изчезване е мигновено или
постепенно. Аз бих предположил, че става дума за едно постепенно
явление.
За обобщение бих казал, че пълното нулиране не само на
гравитационната, но и на инерчната маса, е според мен магическият ключ,
позволяващ на една летяща чиния буквално "да скочи" за няколко секунди
в околоземна орбита.
6.5. Орбиталните ракетни Флюгелради на
д-р Шривер и инж. Хабермол: орбитални хеликоптери с антигравитационни
асистир.
След като в параграф 6.2. на тази глава разгледахме хибридите
между ракети и чинии - тоест комбинирането на ракетната тяга на
двигателите на ракетата с антигравитационната тяга от жироскопирането
на цялата ракета - защо сега пък да не разгледаме хибридите между
хеликоптери и ракетни чинии - тоест комбинирането на класическата
хеликоптерна аеродинамична подемна сила с антигравитационната подемна
1(+ на жироскопиращия корпус на летящата чиния, задвижвана и
развъртана от ракетни двигатели.
Ракетните Флюгелради - ракетните летящи "вентилаторни колела" на
Шривер и Хабермол, построени в периода 1942-1943 г., вероятно са
първите и единствени действащи чинии-изтребители, задвижвани с ракетни
двигатели, но все още използващи смесената хеликоптерно-
антигравитационна подемна сила (ТХГ, 91; Стивънс и Стайнман, 86;
Бартън, 68; Матерн,70; Шпигел, III.50; Терз, V. и IX.91 и V.94). Но
даже и тези куриозни Флюгелради имат някои невероятни качества. Най-
важното от тях е способността им да излитат извън атмосферата в орбита
около Земята, ставайки първите и единствени хибридни хеликоптерно-
антигравитационни космични чинии, известни до сега.
След успешните опити с турбореактивните "вентилаторни колела" (виж
гл. 4.1.), инж. Рудолф Шривер обединява своите усилия с инж. Ото
Хабермол за построяването на следващите прототипи, задвижвани с много
по-мощните ракетни двигатели. Докато първите модели на
турбореактивните двигатели BMW-003, произведени през 1941 г., имат
мощност от около 600 кгс, ракетните двигатели, готови през 1942 г.,
имат почти два и половина пъти по-голяма мощност. Още първите модели
от новия ракетен Флюгелрад развиват скорост от 2000 км/ч във високите
слоеве на атмосферата. При тях се използват подобрените Валтерови
тръби, Walther Rohr - вероятно ракетните двигатели HWK.109.509. Те са
конструирани през 1940-42 г. от проф. Валтер - геният на немското
двигателостроене, и са използувани в серийно произвежданите ракетни
самолети-прехващачи Ме-163 Комет на фирмата Месершмит. Тягата им се
регулира от 100 дo 1600 кгс (15.7 кN).
Двигателите са инсталирани по същия начин, като при по-ранните
турбореактивни модели. Три развъртащи жироскопиращия вентилаторен диск
(монтирани отдолу под него), и два маршеви двигателя тикащи чинията
напред - (под дъното на централно-разположената невъртяща се кабина).
Имам подозрението, че в един от преходните варианти за двата маршеви
двигателя са били изпробвани и турбореактивни, или още по-вероятно
гигантски пулсиращи двигатели, защото на една от илюстрациите се
виждат въздухозаборници в предните краища на маршевите двигателни
гондоли, които са твърде дълги, за да бъдат гондоли на турбореактивни
двигатели.
U023: 2 проекции на ракетния флюгелрад.
zzzzz
VT21: Флюгелрада отдолу.
zzzzz
Механизмът на генерирането на подемната сила при ракетния
Флюгелрад е идентичен с този на турбореактивния вариант, разгледан в
четвърта глава, затова няма да се спирам на него. Ще посоча само, че
понеже ракетните двигатели нямат ротори, както турбореактивните
двигатели, при ракетния модел не би се генерирал допълнителния двойно-
спинов жироскопен антигравитационен ефект р.
Подемната сила на летателния апарат е била толкова изключителна, че
според една история даже маршал Гьоринг е успял да повози августейшите
си телеса на едно от летящите колела, без да го разбие в земята. Само
че трябвало да монтират един специален по-широк люк за него, за да
могат половин дузина механици да го напъхат в кабината. Но тъй като
напускането й се оказало невъзможно - просто нямало как да се набутат и
механиците в кабината, за да го изтикат обратно е трябвало да го
спуснат на земята през бомбовия люк на пода на кабината.
За да се повиши хоризонталната скорост на ракетния Флюгелрад до
4000 км/ч, в по-късните модели от периода 1942-43 г. се използват
значително по-мощните ракетни двигатели, конструирани от д-р Валтер.
Вероятно това са двойнокамерните двигатели HWK.109.509C за
свръхзвуковия ракетен прехващач с криле с голяма стреловидност Ме-263
на Месершмит, със сумарна тяга на двете камери от 19,6 kN (2000 кгс) на
$"(# 2%+, или даже специално разработени за целта още по-мощни
двигатели. Не трябва да забравяме, че по принцип тези двигатели,
работещи с концентриран водороден прекис, са били много опасни за
експлоатация. Всеки въглеводород, попаднал в досег с тях, моментално
избухва в пламъци. Това включва и телата на пилотите и обслужващия
персонал. Затова всички те са облечени в гумени защитни облекла, като
за противохимична защита.
В същото време от "конвейерите" на ракетните проектантски бюра в
Пенемюнде излизат над 130 модела най-различни ракетни двигатели.
Например при проектирането на своя изтребител Ме-262 Вили Месершмит се
отказва от по-мощните и по-леки, но по-опасни и ненадеждни Валтерови
двигатели от серията HWK в полза на по-маломощните и тежки, но по-
надеждни и безопасни турбореактивни двигатели Jumo-004. Предполагам,
че по същите причини и конструкторите на ракетния Флюгелрад се отказват
в последствие от тези опасни двигатели в полза на многобройните по-
късно разработени леки и мощни ракетни двигатели. Няма никакъв проблем
да се намери точно този, който да отговаря на изискванията, или даже да
се построи специално за случая и малка серия от сто тридесет и първия
модел.
Гореспоменатата скорост е по официално публикувани данни в немската
специализирана преса, както винаги силно занижени спрямо истинските
(Нойе цайт..., 57). Една от най-важните предпоставки за високата
скорост на ракетния Флюгелрад е пълното изчезване на инерчната маса при
по-високите обороти на въртене, получени с помощта на по-мощните
ракетни двигатели. При тези обороти подемната сила се създава изцяло
от антигравитационния ефект, а не от аеродинамичния ефект на
хеликоптерните лопати. За високата скорост допринасят и подобрената
аеродинамичност на кабината и на двойноизпъкналото тяло на летателния
апарат. Твърде вероятно е тя да е достигана в стратосферата или на още
по-голяма височина извън нея, над 50 км.
U021N: 2 скици на 2 модела на ракетния флюгелрад.
zzzzz
Намеците за възможни космически полети на Шриверовата хеликоптерна
чиния, задвижвана от ракетни двигатели, изглеждат съвсем невероятни
наистина: хеликоптер, издиган във въздуха с помощта на вертолетен
вентилатор, да може да излети в орбита около Земята, където няма
никаква атмосфера. Противоречието все пак има своето много просто
обяснение. При излитане и полет в ниските плътни слоеве на
атмосферата, в следствие на голямото ротационно аеродинамично
съпротивление, изпитвано от вентилаторния диск с диаметър от 15 м., не
би могло да се получат обороти, значително по-високи от нужните за
излитане около 1600 оборота в минута. Поради по-ниските обороти на
жироскопиране, аеродинамичната хеликоптерна подемна сила на чинията ще
бъде по-голяма от нейната антигравитационна подемна сила, и Флюгелрада
ще има поведение повече на обикновен хеликоптер, отколкото на чиния.
Като такъв той не би могъл да извърши не само орбитален полет, но даже
и полет над 10-15 км височина.
Колкото повече се увеличава височината на полета, и колкото по-рядък
става въздухът, толкова ще пада аеродинамичното ротационно
съпротивление на въртенето на вентилаторния диск, и ще се покачват
неговите обороти. При падането на атмосферното налягане с височината и
самите ракетни двигатели ще работят по-ефективно. Паралелно с това
покачване на оборотите антигравитационната компонента на подемната сила
също ще става все по-голяма. Предполагам, че на височина над 20-30
километра тя постепено ще стане единствената подемна сила. Голямото
вентилаторно колело, вместо да създава и аеродинамична подемна сила,
ще създава само антигравитационна подемна сила чрез жироскопирането на
своята тежка масар. За да се намали до минимум ротационното
аеродиманично съпротивление, лопатите на вентилаторния диск могат да
се поставят на нулев ъгъл на атака и тогава ще работят единствено като
жироскопиращи тежки масир. По моя преценка, изкачването от 0 до 20 км
височина би траяло 25-30 сек.
От там нататък задачата става по-лесна, защото Флюгелрада не би
имал вече нито тегло, нито инерчна масар и би се ускорявал значително
по-лесно. Антигравитационната подемна сила ще нараства все повече с
повишаването на оборотите с издигането над 50 км в още по-разредената
атмосфера, така че нищо не би попречило на този допреди малко
хеликоптер, а сега летяща чиния, да излети в Космоса. От 20 до 50 км
изкачването би траяло 10-15 сек, а от там до 100 км и орбита - други 5-
10 сек. От там нататък само звездите биха били границата и за този
доста странен хеликоптер (Терз, V. и VI.94).
Един скептик на идеята за орбиталните възможности на
ракетните летящи дискове възкликна по повод на горните
ориентировъчни данни: "Всички постановки се правят, сякаш апаратите
имат неограничен запас от енергия (гориво). Това е некоректно!"
Разбира се, че такива бързи ускорения, изкачвания на височина и
набиране на необходимата скорост за влизане в орбита са некоректни,
ако това се правеше с класическата ракетна тяга, при която нито
гравитационната, нито инерчната маса изчезват и трябва да се
преодоляват с тягата на двигателите и на огромно количество
изразходвано гориво (и окислителят е включен вътре). За ракетата
Аполо/Сатурн-V се прахосват почти 20 тона гориво за всеки тон
изведен в орбита: или 2700 тона гориво на старта изстрелват 150
тона кораб в орбита.
При антигравитационните ракетни чинии обаче това съотношение е
намалено 20 до 40 пъти: при тях по мое предположение един тон се
извежда в орбита изгаряйки от половин до един тон гориво. Това е
възможно, понеже и гравитационната, и инерчната маса изчезват след
влизането в режим на антигравитационния двигател. От гледна точка
на физичното уравнение, описващо излитането в орбита, няма
разлика дали апаратите ще имат неограничен запас от енергия и
нормална маса, или ще имат маса равна на нула и ще изразходват
значително по-малко енергия. За физиката на процеса това са
взаимозаменяеми величини.
Най-важното потвърждение на смелата хипотеза за орбиталните
възможности на Шриверовия ракетен вертолет дойде от една статия в
списание Шпигел - най-престижното немско списание и официалния
говорител на правителството и на тайните общества, управляващи Германия
зад кулисите. Шпигел е немския еквивалент на американското списание
Тайм. За тези списания е известно, че за разлика от жълтата преса, те
първо проверяват фактите и след това публикуват своите материали, а не
обратното (Шпигел, III.50).
U038: Шпигелова илюстрация.
zzzzz
В тази статия от петдесетте години, посветена на немските летящи
чинии от Втората световна война, имаше илюстрация на Шриверовия ракетен
хеликоптер по време на полет, високо над повърхността на Земята. Едно
нещо веднага ми направи впечатление - на илюстрацията кривината на
земната повърхност бе толкова голяма, че позицията на летателния апарат
би могла да бъде само високо в космичното пространство над Земята. Още
една особеност - Земята долу беше ярко осветена от дневната слънчева
светлина, докато в същото време по цялото черно небе зад летателния
апарат се виждаха много звезди.
Този оптически парадокс на "звезди посред бял ден" може да се
разреши единствено ако се приеме, че илюстрацията е била направена по
фотография, заснета в Космоса над слънчевата половина на Земята. Тя е
снимана от летяща наблизо друга чиния, която е следвала на близко
разстояние Шриверовия Флюгелрад в неговия орбитален полет, и е правела
фотографии с дълго експониране. След като и двете чинии влизат в
еднаква орбита и са само на 10-15 метра една от друга, взаимното им
движение би било пренебрежимо малко. Въртенето на Земята отдолу също
не ще бъде чак толкова бързо, за да се замажат нейния и този на
чинията образ при дълга експозиция от няколко секунди. Само тя би
хванала и значително по-слабата светлина от звездите на небето зад
близкия Флюгелрад.
Кривината на Земята на тази илюстрация беше по-голяма, отколкото на
обичайните фотографии, получени от земните космически полети в
седемдесетте години, обикалящи планетата по орбити от 100-150 км
"(1.7(- . Това ме наведе на мисълта, че този Флюгелрад е влязъл в
доста висока орбита около Земята. През 1950 г., или 5-6 години след
този епохален за всички земни хеликоптери полет, тази уникална и строго
секретна фотография сигурно е била показана от някое немско тайно
общество на доверен художник-илюстратор и техен член. После са го
помолили да нарисува по памет илюстрацията за Шпигел. Защото такива
секретни фотографии по правило никога не се изнасят навън от зданието
на "братството".
Може по всяка вероятност никой да не е казал на художника, че
фотографията е била направена в орбита в Космоса. Може също така той
да не е разбирал нищо от физика и да не е могъл самостоятелно да
разгадае тази тайна. Но като отличен илюстратор, за да работи за
Шпигел, в рисунката си той вярно и точно е отразил онова, което е видял
на оригиналната снимка, по време на събранието на своето тайно
общество.
По този начин може би е било реализирано още едно умишлено или
инженирано изтичанер на информация до масовите медии, за още един от
многобройните тайни проекти на Илуминатитер по света.
|
[
