следния текст и да ви поискам прошка, както и да ми кажете, а Вие минахте ли по този път, беше ли лесен, беше ли труден, знаете ли къде води и какво чувствате в момента, а какво след толкова много години може да чувствате? Примерно, когато сте за клуб 50-60... Примерно.

Привързваме се към вещи, мисли и състояния. Към времето, което е отминало, сякаш то ни конституира. И страдаме за това, което е било, а вече не е. Втурваме се - напред-назад, заминаваме и се връщаме, в търсене на непрекъснатото потвърждение на бляна си за изгубения рай - че някъде ще бъде по-добре.
Че има място, което е наше. Че има някой или нещо, което ще бъде опора. Можем някъде да се върнем или някъде да отидем. Че може би някой ни чака. Но където и да отидем, носим себе си. И ужаса на въпроса - дали е точно така.
В мистерията на собственото ни съществуване, една особена неспособност бележи живота ни - тази да станем център на самите себе си и да го следваме. Неспособност, замаскирана с неуспешните опити да робуваме на временни утехи, в гротескните си, измъчени надежди те да са завинаги.
Приспособяваме се - към апартаменти и нрави, към житейски състояния, към съсловия и работни места, към външен вид, целящ да създаде определено впечатление. Чертаем планове и цели, чието следване да ни успокои, че се движим нанякъде. Мъчим се да прочетем знаците на другите или на съдбата. Да открием един по-специален замисъл за нас самите, който да следваме.
Дефинираме (или не можем!) нужди, които ни описват като същност и които ще донесат удовлетворението, за което мечтаем. И всеки път,когато ги достигнем, вместо утеха и безвремие, откриваме поредната огромна пропаст - защото винаги остава липса и всеки връх показва само следващата пропаст, за която не сме готови. А тя, макар мъчителна,по парадоксален начин ни предизвиква да живеем.
Добрата работа, която се отплаща с възможности или признание, партньорът, който ни кара да се чувстваме желани, децата, грижите за които ни помагат да забравяме за неизбежното - търсим пристани, които да ни държат в живота, да отричаме тревогата и да заспиваме спокойно. И рано или късно, да стигаме до истината - че нещата отминават, децата порасват и ни чакат винаги непредвидени обстоятелства.
Да се завърнеш към себе си и нерешеното там, да се спасиш от неизбежното, да излъжеш ужаса и да откриеш равновесието - как изобщо е възможно? Има ли начин да открием утеха, щом всеки стабилизатор е временен. Щом всички консерванти изветряват с времето. Щом възрастта е по-силна от всички лазери, от мезолифт-процедурите, от най-квалитетната козметика.
Щом все пак остаряваме и губим, каквито и предохранителни мерки да сме организирали. Щом ни напускат. Щом се случва да се разорим или никога да не забогатеем. Щом се случва да сме гладни, да искаме пари назаем, да не ни платят, да се изгубим? Има ли изобщо надежда или безспокойството е неизменна част от живота?
Кутията мляко в хладилника започна да издържа дори отворена по повече от седмица, тогава толкова ли е трудно да се намери стабилизатор за живота и къде е той, щом дори лекарите и свещениците не го познават?
Ние сме собственият си и единствен център. Единственият възможен стабилизатор на живота си - нашите мисли и спомени. Но не като робство, а като вътрешно усещане за това кои и какво сме. На какво ще го припишем - на децата си, на историята си, на реализацията си, на бягството си, на хаоса или на опитите да го подредим - въпрос на избор.
Стойността на миналото е в това, че ни прави тези, които сме. Че изгражда собствената ни история. Хаосът не може да бъде завладян. Не всичко е възможно. Не всичко е предвидимо. Къде е щастието и в какво е - след безкрайното търсене и всички опити, на които сме длъжни, вероятно накрая разбираме, че е никъде.
Че в определен смисъл е невъзможно, а в друг - че няма значение. И в трети - че е повече свързано с вътрешната реалност, отколкото с външната. От едната няма как да се избяга в другата.
Може би е в усещането ни за себе си. Може би е в хората, които обичаме и с които споделяме общи мисли, дни и гледни точки. Може би е в навика. В относителното спокойствие на това да планираме дните си. Доколкото то ни напомня какъв е нашият начин, какво обичаме и кои сме. Всеки намира своите начини да именува страховете си и всеки - доколкото може - открива свои утехи.
Като цяло знаем твърде малко за живота си. Не знаем откъде и как идваме в него и със сигурност не знаем къде отиваме. Има ли нещо там Нещо повече - не знаем какво се случва и през повечето време на живота ни. И защо. Организираме го около различни временни цели, които да ни защитават от ужаса и когато те се пропукат - отчаяно се ловим за смисли, които да ни върнат спокойствието.
Социалната действителност е толкова важна, защото тя някакси е призвана да поема ударите на собствените ни тревожни мисли, ударите на сърцето ни, когато прескача от ужас, паниката на разбърканата ни подреденост. Затова когато социалната действителност е в несъстоятелност да ни предложи тази утеха, сме склонни напълно да рухнем, понеже някакси сме оставени изцяло сами на себе си.
Изглежда парадоксално, но единствената утеха е в мъчителното приемане на това, че има невъзможни неща. Че липсата не може да бъде избегната, може само да се научим да я толерираме. Че загубите са част от живота и че единственият ни избор е между това дали да полудеем или да се научим да го приемаме.
Че желанието изисква усилия, но то ни дава възможността да сме живи, наравно с това, че ни излага на опастностите да бъдем раними. Че повечето рани не убиват, но това да се пазиш от всичко, те убива преди да си умрял. Най-тъжното на това твърдение е, че изглежда като лесен лозунг, а всъщност е гротескна истина.
Как да намериш упование в хаоса на един непредвидим живот, в който не знаеш как си дошъл и нямаш гаранции за това кога ще си отидеш? Няма кой да даде отговор на този въпрос. И единственото, с което разполагаме, е себе си.
В това да се учим докъде са собствените ни предели, в това да се научим да слушаме какво мислим за света, в това да толерираме страховете си. И в това да усещаме онзи глас в нас, който казва: "Аз съм..." или "Аз мисля...".

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Сега ще ви кажа набързо за какво става на въпрос. Миро Найденов, понеже отдавна го разследват, се е размирисал толкова, че еднолично на своя глава е решил да послушва ББ и прочее. Никакви СРС-та не е имало, всичко е на чиста проба гласов рекорд, дето го има всеки телефон. После е препратен до медиите файла. Защо ли? Ми след като така и така потъва, а те от ГЕРБ го бяха отписали след изборите, момчето е решило, че ще действа на принципа "щом потъвам аз, ще ви повлеча всичките". И така - той е отишъл у Бойко с ясното съзнание, че ще го подслушва с тази самозащитна теза - "ако аз потъна, ще ви завлека и вас", включил си е жалкото телимилифонче на гласов рекорд и когато накрая се качил на таксито за "БАНКЯ ПАЛАС" го изключил. От там нататък - следват пазарлъците с политическите опоненти на ГЕРБ. Кой знае дали и тия анонимни сигнали не са някакъв кьорфишек, че Цветанов е подслушвал незаконно, това почти съм напълно убедена. НО тука става въпрос за следното, че Миро е знаел приблизително какво ще се говори на срещата му с Боки и онва жалкото прокурорче, че е решил да записва /има си смартфонче, дан мислите, че е с мобифон отпреди 20 години/ точно с цел да действа на принципа ако аз потъна, то и вие идвате с мен, и накрая го е предоставил тоя запис на медиите ден след като той каза, че масово се подслушвало, а пък онези го изключиха от партията. Това има косвена връзка с незаконните посслушвания на Ц.Ц., но не е в тяхната стихия. Само сега му я приписват. Тука е от ясно и по-ясно частно подслушване с ясен мотив. Не случайно Миро през цялото време беше сочен като "слушалката", а от друга страна постоянно водеше разговора къмто тънката струна на неговите си проблеми с министерството и обществените поръчки и ОЛАФ. Постоянно насочваше разговора натам. Ще кажете, кой е луд да се топи сам, ами при положение, че ОЛАФ така или иначе няма да му прости, дали да не изиграе ролята на протектиран свише?!? И въобще, той буквално казваше, да, аз падам, но и вас ще повлека, затова и е направил въпросния запис.

Напротив, Шебек Хасан, има кой да ги смени... въпреки че са квази партия подобна на НДСВ, която без лидера си се спихва.... Хайде да видим кои не са като тях?!? ДСБ са бетонирани с Костов, Гражданите на Кунева, са си на Кунева. ДСБ си избира Костов. Турците са или на лидера Доган или протежето му или не го знам кой е тоз Касим Дал, все едно. Атака пък и Волен Сидеров, хахаха. ГЕРБ не могат нито без Боко, нито без Чоко. ПИСНА НИ ОТ ПОДОБИ ПАРТИИ. Те Дори не са партии, псевдо, квази-партии са. Писна ми от такива, моля ви първо да оправите партийния модел, после политическия и накрая парваментарно-институционалния и в последствие и икономическия. При такива участници на тъпите ни избори бих гласувала за единствената автентична лява партия - БСП. Както и да ви звучи това.

Да не дава Господ скандалът да се размирише на международно ниво, защото и сега ни е срам от ГЕРБ, но когато и Меркел каже, че ГЕРБ са циркаджии, ще ни стане много тъжно... Мисля, че всички последни събития и последващи в евросъюза произтичат от неимоверното влияние на Германия по отношение на затягане на данъчната политика. Те натискат непрекъснато за падане на банковата тайнна.. Те са против офшорките, защото дърпат цялата евроикономика и за тях е адски важно да си събират данъците, а някакви хора с власт колкото правителствата на малки държави от ЕС да им подливат вода и да ги пързалят с номера. Германия засега със цялото си могъщо политическо влияние не може да забрани напълно офшорните зони, но пък за сметка на това при тази насъбрана злоба Кипър яде дръвцето, а пък Берлускони ще го осъдят в Италия за укриване на данъци. Ще лежи ефективно, вярвайте ми, ефектно и ПОКАЗНО. Само една инстанция го дели, но и там ще го осъдят. Германците пипат яко. Как тъй някой ще укрива данъци, италианския бюджет ще е пред фалит, а пък за капак германците ще плащат. Ще го гонят до дупка, какво като е Берлускони, ако ще и Папата да е! Някой да преебе Германия -няма такъв филм! Гърция също плаща огромна цена, защото Германия е нетен донор на Гърците без да получат нищо в замяна. Да ви кажа честно иска ми се да дойдат и у нас германските интереси и да прецакат дребните партиийни интересчийства, енергийни лобита, големите медийно-политически кръгове, офшорките, миронайденовците, бойкомутровците, корпоративна банка и русофилските интереси мечтаещи за Белене, да изкарат наяве офшорните сметки на хората, облагодетелствани от прехода, пък после чак да лиснат милиардите за инфраструктура и прочее проекти. Моля ви, Меркел, Германия, SOS.

Този текст не можах да го пусна в клуб Безпределно, простете, Безплодно май беше, не не не, В крайна сметка май беше Споделено, но май тва е без знечение, понеже е частния клуб на мародераторката.... уви. Имаше една песен дето денонощно ме пали--- ти го искаш и не можеш и избираш и избираш начин друг, може би ще се наложиш, но едва ли ще си тук......

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите