Приказка / Контакти / Поколения / 20-30

Това се случи тогава, когато. Имам предвид тогава, когато. Сигурно помниш. Мисля, че беше вдругиден, значи съвсем скоро. Теб те наричаха Дейзи, а него – Дари. Всъщност вие сами се наричахте така, защото други там нямаше.
Живеехте в голямата гора. Той понякога й казваше рошавата гора, но ти твърдеше, че рошав може да бъде само той и така спорът ви приключваше.
Ти живееше в единия край на гората, а той – на другия. Понякога си пращахте писма по вашия приятел – дебелия гълъб, но това не ставаше по-често от много рядко Затова пък Дари отваряше много внимателно твоите писма и когато те откриеше в тях, се радваше особено странно. Не, нямаше нищо странно. Просто вие може би се обичахте, но никой от вас не знаеше това поотделно.
А заедно бяхте много рядко, така че един ден той реши да ти го каже. Просто така. Дойде и ти се усмихна. Ти го изслуша и също се усмихна, но Дари не видя това. Той видя как ти се прибираш в твоята къщичка, за да оставиш сухите листа, които беше събрала. И когато ти излезе отново, той си беше тръгнал. Добре, че носът му беше чип и никой не забеляза колко го е увесил.
Когато се прибра в своята къщичка, в своята част на гората, той седна пред своя огън и каза на себе си: „Ако ме обича и тя ще ми го каже някой ден.” И една сълза се отрони незабелязано по бузата му.
В същото време пред своя огън ти седеше и си мислеше колко е хубаво, че някой те обича и дали този някой ще дойде пак.
Двамата седяхте и се надявахте. Просто чакахте.
Големи сладури сте! Ще почакам и аз с вас.
Ами ако приказката свърши?!

Към приказката имаше и картинки, но не успях да ги копирам тук. Ефектът леко се е позагубил, но идеята е ясна. Аз чакам и се надявам тук, той си мечтае за мен някъде там... и накрая така и не се намираме.
Изпадали ли сте в подобна ситуация?

може би там и тогава друга съм била...