Щастието е филия с мед, която винаги пада от намазаната страна. Но след нея не остава сладък вкус в устата, а кариес и лепкави ръце. Ръце, които протягам към следващото щастие. Но то само като ги види, хуква да бяга. Защото му е дошло до гуша от лепкави ръце.

А колко лесно би могло да бъде - просто да ги измия.

И после да ги пъхна в джобовете. И после...? После като изглеждам толкова симпатично небрежна, щастието само ще започне да се навърта около мен. Ще го поухажвам, ще го полаская, ще го опитомя и после пак ще скоча върху него с цялата тежест на моите непремерени желания, дръзки мечти и импулсивности и за пореден път ще го смачкам.

А колко лесно би могло да бъде - просто да оставя щастието да диша.

Уникалното щастие е едно, но ние хората (което е присъщо на нашата абсурдност) го наричаме с две имена. Тя или Той. В тези няколко букви започва и свършва светът. Те са онова измерение, в което изгревът и залезът се сливат; и няма ден, и няма нощ, и няма въздух в гърдите ми, защото крещя, крещя, крещя. От любов. Тогава всички хора, които наивно умуват връху смисъла на живота и облика на щастието, изглеждат жалки. Гледам ги от върха на вселената и крещя в лицата им колко са глупави всички, как досега не са се сетили, както съм се сетила аз. Смисълът на живота, крещя, е Тя, когато излиза от банята и водата, която все още се стича по нея, се стича върху цялото ми същество и аз преливам. Смисълът на живота, крещя, е Той, когато прокарва ръка през косата си и в мен гръмва музиката от неговите пръсти. Смисълът на живота, крещя, е когато заедно вечеряме задушено пиле с пържени ябълки, пием мляко с нес и слушаме Крейнбърис.

Има нещо толкова истинско и нещо толкова фалшиво в щастието. Има нещо толкова първично и нещо толкова моделирано, шлифовано, натрапено...

Накрая с пресипнало гърло крещя “защо?!, защо?!, защо?!” Защо моето щастие е написано в условно наклонение? Зависещо от всичко и правещо ме зависима от него.

Никога не съм се чувствала толкова потисната, беззащитна, слаба, нещастна, отколкото сега, когато съм щастлива. Защото по толкова наивен начин съм дала на щастието ролята на първо блокче в доминото на живота ми и зад него съм редила всички останали блокчета - приятели, професия, ценности, възгледи, себе си. Колко скъпоценни са всички те и колко ненужни, ако щастието си отиде. Когато щастието си отиде. Щастието си отива. Водата се изпарява от цялото ми същество и музиката заглъхва. Вече никога няма да крещя.

Щастието тръгва с наведена глава към изгрева, защото то е вечно раждащо се, а аз тръгвам с наведена глава към залеза, защото съм вечно умираща. След дългото скитане през годините може да се срещнем от другата страна на земята, ако по пътя си не се отклоним. Но човешкото същество е единственият биологичен организъм, който разсъждава по-добре, когато върви напред-назад. А ако разсъжденията не му се удават, все пак си остава единственото същество, което, да кажем, може да се върти на пета. И много други неща може да прави единствено човекът, но не и да върви само в една посока. А колко лесно би могло да бъде - просто да вървя само напред. Но това не бих била аз. Аз съм мъдра, но не достатъчно, силна, но не достатъчно, постоянна, но не достатъчно, обичаща и мразеща, но не достатъчно. Аз съм велика и недостатъчна. За себе си. За другите. Свободата е утопия, аз никога няма да бъда свободна - от себе си.Защото искам да бъда щастлива. Защото живея във вечен страх, че ще изгубя онова, което не притежавам. А щастието е изкуството да се примиря с неговата липса.

“И недейте да искате много, защото не можете да му платите цената”, беше казала една стара пророчица. Аз и Ти искаме целия свят. Но светът е само един. Да го поделим? Проблемът не е как ще го поделим, аз повече от всичко искам Ти да владееш едната половина, но не просто да я имаш, а аз да ти я дам. А колко лесно би могло да бъде - просто да престана изкуствено да отглеждам зависимостите на околните от мен. Аз съм еднакво ценна и като причина за нечие щастие, и като следствие от него. Но съм суетна и не вярвам в толкова прости истини. Аз съм над простите неща и затова усложнявам света. Сякаш изпитвам мазохистичната нужда да стана още по-зависима, отколкото съм.

И така, самоусложнила се и несамодостатъчна, робувам на вече изгубеното, притежаваното или никога ненамерено щастие. Робувам на себе си. Не се харесвам такава. Удрям се, блъскам се, после плача, защото мразя насилието. Накрая пращам щастието по дяволите. Всъщност сега, когато съм нещастна, се усещам много по-независима. Но това е патологично. Има хора, които се чувстват комфортно само когато са нещастни. Не съм от тях. Но и категорично напускам отбора на “гонещите”. Докога ще издържа? Не знам. Може би до утре, може би завинаги. Важното е някой ден да се събудя и да мога да дишам.

Галина Иванова

Strange is our Situation Here Upon Earth

Хубаво, но...

Няма щастие в условно наклонение. (То) не е в изгрева. Не е блокчето на което се крепи целият ни свят. "То е целият ни свят.
И всеки ден отново го откриваме.
И се вписваме отново в него..."

нищо човешко не ми е чуждо :)

Редактирано от Maчo на 03.05.03 02:39.

постинг АКО е по-дълъг от 5-6 реда не го чета, но това е готино. Коя е тази кака Галина?!?

По принцип и аз съм така , но щото Zeno е пич , дет не пише глупости взех , та му хвърлих едно очо - . . . началото на всеки абзац :)))
Стигнах до момента , в който девойката казва , че никога не се е чувствала по-нещастна от сега - когато е щастлива. Рекох си "Много дълбокомислено и несъмнено крайно идейно ! Евалла Галина , евалла Иванова ! " :))) и спрях до там.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

mii a de
da ni obiasni za shtasstieto na po 4ri ochi

Strange is our Situation Here Upon Earth

prestaish li si glupost poweche ot 6 reda....tui maistorlyk se iska

Strange is our Situation Here Upon Earth

зено, като зачетох първите редове си помислих, че бая си тренирал да щракаш на кирилица,ама като стигнах до една думичка в женски род и се опулих:)))) уплаших се, че си сменил пола и това те кара да тръпнеш от щастие:)
е какво толкова има да се обсъжда щастието? в тая жега се е стопило и почти изчезнало.

от охлюви, парчета, опашки на кутрета направени са малките момчета.

..Галето сигуррно е хот за да пише такива нища

Щастието може и да е конфитюрово,а не само меденка.
А какъв точно вкус има конфитюрът или медът- зависи от настроението на рецепторите ти.Твоите!
Прекалиш ли с илюзорното сладко-горчиво е.Прекалиш ли с фикс-филиите-тежко е....
А всъщност,да-щастието е сбор от щастия...
Ако едното щастие побегне ужасено от мухоловката ти-ръце,другото пък може да се влюби в усещането за привличане.Твоите ръце....не ги измивай..По тях има следи от минали щастия..Тъжни и покорени,посърнали и остаряли,ноооо твои-с частица от душата ти в ръцете ти.
Не можеш да убиеш мачкайки мечтите си,защото не ги притежаваш.Те те притежават -и така дишат.
Бъди спокойна-взаимно дишате,помагате си...
Трупаш кислородна мощ, за да крещиш в несвяст името на света.И наистина ли мислиш,че другите не знаят същото за любовта..Те тоже викат от острова си..но може би на друг език.А ти избираш кого да разбереш.О,да ,така е -Тя и Той.По много пъти за света...
За да е щастието пълно за единствените Тя и Той,притежаващи света.В очите им е смисълът на смислите.И миглите им галят очните ябълки на любовта им.А пържените ябълки пълнят невинно устите им,за да не се изпият от любов.
Не вярвай на старите клишета,вярвай в предчувствието за отложено самоубийство.Щастието утре ще почука на вратата ти.Какво ще прави самичко,ако никой не му отвори?Бъди ТИ и ТАМ.
Разтвори душата си,дай я на борещия се за твоето щастие.
Може би щастието е в това,да довериш зависимостта си.Позволи да те направят щастлива.Так ще върнеш жеста.И майната му на страха...и на щастието ти..
Ако те прави нещастна,какво щастие е?И кой му е позволил да самозванства?ТИ!Стегни се,усмихни го,ти се усмихни повече и покажи кой е шефът.
Не играйте на домино.Каква овчедушна игра!
Играйте на покер.Измами го..Спечели го..Спечели се..
И поплувай самодоволно в музикалния си океан,победителко на изгрева и залеза,на края и началото.
Посоката.....Няма точно такава..
Има безкрайност от кръстопътища.....
И все се връщаш към себе си...
И самоусложнила и несамодостатъчна ти мразиш несъвършенството си.Никога не ще се мразиш толкова,че да се обичаш.Никога няма да нахраниш мазохизма си дотолкова,че да го задоволиш.Никога няма да платиш цената ,когато искаш всичко.Плащаш себе си.Колко струваш?Ще се откупиш ли с очите на другия,който те обича,гледайки и виждайки те?Ще прежалиш ли половината му свят,за да прегърнеш целия?
Но целият свят не е всичко.Всичко е,когато подариш очите си,гледащи света на щастливеца,спечели теб.
Истината е в съзерцаващите айове,вярата е вярна,когато и позволиш да те направи щастлива.
Не пращай щастието си по дяволите.Не им подарявай нещастието си.След като не обичаш да тичаш и гониш-стой на място,мисли чувствай.Обиколи целия свят и себе си...
Кротни се сред цветя и тревички,гледай небето...
Там са очите,които те обичат..Уютно потъни в тях и обичай...Това е естествено като дишането...
Прегърни големия розов слон на обичта си,поспи...
Като се събудиш,ще дишаш...Щастливо!

Пуснете ме в душата си,за да .......Не боли....