|
А ето и самия пътепис:
=================
Един отлежал пътепис от съпругата ми Еси за пътуването ни през пролетта на 2005 г. в Сицилия и Южна Италия. Снимки няма.
Италия 15.05.2005 – 24.05.2005
Рупите (Петрич, Кожуха), Гърция – Каламбака, Метеори, язовир Янина, Игуменица, Корфу, Италия – Бари, Вила Сан Джовани, Сицилия - Месина, Катания, Етна, Сиракуза, Agrigento, долината на храмовете, Палермо, близо до Неапол, Везувий, Помпей, Соренто, о-в Капри, Бриндизи, Гърция – Игуменица, Каламбака, Метеорите
Вулкани и още нещо
Поредната възможност почука на вратата ни и ние радостно я приехме. Този път щяхме да надникнем в кратерите на някои вулкани и да проверим дали те, а край тях и сицилианската мафия, все още показваха признаци на живот.
Засуетихме се относно най-практичното облекло, представяйки си как дрехите ни се оказват невъзвратимо очернени от купищата пепел и тутакси се озовахме в магазин за втора употреба, откъдето се снабдихме с тънки дрешки, които след това можехме да изхвърлим без особени угризения.
Така залисани в опаковане на багажите изпратихме нощта и без премеждия подслонихме глави в сутрешния ускорен бърз влак за София. А следобедът на същия ден ни завари в опити да склоним раниците си да се поберат в багажника на автобуса, с който щяхме да пътуваме, след което се качихме в пътническото отделение. Автобусът се позачуди дали да не се разпука по шевовете си от огромното количество води, бири, храна, раници, чували, хора и т.н., но в последния момент се отказа и потегли.
Поогледахме се, съзряхме свободни места, седнахме криво ляво и приехме ролята на багажно, като от време на време хвърляхме поглед изпод купищата чанти към прозорците и телевизора, който внасяше външната картина вътре, опитвайки се по този начин да ни създаде илюзия за простор.
Първата ни спирка бе на българска територия в Рупите край Петрич. Настанихме се край храма/светилището на баба/леля Ванга, захвърлихме тежките чанти и хукнахме да дирим Кожуха. Той нямаше нищо общо със златното руно, а бе единственият, но изгаснал вулкан в България. Подобно на аргонавтите трябваше да преодоляваме различни препятствия, дорде го достигнем. Най-неприятно бе провирането из гъсто разположени и богато надарени с бодили драки, които в истинския смисъл на думата смъкваха кожусите от гърбовете ни. В крайна сметка успяхме да додрапаме до билцето, като всеки го щурмуваше от там, от където му се струваше най-чисто откъм тръни (естествено, илюзорна представа), но отиващият си ден и лекото покапване от небето ни разубедиха от по-нататъшно търсене на кратера.
Когато се върнахме в олющената постройка, в която се помещаваха спалните ни, решихме да излекуваме надраните си тела с минерална вода. Тя бе каптирана и затворена в една занемарена и потискаща сграда, разделена на мъжко и дамско помещение, изпълняваща ролята на басейн. Поради ред причини, имащи много общо с валящите се във водата в дамското помещение боклуци, предпочетох душа пред възможността да се потопя в компанията на най-различни продукти на нашата цивилизация, които да разглеждам в едър план.
Утрото на следващия ден започна изненадващо за нас и вместо в 5, според уговорката, трябваше да ставаме в 4 часа. Поиграхме си известно време на играта “Чук? Чук?” “Заето!”, “Чук? Чук?” “Заето!” и след успешното тоалетизиране на 45 членния ни екипаж в 5 вече бяхме натоварени на борда, а половин час по-късно акостирахме на българско-гръцката граница Кулата.
На гръцка територия предприехме тактиката на панорамно разглеждане, за да не натоварваме с впечатления сетивата си, които трябваше да останат максимално възприемчиви за италианските прелести, така че подобно на професионални дегустатори поехме само с очите си гледките към р. Струма (Стримон на гръцки), градчето Каламбака, чудните Метеори, язовир или езеро Янина, а надвечер достигнахме Игуменица. Тук фериботът “Атина”, регистриран в Панама, ни прие в обятията си. Нашата внушителна група тутакси окупира помещение, в което единственият друг човек (англичанин) се почувства малцинство и налягахме по балатума на пода между седалките. Някои от групата спаха в каюти.
Дали поради факта, че на борда на ферибота имаше български персонал, или поради братските ни балкански прилики с гърците, вместо в 20 часа според разписанието, потеглихме в 22. Все пак, за да ни умилостиви донякъде, екипажът съобщаваше някои от анонсите си и на български език. А за да ни умилостиви съвсем, към полунощ ни показа и светлините откъм десния бряг на о-в Корфу, като успяхме да се полюбуваме известно време на очертанията на чудно осветена крепост.
Утрото, надянало прелестна пурпурна премяна, ни посрещна към 6 сутринта и ни се усмихна с изгряващото си слънце. Трябваше да акостираме в Бриндизи около 9 часа. Но гръцките ни съседи явно не бързаха да се разделят с нас и галено ни наричаха “вулгари” – дали трансформацията на първата съгласна се дължеше на тяхна лингвистична особеност или на нещо друго, за мен си остана загадка. Те толкова искаха да ни се харесат, че се опитваха по всякакъв начин да привлекат вниманието ни върху себе си и да го отклонят от часовниците, които вече гонеха пладне, че по едно време ни инсценираха пожарна тревога – в продължение на няколко минути отвсякъде се разнасяше оглушително и непрестанно звънене подобно на онова, което се разнася от алармата на будилника точно когато сънуваш най-прекрасния си сън и за нищо на света не искаш да помръднеш дори и само за да изключиш часовника. Последва извинение – тревогата се отнасяла само за екипажа – поднесено ни на чист български. Още тук в главата ми прозвучаха откъси от една песен към филм от моето детство, които по-късно отново и отново просвяткваха в съзнанието ми: “Ние сме на всеки километър … и така, до края на света”. Мислех си, че така, както сме се пръснали във всички краища на света, нищо чудно след известно време навсякъде да има надписи и съобщения и на български език.
В крайна сметка пристигнахме не в Бриндизи, а в Бари и то чак към 14 часа. А дотогава се наслаждавахме на всичко, което можеше да ни предложи пътуването по море – слънчеви бани, взиране в безкрайното синьо на морето и на небето, вълнуващо изчезване на почти всичко наоколо в появилата се мъгла, раздумки с познати и непознати. Така до нас достигаха истории как по фериботите се крадяло, как в Сицилия не трябвало да вадиш много пари, защото ако те забележели, заплашвали те с пистолет и те ограбвали, и т.н. До този момент нищо от притежанията ни не беше изчезнало, а за Сицилия – скоро щяхме да разберем на място.
Поради естеството на групата ни, което съчетаваше хора планинари - свикнали на по-сурови условия заради възможността да се докоснат до места, които не само че не предоставяха глезотиите на техническия прогрес, но и често изключваха последния, и хора “цивилари” – пътуващи с мисълта да се възползват от всички благини на цивилизацията – удобство, магазини, ястия, напитки и др., още тук, а според някои сведения и на самия ферибот, се сформира брожение. Макар и на всички да им се искаше да разгледат Бари, все пак за някои първостепенна цел бяха вулканите и липсата на време не позволяваше излишно шляене, но други не можеха да преглътнат неблагоприятните факти и настояваха на своето. Така се наложи спорът да се решава с гласуване и в крайна сметка с 10 гласа срещу 35 мнозинството реши да продължаваме без да разглеждаме Бари.
Тук ще спомена, че това разделение на интересите често нажежаваше атмосферата, а в Палермо – дали под влияние на горещата сицилианска атмосфера или на българската кръв, се стигна до ръкопашен бой между мъж и жена, които навреме бяха разтървани. Все пак и двете страни си бяха прави от своята гледна точка и най-удачното решение бе в компромисите, което по-късно бе усвоено и от двете групи (в крайна сметка не пътувахме с туристическа агенция, а това беше средна форма между организирана и свободна екскурзия, като цената, естествено, беше съвсем изгодна).
Към 8 вечерта вече бяхме във Вила Сан Джовани, откъдето ферибот ни пренесе в Месина, Сицилия. Пътят до тук бе изключително живописен: в началото погледът ти се изгубваше в маслинови гори, след това се озоваваше в лимонови такива, после скачаше на ягодови полета, а кактуси като жив плет издигаха снаги край пътя. Малко преди да достигнем морето висящи мостове и живописни дерета ни заобградиха отвсякъде. А от самия ферибот се любувахме на огромната кула-фар в залива и се опитвахме да разгадаем изписаните слова “Voc et ipsum civitatem benedicimus” (които, според импровизирания превод на един член на БАН звучаха като “вас и себе си благославям”, но по-вероятно благословиите да са били за града). След около час вече бяхме в Месина, Сицилия, откъдето ни предстояха около стотина километра до Катания. Към 11 през нощта наближихме района, но ни беше необходим още час докато открием camping village Panorama.
За разлика от нашето почти бетонирано Черноморие, сицилианците са успели да се опазят от манията за застрояване, като къмпинга, в който нощувахме, приличаше на парк, а бунгалата бяха сгушени всред дървета, цветя и зеленина.
Следващият ден бе посветен на Етна (3323 м) – най-високият, при това действащ, вулкан в Европа. Учудващо за такава голяма група, но в 7 часа българско време потеглихме без закъснение. Сицилия бе идеалният терен, на който нашите шофьори можеха да покажат професионалните си умения. Човек оставаше с впечатление, че тук живееха миниатюрни създания, возещи се в миниатюрни коли. Нашият автобус изглеждаше като хипопотам, тръгнал на разходка между редовете в някое кино. За мен си беше истинско чудо, че успяхме да се отървем невредими след около час и половина лутане из тесните улички на Катания, дорде намерим подхода за Етна. Оттам нагоре пътят малко се разшири.
В началото не забелязахме нещо необикновено, но постепенно земята отвъд асфалта стана странно черна, а застиналата лава приличаше на буци пръст. След известно време самотен покрив напразно опитваше да изкара тялото на къщата си над пепелищата, но мигът на възкръсването все не настъпваше. По-нагоре отделни нейни събратя хотелчета весело стърчаха като устойчиви бурени, изникнали тук там всред пустошта.
Автобусът спря на паркинга до лифта. Етна можеше да се щурмува по най-малко три начина. Единият бе със собствена тяга. Другият бе срещу 12 евро в едната посока и 23 – в двете, да се възползваш от лифта, който те качваше на известно разстояние, но оттам нататък се прибягваше до първия начин. А за онова огромно мнозинство от туристи, често срещани в нашите курорти, които имат желанието и финансовите, но не и физически възможности, се предлагаше най-голямата екстра – лифт в комбинация с джип и гид на стойност 43 евро.
Около 15 души поехме нагоре със собствена тяга – та какво удоволствие бихме изпитали, ако всичко ни се предоставеше на тепсия, без наше собствено усилие, без да поемем от атмосферата, без да станем частичка от заобикалящия ни фон? Без да оставим отпечатъците си по пепелта, без да вдишаме същата? Без да се борим с вятъра, който се мъчеше да ни отвее назад като незначителни прашинки?
Пътеката до горната станция бе доста стръмна, осеяна с безброй камъчета и с нищо не отстъпваше на някое наше старопланинско изкачване. От там взорът попадаше на някакъв хибрид между опожарена планина, покрита с пепел и пустиня с неимоверно високи дюни. Между отделните гребени на тези застинали вълни от лава лъкатушеше светъл път, застлан с камъни. По него през различни интервали от време преминаваха джипове или микробуси, които прибавяха своята пушилка към онази, вдигана от засилващия се с всеки метър нагоре вятър. За разнообразие решихме да отбием от пътя и да побродим из дюните от лава. Краката ми потъваха като че ли в пясък, камъни непрекъснато ме препъваха, а вятърът се опитваше да ме заслепи с воала си от пепел, който размахваше пред очите ми. В крайна сметка предпочетох да избегна някое от тези препятствия и отново се върнах в лоното на пътя. Микробусите продължаваха да сноват като совалки, аз се опитвах да запечатам кадри от снагата на Етна, а туристите в микробусите запечатваха кадри с нашето поклонничество към върха.
Неусетно вятърът съвсем захвърли приличието си и започна да се забавлява, като загребваше дребни камъчета и пепел от земята и ги запокитваше като градушка в лицето ми. Почувствах се съвсем като поклонник, тръгнал да изкачи свещения хълм на вярата, бичувана по ръцете и лицето, тласкана в гърдите от Вятъра – Сатана, опитващ се да ме откаже от пътя. Малко оставаше до подножието на най-високия кратер, извисяващ се в далечината, но в момента той ми се струваше абсолютно недостижим. Последните метри Ники ме изтегли едва ли не на буксир (липсваше ми раница-баласт) и за първи път се зарадвах на микробус – с голямо облекчение се прикрих на завет зад един спрял такъв.
Бяхме тръгнали към 8.30 сутринта, а сега наближаваше обед. Подадохме крадешком глави иззад автобуса и за сетен път се убедихме, че този ден Етна ще запази в тайна от нас най-високата си точка. За разтуха обаче в близост до нас имаше друг кратер, който отгоре на всичко димеше. Приличаше на огромен овъглен геврек в дълбок черен тиган, сякаш някой го бе забравил върху огъня и от тигана се носеше пара ту оттук, ту оттам. Камъните наоколо бяха топли и някои пускаха кълба дим, сякаш под тях джуджета шегобийци пушеха лула и се забавляваха с дима.
Ники се опита да се изкачи към горната страна на кратера, но колкото по-нагоре се изкачваше, толкова повече тялото му се снишаваше към земята, докато накрая едва не полегна напред. В крайна сметка се отказа. Откъм долната страна беше завет и аз се осмелих да разбуля лицето си. Оказа се, че вятърът ми е изрисувал черни мустачки и че лицето ми бе подобно на коминочистач.
Трима души от нашите все пак се решиха да щурмуват върха. По-късно, след завръщането си, разказаха следната история. Единият от тях бе много висок, около метър и деветдесет, та му е било безкрайно трудно да се пребори с вятъра. След като два пъти е бил повдиган и едва ли не запокитен в пастта на вулкана, той благоразумно се отказал и се върнал. Другите двама успели да стигнат до един от кратерите, като за моя голяма изненада върхът не представлявал един единствен кратер, а множество такива. И не само по върха, но кратери имаше наистина много – около 200 като цяло, включително и при началната станция на лифта.
Връщането назад до нашия автобус бе по-приятно не само защото слизахме, но и поради факта, че с губенето на височина вятърът губеше силата си. Когато стигнахме долната станция, помотахме се край тамошните кратери, позяпахме сергиите и се прибрахме в автобуса. Отбелязахме, без да мръднем от местата си (подобно на онези туристи на Етна), че Катания е интересен град и се прибрахме в къмпинга. Там ни очакваше романтична разходка до брега, където послушахме плясъка на водата в осмелилата се да навлезе в морето висока скала, погледахме бесните удари на разбиващите се в камъните вълни камикадзе и се прибрахме.
Тук отново се замислих, че човек спокойно може да се оправи и на български, когато се оказа, че молбата за одеяла е била отправена към наша сънародничка камериерка.
На следващата заран закусвахме кифлички, мюсли и мляко (включени в нощувката), докато служителите на къмпинга проверяваха да не би случайно да сме си харесали нещо от бунгалата за спомен. Към 9.30 потеглихме за Сиракуза.
Това градче, някогашна гръцка колония, завладяно от римляните, е родното място на Архимед. Въпреки приличната доза забележителности като храма на Аполон, площада на Архимед, фонтана Аретуза, замъка Маниаче и множеството туристи, Сиракуза е спокойна и ме омагьоса по-скоро с тесните си, криви улички, сградите с опадала мазилка, изглеждащи някак оръфани и усещането, че животът тук се е съхранил, избягвайки в някаква степен влиянието на всепроникващата унификация и глобализация.
Преди да потеглим окончателно от Сиракуза, дочухме шепота на Археологическия музей, който разкри пред нас своите прелести. Отделихме нужното внимание на амфитеатъра, промушихме се в Ухото на Дионисий – пещера с особена акустика, която бе демонстрирана от виковете на група младежи и в крайна сметка пристигнахме в Agrigento около 19 часа.
Преди да навлезем в града обаче забелязахме, че минаваме покрай Долината на храмовете. В автобуса замириса на бунт. Не само групичката от началното брожение, но почти всички нададохме вой, че това място трябва да се посети и подобно на Ботев преди няколко века, когато отклонил “Радецки” от курса си, отклонихме нашия автобус от курса му. Този мирен терористичен акт обаче се оказа неуспешен, защото “затвориха” долината. Не ни оставаше нищо друго, освен на следващия ден да повторим опита си.
Настанихме се в хотел “Тиренцио”, почти извън града. В сравнение с къмпинга, тук бе направо като бетонен затвор. Въодушевени от сполуката по-рано през деня при манипулиране на курса на автобуса, групата отново се разбунтува срещу водача и успяхме да издействаме превоз до града и обратно с престой от два часа и половина. Окъснелите минувачи по улиците на Agrigento тази нощ зяпваха учудено при вида на двайсетина души, предвождани от почти двуметров великан, размахващ в ръката си карта на града, крачещ с бърза крачка напред и говорещ на някакъв неразбираем за тях език, а след него като шлейф се носеха подтичващи по-дребни екземпляри, вдигайки неразбираем за италианците шум. Така обиколихме множество катедрали, достигнахме до стария град, препускахме нагоре надолу по тесни улици със стари фасади и дори се върнахме предсрочно до автобуса. Никой не смееше да закъснее при новината от предната вечер, че двама от нашата група платили 50 евро за такси за 12 км от Катания до къмпинга. Към полунощ вече пътувахме към хотела, изпращахме с очи града, който в далечината изглеждаше като пясъчен, с пустинен цвят и нямахме търпение да разгледаме долината на храмовете, която проблясваше в тъмнината.
На следващата сутрин закусихме набързо и препуснахме към мечтаната долина. Късметът, който в Етна се беше изплашил от вятъра и ни бе зарязал в подножието на най-високата част, ни следваше неотлъчно както в Сиракуза, така и тук. Бяхме случили на дни на културата, в чест на което се любувахме безплатно на забележителностите.
Долината се оказа изключително интересна и наистина пълна с храмове в дорийски стил от 6 и 5 в. пр.Хр. – на Херкулес, на Юнона (Хера), на Юпитер (Зевс) с полегналия Теламон (изключително дълга и огромна статуя, която е служила като колона), храм Конкордия, дори храм на Вулкан (значи, това посещение си беше напълно в унисон с нашата обиколка на вулкани), на Асклепий, на Кастор и Полукс и на кого ли още не. Не липсваха, разбира се, и катакомби. Към пладне вече бяхме отдали дължимото в храмовете на боговете и с тяхна благословия отпътувахме за Палермо, административен център на Сицилия.
Като всеки административен център и този се отличаваше с ужасен трафик и непоносим шум. Но и тук, скрити на по една пресечка от главните пътища, тесни улички приютяваха спокойствието, скътало се зад шумоизолиращите високи, поостарели и опърпани сгради. За любителите на църкви, катедрали и площадчета Палермо бе истински рай.
Към 9 вечерта се отправихме към хотелчето, което, за наша радост, се оказа къмпинг. Бунгалата тук бяха куполообразни, т.е. кръгли и когато суматохата около липсващи ключове, недостигащи бунгала, недостатъчно одеала и самонастанили се в чаршафите хлебарки отмина, сладък сън обви всичко в тишина.
Следващият ден бе събота и за да спазим традицията на почивните дни, се отдадохме на двучасов плаж. Морето тук бе скалисто и някои успяха да се побратимят с камъните, като смесиха кръвта си с морската вода. В басейна, където бе по-безопасно и водата бе също морска, се влизаше задължително с шапка на главата.
След разпускането на плажа се натоварихме на автобуса и затворихме полукръга, достигайки отново до Месина. С което казахме “Чао, Сицилия!”. Към 5 следобед напуснахме окончателно острова, без да бъдем преследвани от сицилиански мафиоти.
Сега ни очакваше едно предълго пътуване. Денят свърши, а ние пътувахме. Нощта настъпи, а ние пътувахме. Наближихме Неапол, а продължихме да пътуваме, т.е. да се лутаме из традиционните тесни улички. Към 4 сутринта обаче автобусът направи едно последно леко завъртане и потъна в дрямка. Ние се поразбудихме, хвърлихме по едно око навън, срещнахме взора на тъмата и отново затворихме очи.
Към 6.30 в неделната утрин се излюпихме от автобуса и се огледахме наоколо. По пътя (тесен, естествено), по който бяхме дошли, имаше доста боклуци и околността приличаше на неподдържан WC. Един висок хълм бе обграден като стадион с ниска ограда, а недалеч зърнахме каравани. След неуспешни (и не толкова настойчиви) опити да открием вход, атакувахме Везувий (1277 м) - единственият активен вулкан в континенталната част на Европа. Кой откъдето сметна за най-удачно. Нашата орда без главатар запрескача оградата и запълзя нагоре, нагоре, докле стигнахме до кратера. Везувий бе перфектна илюстрация за кратер. Описваше идеална окръжност с диаметър около 3 км, която бе почти еднакво висока от всички страни. Ямата бе дълбока около 200 м, а на няколко места, не от самото дъно, а от по-високо, излизаше слаб дим.
Направихме пълна обиколка, изкачвайки се тук-таме по издигнати дървени подпори. Оказа се, че има вход, който сутринта не бяхме успели да видим, но така или иначе работното време започваше доста по-късно от 6.30. Погледахме отвисоко Неапол. От тази височина и разстояние ми заприлича на конструкция, оформена с Лего – едно огромно светло сиво петно, на места по-високо, на други – по-ниско, плавно преливащо в по-тъмното сиво на морето. Опитахме се да преценим къде точно е Помпей, представихме си как лавата някъде около първи век сл. Хр. се е стелела надолу, поглъщайки всичко в огнената си прегръдка и ни беше трудно да повярваме, че там, където сега имаше растения и зеленина, пепел е покривала всичко като пелена.
Към 10 се спуснахме надолу като лава върху Помпей. Имахме на разположение 5 часа. Късметът отново бе с нас и ни спести десетте евро входна такса, защото това бил безплатен ден. Към билетите ни дадоха и карта на града. Оборудвани по този начин, поехме кой накъдето прецени.
Чувствах се безкрайно щастлива, че се намирах на място, което отдавна бе споходило мечтите ми. Крачехме по улиците, влизахме в “казите”, някои от които бяха заключени, гледахме празните сега стаи, любувахме се на запазилите се изписани стени, някои от които изобразяваха еротични сцени, представяхме си как са текли разположените в къщите шадравани, вдишвахме ароматите от възобновените вътрешни градини, покатерихме се на кулата в далечния край на този каменен град, разхлаждахме се с вода от множеството чешми по улиците, изградени в древността, смесвахме се с тълпите на форума (площада), пред базиликата, пред храма на Аполон и в крайна сметка дотолкова се изморихме и слънчасахме, че спокойно можехме да се строполим по същия начин, по който древните помпейци били съборени от лавата.
Когато се посъвзехме от каменното очарование, отпрашихме към къмпинг Санта Фортуната до гр. Соренто. Оттам слязохме пеша до града и се помотахме по живописните улици. Купихме си джелата (сладолед) и продавачът като разбра, че сме българи, продума на български “добре, добре”. Имал човекът приятели българи и ни сложи повече сладолед. (“Ние сме на всеки километър …” проехтя отново в главата ми).
Нова седмица, нов късмет, казват някои хора. Нашата нова седмица ни разбуди като на пожар. Оказа се, че някои от групата решили да отскочат до о-в Капри (дълъг около 6 и широк около 2 км). Нямахме много време, тъй като към обед трябваше да потегляме наобратно, събрахме надве натри багажа си – да е готов, но другите вече бяха заминали, а с тях и градският автобус. Плюхме си на петите и за нула време се смъкнахме до Соренто, намерихме пътя до пристанището и успяхме да хванем ферибот за Капри. Билетът отиване и връщане струваше 21 евро.
След 25 минути вече пристъпяхме по островните улички. Няма нужда да споменавам, че са тесни, но тук бяха особено тесни – около 5-6 метра на ширина. Само за пешеходци, естествено. Автобусът от пристанището до градчето Капри заобикаляше по асфалт, но можеше да се стигне и пеша, стига човек да не се плашеше от стръмнини и да не страдаше от клаустрофобия. Къщите край тези улички бяха като в приказка, скрити от дебели зидове и гъста зеленина. На края се изкачихме до тясно площадче и в мига, в който стъпихме на него, се изгубихме сред множество туристи. Кратка справка с картата ни насочи към другата, южна част на острова, търсейки saracena или сарацинска кула. Тесни улички, подобни на онези, по които се изкачихме, ни поведоха този път надолу, показвайки ни вилата на Максим Горки, живял тук от 1911 до 1913 г. Полюбувахме се на прекрасните гледки, разходихме се из красиви градини, па дойде време да се връщаме. Тъкмо се бяхме качили на ферибота, когато видяхме част от нашите да тичат към кораба. Италианците обаче стоически устояха на ръкомаханията и прикляканията на нашите сънародници и отплавахме без тях. Чудехме се колко ли време ще трябва да ги чакаме, докато пристигнат със следващото корабче, когато ги видяхме да слизат почти заедно с нас – от друг ферибот, разбира се.
В Бриндизи пристигнахме надвечер и се зарадвахме на ферибота, с който щяхме да отплаваме към Гърция. Този беше по-хубав от предния, но радостта от лицата ни постепенно помръкваше, тъй като стюардите неумолимо ни сочеха нагоре, нагоре. Накрая се оказа, че билетите ни са за най-горната палуба, на която нямаше никакви помещения със седалки, а гол дек. Е, не съвсем гол. Част от дека бе покрита с платнище, имаше множество пластмасови столове и няколко подобни на ракли сандъка, които тутакси бяха окупирани и превърнати в легла. Освен това имаше и къщички, но за кучета и за да илюстрират приложението си двама германски младежи – момче и момиче, се появиха с две големи кучета. Но вместо да затворят любимците си в отредените им места, германците се настаниха на пода до нас и се обградиха с пластмасови столове. Следвайки техния пример, ние също започнахме да се обграждаме със столове и така на бърза ръка изникнаха новопостроени пластмасови жилища. Тук също установихме, че имаме внедрен служител – българин.
Този път нямаше закъснение и към 7 часа на следващата сутрин акостирахме в Игуменица, Гърция. А към пладне вече разглеждахме Метеора. Макар че за нас двамата това не бе първото посещение, отново се възхитихме на високите, прилични на кули скални образувания, на върховете на които бяха накацали китни манастири – св. Троица, св. Стефан, Великия Метеор, св. Николай (най-малкият), св. Раусан, св. Варлаам. Влязохме в последния, за да запълним пропуска от предния път (тогава късите панталонки на Ники не успяха да прикрият голите му крака и възмутени монахини му посочиха изхода с палец). Сега Ники бе с подобаващо облекло, а аз отново надянах една от полите за обща употреба и така, прилично облечени, огледахме светата обител.
С това капацитетът ми за впечатления се изчерпа и по пътя до България можех единствено да предъвквам множеството си впечатления от далечните земи.
niki_leo = Ники
Човек и добре да живее... един ден се регистрира в дир-а
|
