Отново наруших всички канони на зимната планина – тръгнах сам, тръгнах късно и тръгнах без зимно яке. За ходенето сам вече съм обяснявал – мразя някой да ми дудне, да разчитам на някого и някой да разчита на мен. Тръгнах късно, защото ходя цял ден – не съм луд да бъхтам от тъмно до тъмно и накрая да драйфам от умора, а традиционното яке има три пъти по-лека алтернатива за условията в които ходя. Като махнем чувала, котките и пикела, всичко останало което нося се побира в дамска чанта.

В късни зори потеглям нагоре от паркинга под х. Плевен по реброто на кабела. После криввам на изток и подкарвам по следващото ребро – Водните Дупки. Като за декември времето е плашещо топло. Само опадала шума и никакъв сняг до първите скални жандарми на реброто. Там си устройвам пикник под свирепия югозападен вятър, съзерцаващ зашеметяващата панорама на Северен Джендем. Там нейде свършва и горския пояс и нагоре започва стръмен улей покрай скалите. Лятно време да го минеш е клизма, а зимно – чисто самоубийство. Но сега в този междинен период, улеят е пълен с набит , пресован и замръзнал сняг, заобиколен от камъни и трева. Катеренето по него с котки и пикел е най-интензивното и чисто густо, което съм си правил от много време насам. Със сетни сили изпълзявам до лятната пътека за Ботев, поздравявайки се с нещо подобно на „Зимен Тур Водните Дупки”, изпълнен от неалпинист и без осигуровка. Вятърът става вече ураганен. И ако е такъв на подветрената страна на билото, не е трудно да си представя какво е на самото било. След двадесет дни пости, тялото ми крещи: „Стига! Легни да починеш! Не мога повече!”. Остава час и половина от светлата част на деня. Шляя се по равното из кишавия сняг, вятърът ме блъска, удря, пие ми сосеца, изпаднал съм в някякво моментно умопомрачение – не мога да реша накъде да продължа. Нагоре? Надолу? Настрани? Тук? Да почна да копая мокър сняг с пикела и да направя полуиглу и да спя където съм сега? Всички варианти ми изглеждат еднакво гадни и същевременно примамливи. Мързи ме и треперя от изтощяние. Все пак решавам, че при мижавия сняг на петна няма лавинна опасност и тръгвам на запад по това, което би трябвало да е „лятна пътека”. Спускам се по коловете на кабела надолу към скалата наречена „Връх Купата” и се гмурвам отново в притъмняващата гора под нея. На стотина метра под Купата в гигантския чатал на паднал бук си правя бърлога. Покривам я с клони, както би направил Беър Грилс и си разпухвам чувала в нея. Правя си чай на примусчето, сетне стоплям и консерва боб и поради липса на скитническия телевизор – живия огън, още в шест часа се навирам на топло в бърлогата. Цяла нощ плувам на пресекулки в уютни и меки сънища сред грохота на горската буря. Имам си и малко илюминаторче пред лицето с гледка към Джендема. Питам се защо като имам страх от самотата и от високото се навирам сам и то на такива места. Думата „предизвикателство” я мразя по служебен повод, затова го определям като „по неизвестни причини”
След четиринадесет часа в чувала се измъквам, правя си кафе и съзерцавам гледките на изток през клоните на дърветата. От долу запълзява мъгла и в един момент всичко край мен става бяло. Не си виждам дори краката! В листата затропват първите капки дъжд и аз поемам обратно към цивилизацията.

Според мен си изкарал един чудесен ден в планината.
И решението за бивак е било най-правилното: при липса на достатъчно сняг в това студено време на годината най-добре е да се бивакува на завет в гората.

Май не съм единственият дето няма време за планина... твоите писания доста се поразредиха напоследък... освен ако не ходиш без да пишеш после.

niki_leo = Ники
Човек и добре да живее... един ден се регистрира в дир-а

Твоите са най-странно проявяващите се фобии от самота и височина, за които някога съм чувал. Предполагам имаш също така фобии от студ, от липса на комфорт, от открити пространства, от мечки и от разни други за които си пропуснал да споменеш.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите