|
И така, отново малко „джендемизъм”. Преди година ходихме по един ръб към Ботев, т.нар. Голям Осрядък, и взе, че ни се услади. Разказвах тук в . Още миналата есен, докато се изкачвахме нагоре, си заплюхме съседния ръб на запад. Оказа се, че в долната си част това се нарича Малък Осрядък, а по-нагоре е т.нар. Централен ръб на Северния Джендем. По същата логика като миналата година решихме, че преди да правим зимни опити, трябва да го преминем в летни условия. И понеже миналата година през ноември се оказа почти истинска зима, за тази година го запланувахме за 9 и 10 октомври. С идеята да е топло, сухо и приятно. Желателно с добра видимост, за да се кефим на пожълтяващите по това време гори. Забихме датите два или три месеца предварително, естествено с уговорката при лошо време да не ходим.
Е, направихме го, но как... Отново в зимни условия, този път истински. Горее си беше истинска пълновластна зима, макар и да нямаше много сняг. 7-8 до 10 см най-много. Дни преди да тръгнем разбрахме, че прогнозата за събота и неделя е лоша. Но нали сме определили дните... няма как, ще се ходи. В края на краищата решихме – отиваме до „Мазането”, оставяме колите на паркинга и решаваме на място накъде.
В петък пътувах, наложи ми се да мина Балкана. Видях, че горе е снежно. Съобщих това на останалите, но май много колебаещи се нямаше, а колебаещите май се колебаеха само проформа. Ей така, да не ги обвинят че искат да ходят в лошо време в Северния Джендем. На сутринта всички се събраха в пълно бойно снаряжение като за зима – зимни обувки, котки, пикели, въжета, челници, термоси с чай и т.н. Абе нали при лошо време нямаше да ходим, какво стана? Как няма да ходим, бе, човек, решили сме, тръгваме. Пък ако видим зор, се връщаме....
Предварителната ни информация гласеше, че това през зимата си е тур „Централен ръб”. И че нормално не се минава през Малък Осрядък, а първоначално се върви по дерето, пък после в ляво, изкачва се и се излиза точно под ръба. През Малък Осрядък било много стръмно, после имало рапел 40 метра и тогава чак ръба... Е можело и да се подсече, така да се заобиколи, че да се избегне рапела. Ние като не знаем къде отиваме, разузнаваме предварително, но в края на краищата ни е ясно, че ще налучкваме на място.
В резултат в 8.15 в събота, 9 октомври, захапахме баира на Малък Осрядък. Не се чудете че се катерихме там, искахме да вървим по високото, за да гледаме панароми. Така и стана и не съжалихме. Стръмното изкачване през гората си беше както си е редно да бъде, но него си го очаквахме. Всичко вървеше по план, може би както трябва не беше само това, че още от самото начало стъпихме на сняг. За около час излязохме на билото, на малка полянка, която се вижда от централното било, от лятната пътека за Ботев. После по ръба до следващата малка полянка. От полянките имаше готини гледки, както се очакваше:
Пътят ни:
Част от групата, с хижа „Плевен” в дъното:
и само хижата:
След преминаването на полянките се влиза в гора. Започва полегато изкачване, което постепенно става стръмно и накрая преминава в отвесни скали, межди които може да се намери път нагоре. Но нали ни бяха казали, че може да се подсече, за да се избегне рапела... и започнахме да подсичаме. Хванахме в дясно под скалите и започна една обиколка... доста дълга. В началото, като видяхме скалите, решихме, че трябва просто да се качим и от другата страна е спускането. Да, но не било точно така. Оказа се че въпросните скали са доста сериозно масивче и заобикалянето им отне време. Вървяхме си ние под скалите, докато стигнахме едно място, където или трябваше да тръгнем нагоре, или трябваше да слезем много надолу. Просто възможността за подсичане приключи с излизането на ръб, от който започваше отвес. Не ни се слизаше по стръмния и снежен склон, и решихме, че ако трябва, ще си пуснем рапела – по добър вариант ни се видя. Поехме нагоре, между скалите с два диагонала имаше възможност да се излезе 10-15 метра нагоре. Не знаехме къде отиваме, но накрая се оказа, че това бе правилния път. Накрая излязохме точно под скалите, от които се пуска рапел. Продължихме със стръмно изкачване между дърветата и не след дълго излязохме отново на ръб, откъдето се откриваше гледка, ама гледка ви казвам... свят да ти се завие. Северния Джендем в пълното си величие. Кеф, кеф и пак кеф. Имам две снимки оттам, ще пусна едната, пък накрая, който реши да гледа целия албум, ще види всичко останало.
Мястото е много характерно и представлява разклонение на запад на билцето, което се спуска от върха. Представлява нещо като нос на огромен кораб, силно издаден и щръкнал над околния пейзаж. Отгоре почти равна скала, с форма на остър ъгъл, гледана отгоре, и от двете страни на острия ъгъл шеметни скали надолу.
Пътят нагоре е логичен и е само един. Скалата остава зад гърба, продължава се подсичането в дясно, но вече си е полу катерене, полу ходене. Драпа се нагоре между дървета, скали и стръмни треви, всичко това покрито с един-два пръста сняг. И продължихме с налучкването на пътя. Номерът е да се държиш плътно в ляво, по възможност колкото се може по-близо до ръба на билото. В един момент скалите в ляво отново стават високи и стръмни, подсичането продължава почти по хоризонтал, и след още малко извиване и леко изкачване в ляво от нас се оказаха едни скали, слизането от които си беше точно едно въже рапел. Сега ако ме питате точно за пътя, не мога да го кажа. Въобще, ако отида пак, не съм сигурен, че ще го уцеля. Особено първото излизане нагоре, след дългото първоначално подсичане.
Както и да е. Оттам нещата станаха от ясни по-ясни. Ръбът се виждаше право нагоре, притесняваше ни само мъглата, която бе надвиснала над нас и започваше някъде от средата на маршрута. Но към този момент се съсредоточвахме към текущите задачи, мъглата бе още далеч.
Сега искам да отбележа нещо, за разбирачите и познавачите на Северния Джендем. Никой от нас не беше ходил там. С изключение на един човек, но като го питахме това и онова на него накрая му писна и ни отряза: „Откъде да знам, минавал съм оттук преди 30 години”. Прав си беше човекът, не може всичко да помни. Оттам насетне почна едно налучкване, напипване, заобикаляне на по-сериозните скали, оглеждане, моткане... Но и за никъде не бързахме,целта беше да стигнем върха, никой нямаше претенции откъде и как.
И така, пред нас се изправи първата скала. Двама-трима спряха и почнаха да се оборудват – седалки, котки... Но нали мързелът не мори, ами мъчи, викам си, що да слагам котки, кой знае колко още може да качим само по обувки, ако заобиколим скалата. В дясно не ми хареса, тръгнах в ляво и намерих местенце. Но прилично стръмничко вече, прилично осеяно с камънак, туфи трева и лед. Пратих двама младежи нагоре, като ги накарах да разпънат едното въже. Ясно ми беше, че това е първото ни сериозно препятствие, а имаше хора в групата, които без въже нямаше да се оправят. За мой ужас обаче двамцата нагоре също видяха затруднения. Бре, викам си, работата е сериозна, я да слагам котките, да не се чудя как да я карам нагоре...
И така, ето тук народът слага котки:
И се почна оттам едно обикаляне на скалите – тук в ляво, там в дясно, но комай повече в дясно бягахме. След първото стръмно излизане, това горе, спряхме на една хубава равна полянка с невероятни гледки и на запад, и на изток. Там доста поснимах, но ми писна да качвам тук, който иска, да гледа албума. После подсичахме в дясно, след това по ръба на скалата в ляво, след това пак полянка, този път стръмна, после подсичане по полянката, сетне пак трябваше в ляво, но тук право нагоре имаше една обещаваща полянка и цялото ми красноречие не бе достатъчно да убедя останалите, че така бягаме много от ръба, а по-нагоре над полянката в мъглата има скали, нищо, че оттам не ги виждаме, и не се знае къде ще се нахакаме. В края на краищата съгласиха се да ме изчакат, а аз хукнах да огледам ръба. Е ръбът си е ръб, оттам нагоре няма къде да се бяга, все си е катерене. Предадох тази информация, при което всички единодушно се насочиха към полянката и аз бях позорно изоставен. Е, добре, рекох си, ама като опрем и там до скалата, ще ви видя къде ще ходите. В края на краищата това, което направихме, бе по-лекия вариант. Може би половината от височината набрахме по поляната, а ръбът стърчеше вляво от нас. В един момент обаче си стигнахме до скалите, които така или иначе трябваше да минем. Минахме ги, всъщност технически не беше трудно. Особено за всички след първия, особено с пикел в ръка. Теренът, колкото и да е стръмен, не е отвес, има доста скали, примесени с туфи трева, всичко покрито с лед. Бяха ми разказвали, но сега го усетих на практика – забиваш в замръзналите туфи, набираш се и се кефиш. Вярно било.
Като изпълзяхме горе, се майтапехме, че не знаем откъде точно сме минали, но едва ли някой е минавал оттам, и че най-вероятно сме направили премиера. Това като утешение, че избягахме от ръба. Макар че после, като гледах маршрута, едва ли ще да е така, няма начин да не е минавано някога оттам, защото това комай е най-лекият вариант да се излезе горе.
Спряхме на едно равно и ветровито място в мъглата, да съберем въжетата. Оттам на мен хич не ми беше ясно накъде, но бешелогично, че като тръгнем на юг, все ще излезем на някоя колова маркировка – или откъм „Маринка”, или откъм з.„Ботев”. Хванахме лехо по диагонал, на югозапад. Не засякох колко време вървяхме в нищото, газейки 7-8 см сняг, но в един момент излязохме точно на паметника, който е на маркировката, излизаща от изток на върха. Оттам по колчетата, по колчетата, и догоре. Там хапнахме, сръбнахме чайче, и айде към заслона. Слязохме долу към 16.30. Двама от нашите си заминаха, искаха да се прибират, вечерта, а ние, останалите шест, се разположихме в заслона като две пари в кесия. Бяхме само ние и човекът, който го стопанисва. За вечерта няма какво да разказвам – ядене, пиене, карти, мързел и т.н. Навън – виелица и зима в пълната й сила.
Сутринта се събудихме при все така лошо време. Имахме идея да прехвърлим върха и да слезем през Голям Осрядък, т.е. да видят и другите миналогодишния ни маршрут, макар и в обратна посока. Но предвид лошото време се отказахме от този вариант. И какво да правим, как да го правим, бая се чудихме, защото хич не ни се излизаше навън. Решихме да хвърлим едни карти, пък тогава да му мислим. И прави сме били. Като взехме да попривършваме играта, навън изгря едно слънце, оцъкли се едно време, светна оня ми ти белия сняг... Ела и гледай как се събира скоростно багаж и се изнасят всички навън.
Прибрахме се през хижа „Плевен”, по зимната маркировка. Това беше с цел, ходихме на запад, към Жълтец, да гледаме билото и да си съберем положителни емоции от гледките за следващите дни иседмици. Няма да се опитвам да разказвам и да описвам, направил съм снимки, който не го мързи – да гледа. Вярно, от снимките усещането не е същото, но толкова. Който иска да го усети – на място. Това е.
Ето връзка към албума със снимките:
Приятно гледане!
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
[